Павел Генадиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Павел Генадиев
български революционер и общественик

Роден
Починал
10 юли 1959 г. (86 г.)
Народен представител в:
XVII ОНС   
Семейство
Баща Иван Генадиев
Съпруга Невена Генадиева
Деца Василка Генадиева
Асен Генадиев
Павел Генадиев в Общомедия

Павел Иванов Генадиев с псевдоними Плачков, Стамболията[1] е български общественик, публицист и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Върховния македонски комитет.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Павел Генадиев е роден на 10 юни 1873 година в Битоля, тогава в Османската империя. Син е на Иван Генадиев, брат е на Никола Генадиев (изтъкнат български общественик, политик и министър), Харитон Генадиев (журналист) и Михаил Генадиев, внук е на митрополит Генадий Велешки и е баща на художничката Василка Генадиева.

Завършва гимназия в Пловдив през 1891 година, в която се включва в революционни кръжоци за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Тогава се сприятелява с Михаил Герджиков. След това следва в Софийския университет. През 1895 година се присъединява към ВМОРО и започва да преподава в Лозенград, а през 1896 – 1897 е учител в Мустафапаша, където създава революционни комитети и оглавява Свиленградския околийски революционен комитет на Одрински революционен окръг. Издава нелегалния хектографски революционен вестник „Борец“.[3]

През 1897 година Генадиев убива един от първенците на града, Иван Варсамов, който бил между посветените в революционното дело лица. Варсамов обвинява Генадиев, че „сметките му не са чисти" и че разхищава комитетските пари. Убийството е сметнато за грешка от Централния комитет в Солун, тъй като Варсамов е смятан за „добър и с важни заслуги българин“. Генадиев е уволнен и арестуван от властите за убийство. Властите залавят архивата на революционната организация града. За убийство са арестувани още около 25 души. Съдът ги осъжда на различни години заточение, вкл. Генадиев на доживотен затвор. Спасява ги Никола Генадиев чрез познанството си с Великия везир. Така след 18-месечен затвор групата е освободена и Генадиев е екстрадиран в България.[4]

Павел Генадиев се сприятелява с Борис Сарафов и преминава на страната на Върховния комитет, като оглавява Пловдивския комитет. От 1899 година е подпредседател на Пловдивското македоно-одринско дружество. Генадиев е специален емисар на дружеството за откриване на клонове и нови дружества и до края на 1899 година са учредени дружества в Копривщица, Клисура, Карлово, Калофер, Сопот, Хисаря и Паничери, а на следната година – в Куртово Конаре. Генадиев поддържа в града работилница за раници и патрондаши за четите. Складираното в града оръжие се прехвърля към Чепеларския пункт и оттам в Османската империя.[5] През април 1901 година е делегат на Осмия македоно-одрински конгрес от Чупренското дружество.[6]

Генадиев поддържа активни връзки с клона на Дашнакцутюн в града, начело с Степан Зорян (Ростом), като плод на това сътрудничество е четата на Слави Мерджанов и Бедрос Сиремджиян, която навлиза в Одринска Тракия през 1901 година.[7] Вследствие на терористичната акция на четата турските власти правят много разкрития и арести на революционери в Тракия.[8] В 1900 година е делегат на Пловдивското дружество на Седмия македонски конгрес.[9]

Павел Генадиев

В София Павел Генадиев се отдава на литературна и обществена дейност, но продължава активно да участва в революционната дейност в Тракия. През 1900 година Александър Кипров, ученик на Павел Генадиев, създава първата агитаторска чета в Свиленградско. Генадиев подпомага организирането на Илинденско-Преображенското въстание.

