Направо към съдържанието

Никола Андреев (костурски войвода)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Никола Андреев.
Никола Андреев
български военен и революционер
Роден
Починал
11 август 1911 г. (32 г.)
Учил вНационален военен университет
Никола Андреев в Общомедия

Никола Симеонов Андреев (изписване до 1945 година: Никола Симеоновъ Андрѣевъ), известен като Алай бей или Кольо Мокренски,[1][2][3][4] е български военен и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, костурски войвода и участник в Илинденско-Преображенското въстание.[4]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]

Никола Андреев е роден на 8 април 1879 година в заможно семейство в Мокрени, тогава в Османската империя.[5][4] Завършва Костурското българско третокласно училище,[4][6] след което поканен от чичо си заминава за Варна.[4] Във Варна членува в Македонско-одринското спомагателно дружество „Родопи“ на Петко Киряков, отцепило на 21 ноември 1899 година от дружество „Странджа“. Андреев е подпредседател на настоятелството заедно с Александър Македонски – секретар, Димитър Янев Деревингов – касиер и Васил Янков Вергов, Марко Касабов и Мичо Стамчев – членове.[7] Дружеството си поставя за цел „да помага на наши братя бедни, изоставени и изпаднали тук във Варна, които са били ратници и ще ратуват за благото на Македония и Одринско“. На 31 януари 1900 година единодушно дружество „Родопи“ се присъединява към Варненското македоно-одринско дружество.[8]

Завършва с отличие[3] пети гимназиален клас във Варна, а после за кратко следва във Военното училище в София. Постъпва на служба в Осми пехотен приморски полк.

Във ВМОРО

[редактиране | редактиране на кода]

Андреев напуска военната служба, за да се отдаде на революционна дейност, привлечен във ВМОРО от Лазар Поптрайков и Тома Давидов.[9] Четник е за кратко при Марко Лерински през 1902 година. Става агитатор в Костурско, а после и войвода.

Боен път на Мокренската чета в Илинденското въстание

[редактиране | редактиране на кода]
 Основни статии: Сражение на Свети Илия и Сражение при Врабчин

Куриерът от щаба, носещ съобщението за обявяване на въстание, пристига в Мокрени вечерта на 21 юли 1903 година. Сутринта на 22 юли в подножието на Шундовица Никола Андреев раздава патроните на Мокренската чета и,[10] без да дочака покрепления според плана за въстание,[11] я повежда на запад към Клисура, като заемат голия връх Свети Илия, на който е разположена едноименната църквичка „Свети Илия“. Знамето на четата е ушито от учителката Мария Вангелова – червено с от едната страна извезан златен лъв, а от другата надпис „Свобода или смърть“.[10] Знаменосец е Картела Тегов Пачин.[12]

Според Христо Силянов въстаниците са 150 души,[11] но според Анастас Симеонов от Мокрени те са 74.[12] Срещу мокренци тръгва клисурският мюдюрин със 150 души войска. В помощ на турците идва и гръцка чета от 50 души, начело с гъркоманина Вангели. Сражението започва към 9 предиобед и завършва в 2 следобед. Мокренци са принудени да отстъпят като дават 1 ранен и 7 убити – мокренците Георги Папастерев, Гели Тегов Пачин, Христо Н. Матин, Тоди Михалин, Динчи на Уанката, както и конуйците Симо Хр. Касабов и Наси Пульов, погребани в двора на църквата „Свети Илия“ на върха. Раненият в крака Тани Качев е завлечен от Симеон Сиин в гората Буката, където е превързан и спасен.[12]

Съединените костурски чети на войводите Васил Чекаларов, Иван Попов, Пандо Кляшев, Никола Андреев и Манол Розов след превземането на Клисура

На следния ден 23 юли с помощта четите на Пандо Кляшев, Пандо Сидов, Васил Чекаларов, Манол Розов и Марко Иванов превземат без съпротива Клисура.[13][12]

Четата на Никола Андреев (в центъра с бинокъла) в местността Льоджов камен (Рупата), юли-август 1903 година. На последния ред първи в бяло е Никола Сиин

