Христо Силянов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Христо Силянов
български революционер и писател

Роден
Починал
Научна дейност
Област История
Народен представител в:
XXI ОНС   XXII ОНС   
Христо Силянов в Общомедия

Христо Иванов Силянов е български революционер, поет, историк и мемоарист, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като документира дейността ѝ в най-известния си труд „Освободителните борби на Македония“ (2 тома, 1934 и 1943). Силянов е член на масонска ложа.[1] След преврата на 9 юни 1923 се присъединява към Демократическия сговор и два мандата е избиран за депутат.[2] Използва псевдоними като Рушкин[3], Ружкин, Иже Глаголев, Пирински, Сирак, Спектатор, R и Rouge.[4]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Цариград на 24 (или 28) май 1880 година в семейството на Иван Силянов от Охрид, а майка му е гъркиня. Баща му умира, докато е малък и Христо е отгледан от чичо му.[5] Учи в Цариград и в Солунската българска мъжка гимназия, но след обособяването на класическия отдел в 1899 година се мести и завършва в Битолската българска гимназия, в която става член на ВМОРО под влиянието на учителя в гимназията Дамян Груев. Работи като учител в Прилеп, където от 1899 до 1900 г. е член на окръжния революционен комитет. След 1900 учителства в Лерин, а в 1902 година преминава в нелегалност и се включва в четата на Марко Лерински. Участва в каналите по пренос на оръжие от Гърция за Костурско[6]. Заминава за София да се лекува и се обявява против решението на Солунския конгрес от 3 – 4 януари 1903 за поемане на курс към въстание. Работи за единство на различните македоно-одрински революционни фракции. Избран за секретар на конгреса на Петрова нива на 28 юни 1903 г.

От ляво надясно: Христо Силянов, София Малиновска-Силянова, Тодор Добринович, Антон Страшимиров, Стефка Страшимирова, Михаил Герджиков, Пейо Яворов, 1904 г.

През Илинденско-Преображенското въстание е заместник-войвода, заедно с Иван Варналиев, в терористичната чета на Михаил Герджиков и взима участие в боевете за освобождаване на Василико и Ахтопол.[7] До края на септември четата на Михаил Герджиков охранява бягащите към България бежанци.

След погрома на въстанието Силянов заминава за София. В 1905 година той е един от инициаторите за образуване на журналистическо дружество в София. Събранието се е състои в пивница „Сан Стефано“, на площад „Трапезица“. След няколко събрания на 27 ноември 1905 година е приет уставът и е избрано първото настоятелство. На това събрание присъстват Сава Илчов, Иван Коларов, Иван Павлов Костов, Христо Абрашев, Христо Силянов, Петър Завоев, Димитър Константинов, Иван Недев, Александър Кипров, Стоян Власаков и Лазар Пулиев Дядката, който е избран за председател.[8]

Христо Силянов с други войводи, 1913 г., албум на Владимир Сис.

В 1907 година завършва Софийския университет със специалност история. След това специализира в Швейцария. Занимава се с журналистика и редактира на вестниците „Илинден“, „Вести“, „Ден“, „Вардар“ „България“ и други.

През 1908 става допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО, като се опитва да запази единството на организацията.

Ръководството на съединената костурска чета: отпред Търпо Шалапутов, Иван Попов, Васил Чекаларов, Христо Силянов, отзад Сотир Савов от Смърдеш, Кръстьо Калабуров, Андон Попщерев, Тома Желински и Ването Канчев от Косинец[9].

По време на Балканската война е войвода на партизанска чета № 6 на Македоно-одринското опълчение, която заедно с чета № 4 на Васил Чекаларов и чета № 5 на Иван Попов съставлява Костурската съединена чета, действаща заедно с гръцките войски в Костурско. През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО.[10]

След избухването на Първата световна война Силянов е на проруски позиции. Според него целите на българската и руската политика съвпадат. През август 1915 година публикува книгата си „Сръбско-българският спор и Русия“, в която изразява виждането си, че сръбските жизнени интереси се съсредоточават около Адриатика и по Морава, а българските - по Вардар и около Бяло море.[11] В началото на октомври 1915 година Силянов е арестуван и на 17 март 1916 година е осъден на доживотен затвор за подпомагане на шпионска група, която разузнава в полза на Русия района на Цариград и Босфора. Присъдата е отменена в края на 1918 година и Силянов е освободен.[12]

Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.:

Христо Силянов от гр. Охрид, с висше образование, поет и писател, най-мъдрият съветник на Чакаларова при тежки народни бедствия, и той е останал жив, за да продължава да плете тъжни стихове за любимото му Костурско – за сърцето на западното българско царство на великия Самуил.[13]

След войните се установява в София, където развива журналистическа и публицистична дейност. Заедно с Коста Списаревски и Коста Тодоров редактира списание „Сила“. В периода 1931 – 1932 г. е председател на Дружеството на столичните журналисти. Сътрудничи на голям брой печатни издания. След Деветоюнския преврат от 1923 г. влиза в Демократическия сговор и е избран два пъти за народен представител в 21-вото и 22-рото ОНС (до юни 1931 г.).[2] Член-учредител е на Македонския научен институт,[14] където е и подпредседател.

Умира на 26 септември 1939 г. в София[15]. При погребението му реч държи Димитър Талев[16]. Синът му Евгений Силянов (1907 – 1997) е изтъкнат български дипломат.[17][18]

Съчинения[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
  1. Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  2. а б Христо Силянов, Литературен свят
  3. Съобщение от ЗП на ВМОРО за решенията на Одринския конгрес, 11 август 1903 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр. 313.
  4. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.45, 78, 84, 86, 90, 108
  5. Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 253.
  6. Спомени на Георги Попхристов [1]
  7. Силянов, Христо. Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско – 1903 г., Издателство Хемус, 1934, София, стр. 247.
  8. Съюз на българските журналисти. Как се създаде Дружеството на столичните журналисти в 1905 г.
  9. Билярски, Цочо. РЕВОЛЮЦИОНЕРЪТ С ПУШКА И ПЕРО В РЪКАТА – ХРИСТО СИЛЯНОВ – ИСТОРИК НА РЕВОЛЮЦИЯТА, sitebulgarizaedno.com
  10. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 611, 892.
  11. Димитрова, Снежана. Участието на Сърбия в Голямата война и българската историография (1914-1948), Известия на Центъра за военна история, Том 56, 1994, с. 237-238.
  12. Мирков, Александър. Войните (1912-1918) не спират престъпленията, сензациите и трагедиите в България, София 2015, с. 205-211.
  13. Бистрицки. Българско Костурско, Ксанти, 1919, стр. 51.
  14. Членове-основатели на Македонския научен институт. // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  15. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник. София, 2001, стр. 150.
  16. Силянов, Христо, Писма и изповеди на един четник – Спомени от Странджа – От Витоша до Грамос, Издателство „Български писател“, София, 1984, стр.616
  17. Македонски научен институт
  18. Биография от сайта на ВМРО-БНД
     Портал „Македония“         Портал „Македония