Занимава се с издателска и публицистична дейност. Издава списанията „Библиотека“ (1902 – 1909), „Художник“ (1905 – 1909) и „Поука“ (196 – 1909).[2][10][11][12] Пише и движи финансовите дела на редактирания от брат му Никола и Трифон Кунев вестник „Българска независимост“.[13] Пише в „Балканска зора“ (1890 – 1900), „Светлина“ (1912), „Новини“ (1890 – 1912), „Искра“ (1911 – 1912) и други.[2]

В 1914 година е избран за народен представител от Пловдив от Народнолибералната партия.[14][15] В 1916 година обаче, заради опозицията му на включването на България в Първата световна война на страната на Германия, е арестуван и осъден на 2 години затвор.[2] След войната е главен редактор на вестник Воля.[16] Пише в „Народно единство“ ().[2]

След Втората световна война Генадиев се опитва да предотврати предаването на Пиринска Македония на Югославия като стъпка към федерация между Югославия и България и на насилствената македонизация в областта. В 1946 година Генадиев пише писмо до министър-председателя Кимон Георгиев, в което съветва „отношенията с Югославия да се поставят на здравата почва на еднаквост на интересите“, а не да се стига до прекалености, които уронват българския престиж и възразява срещу официалното отричане на българския характер на Македония. Според него правилната формула е право на самоопределение, но в рамките на южнославянска федерация, изградена на равни начала между Югославия и България.[17]

Павел Генадиев е женен за Невена Генадиева от стария копривщенски род Кесякови. Дъщеря му Василка Генадиева е видна художничка. Синът му Асен Генадиев е инженер-химик.

Колегата му от „Българска независимост“ Петър Карчев пише за него:

За Павел Генадиев, като човек на най-разнородни инициативи, би могло да се напише книга. Неговата енергия и предприемчивост бяха феноменални... В инициативите на Павел Генадиев имаше нещо смело, стремително...[18] Неговият най-голям недостатък беше бързината и ненадейността на решенията му. Редица негови начинания, плод на продължително и упорито проучване, на необикновена съобразителност се разрушаваха светкавично под удара на моментни и злополучни вдъхновения. Всички крупни инициативи на Генадиев са страдали и пропадали от излишък на афектации. При все това, той е човекът, който най-много ме е поразявал с разностранната си надареност.[19]

Родословно дърво[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Мокрянин
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Генадий Велешки
(1800 — 1876)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Василикия
Генадиева
 
Иван Генадиев
(ок. 1830 — 1890)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Харитон Генадиев
(1861 — 1914)
 
Никола Генадиев
(1868 — 1923)
 
Павел Генадиев
(1873 — 1959)
 
Екатерина
Венедикова
 
Йордан Венедиков
(1892 — 1919)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фео Мустакова
(1909 — 2011)
 
Асен Генадиев
 
Василка Генадиева
(1905 — 1973)
 
 
 
 
Венедикови
 
 

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.79, 90
  2. а б в г д Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив: От фонд No. 381 до фонд No. 599. София, Народна библиотека „Кирил и Методий“, 1986. с. 204.
  3. Български периодичен печат 1844 – 1944. Анотиран библиографски указател, том 3, Български библиографски институт „Елин Пелин“, Наука и изкуство, София, 1962, стр. 155.
  4. Шопов, Атанас. Дневник, дипломатически рапорти и писма (ред. А. Пасков). София, 1995, стр. 77, 279.
  5. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 291 – 292.
  6. Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 259.
  7. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското дружество в Пловдив и движението за национално освобождение и обединение (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 293.
  8. Съюз на тракийското дружество „Антим I“
  9. Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 169.
  10. Величков, Петър, „Меценат и талант се привличат и отблъскват“
  11. Биография от сайта на ВМРО-БНД
  12. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 30.
  13. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 155 – 156. ISBN 954321056X
  14. Отпускане на лична пенсия от Народното събрание на Никола Делчев в: Гоце Делчев. Спомени, документи, материали. София, Институт за история при Българската академия на науките, Наука и изкуство, 1978. с. 271.
  15. Димитров, Георги. За профсъюзите, том 1. София, Профиздат, 1963. с. 991.
  16. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 287. ISBN 954321056X
  17. Лалков, Милчо. От надежда към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския югоизток (1944 – 1948), ИК „Век 22“, София, стр. 235.
  18. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 215. ISBN 954321056X
  19. Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900 – 1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 219. ISBN 954321056X

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония