Александър Кипров (революционер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Александър Кипров.

Александър Кипров
български революционер

Роден
Починал
23 декември 1931 г. (51 г.)
Народен представител в:
XV ОНС   XVI ОНС   

Александър Димитров с псевдоними Кипров, Антим Чолаков, Делибаш, Мемиш ага, Новов[1], е български журналист, белетрист, драматург, обществен деец, революционер, одрински войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Революционер[редактиране | редактиране на кода]

Кипров е роден на 1 март 1880 година в Свиленград в Османската империя, днес в България.[2] Учи в родния си град, но поради материални затруднения не успява да завърши средно образование.[2]

Става агитатор и организатор в Беломорска Тракия. В 1899 година основава първите революционни комитети в Ахъчелебийско и Ксантийско.[3] Заедно с Димитър Кощанов участва в копаенето на тунел под Отоман банк в Цариград през 1900 година, но планът е разкрит и Кипров бяга в България. През пролетта на 1901 година е назначен за войвода на чета от 8 души, подготвена от ВМОРО и ВМОК и с нея извършва агитационно-организаторска работа в Мустафапашанско.[4] По-късно същата година ръководи пункта на ВМОРО в Хебибчево, като според Христо Караманджуков:

...Ал. Кипров... се стремеше да действа активно и самоволно. На своя глава той предприе тогава и някои терористични акции - динамитни атентани върху железопътната линия и върху свиленградския военен склад, но без особени резултати.[5]

В началото на 1902 година Кипров е сменен като ръководител на пункта в Хебибчево от Янаки Гочев.[6] В 1902 година Кипров взема участие в Пловдивския конгрес на Одринския революционен окръг и в същата година води чета в Свиленградско, в която е четник с името Кара Ташо.[7] Извършва атентат по железопътната линия Свиленград – Одрин в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание.

Публицист[редактиране | редактиране на кода]

В 1904 година Кипров заедно с Александър Божинов е един от основателите и редакторите на хумористичния вестник „Българан“ (1904 - 1909).[8][2] В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано”, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев Дядката, който е избран за председател.[9] Участва в редактирането на вестник „Реч“ (1908 - 1913) и пише в „Дневник“, „Нов Дневник“, „Ден“.[2] Пише стихотворения и фейлетони, в които се обсъждат съвременни обществени проблеми, но творчеството му е посветено предимно на революционните борби и е обагрено от класически Вазов национализъм.[8]

В 1906 година издава драматичната поема „Из мрака“, а в 1909 година сборниците с разкази „Разкази“ (разширено и преработено издание в 1927 г.) и „Разкази и приказки“. Драмата му „Кърджалии“ е поставена в Народния театър в 1912 година.[8] В 1907 година, след протестна акция срещу княз Фердинанд, е съден за „обида на особата“.[2] Присъединява се към Прогресивно-либералната партия и работи в органа ѝ вестник „България“.[10] През 1911-1913 г. е народен представител.[8]

През август 1913 година заедно с Димитър Мирчев, където участва в успешни преговори с младотурците за създаване на Българо-турски революционен комитет.[11] През Първата световна война е в Швейцария, където пише и издава на френски език брошурата „Истината за България“ (1917) и в други публицистични трудове разяснява българската национална кауза.[2]

След войните поддържа Александър Стамболийски и при управлението на неговото правителство е началник на Фонда на сираците от войните (1920 - 1923). След Деветоюнския преврат в 1923 година е уволнен.[2] От 1930 до 1931 година е инспектор в дирекция „Хранизнос“.[8][2]

Умира на 23 декември 1931 година в Свиленград.[12]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

  • Из мрака. Пиеса в стихове. 1906;
  • Разкази. 1909 (разширено и преработено издание 1927);
  • Разкази и приказки. 1909;
  • La vérité sur la Bulgarie. Berne, 1917.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр. 7, 9, 33, 64, 72
  2. а б в г д е ж з Речник на българската литература, том 2 Е-О. София, Издателство на Българската академия на науките, 1977. с. 204.
  3. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 104 - 105.
  4. Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002 г., стр. 51.
  5. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 87.
  6. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 88.
  7. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 71.
  8. а б в г д Енциклопедия България, т. 3 И-Л, София, 1982, стр. 410.
  9. Съюз на българските журналисти. Как се създаде Дружеството на столичните журналисти в 1905 г.
  10. Елдъров, Светлозар. Македоно-одринското движение в България, в: Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 - 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 - 1919, МНИ, София, 1997, стр. 240.
  11. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 133.
  12. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 76.
     Портал „Македония“         Портал „Македония