Мокренската чета получава задача да пази входа към Костурско през Дауло и да наблюдава шосетата Суровичево – Мокрени и Кайляри – Мокрени и съответно е разположена на Льоджов камен, откъдето има добра гледка към Саръгьол. Върхът е укрепен, като са изкопани окопи и иззидани наблюдателници от насилствено докарани жители на Лехово. На 12 август Никола Андреев с 30 души от четата взима участие в превземането на Невеска.[14] Четата на Льоджов камен остава под командването на Симеон Сиин.[15]

След разгрома на лагера на Върбица на 14 август, част от леринските чети с началниците Михаил Чеков, Георги Попхристов, Димитър Настев, Стефан Настев и войводите Цильо Попвачев и Алексо Турунджов през Клисура отстъпват на Мурик. Към тях в Емборската кория се присъединява и Мокренската чета, която дотогава е на Льоджов камен.[16] Мокренската чета заедно с леринските минава през невъстаналото Ракита,[17] откъдето насила взимат хляб. Горновърбенската чета напуска лагера и се отправя към Горно Върбени, а Мокренската чета по нареждане на Андреев се укрива в шубраците на Врабчин на западния бряг на Врабчинското езеро.[18]

На 18 август 1903 година местоположението на четата е издадено от дезертиралите Насо и Ламбо, четници арнаути от Лехово.[19] Пристига войска откъм Лехово. Едното крило на османците обхваща Рупата в южното подножие на Льоджов камен, а другото се спуска към Уши и Стената (944 m) с цел да затвори южния изход от котловината на езерото по долината на Лесковица.[18] Четата се разделя на три части, преследвани от аскера – една част е предвождана от Никола Андреев, втора по голямата от Симеон Сиин и трета от Георги Тасев. Четата на Сиин остава във Врабчин, като навлиза навътре в плиткото езеро и заема позиции по островчетата. Те са обстрелвани със снаряди от планински оръдия, които обаче не се взривяват, тъй като падат във водата.[18]

Четниците с Тасев тръгват на юг, за да се измъкнат по Лесковица с цел да минат през Уши и през Градища да излязат към Буката в Мурик. Пътят им по дола на Лесковица в Уши обаче е преграден от слизащи откъм Рупата османци и четниците се укрепяват.[18] Избухва тежко сражение, в което загиват 40 души турски войници, но и всички четници, включително Тасев.[19]

Третата група, начело с войводата Никола Андреев пробива през башибозука от Чор, дошъл през Стената, преминава Руднишкия хребет и успешно стига до Буката.[19]

По време на тежкото сражение при Врабчин загиват половината от четниците.[20][21] Според някои сведения – 40 души.[21] Според други 18 мокренци.[22][19]

Загиналите четници са съблечени голи, обезглавени и главите им са набучени по клоните на дивите круши по Лесковица.[23]

През нощта оттеглилата се навътре в езерото част от четата излиза от него и се изтегля по същия дол на река Лесковица и покрай заетата от аскер Рупата в склоновете на Льоджов камен излиза в Мокренското поле. Преобличат се в цивилни дрехи и се сливат с бежанците мокренци в Клисурския манастир.[23]

Симеон Сиин, Христо Данчев и Фоти Дуев[23] успяват да се присъединят към четата на Никола Андреев. Четниците, които имат възможност се легализират, а петимата последни – Андреев, Сиин, Ташула Ничев, Христо Данчев и Павлито се срещат с Мишо Николов, Христо Настев, Иван Попов и други и минават гръцката граница, откъдето с кораб заминават за Варна.[24][25]

След въстанието

[редактиране | редактиране на кода]
Четата на Никола Андреев (трети на втория ред), Марко Иванов (отпред клекнал) и Манол Розов (втори на втория ред)

В 1904 година Андреев се връща в Македония и става лерински войвода, като през 1905 година е заместен от Кочо Цонката.[26] Става кайлярски войвода.

След Младотурската революция в 1908 година се легализира и заедно със съпругата си става учител в Мокрени.[27] Става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Емборе.[28]

Андреев защитава мокренската гора от незаконна сеч от страна на турци от съседните села. На 14 септември 1910 година Андреев начело на организирана и добре въоръжена милиция дава сражение на отряд турци, пристигнал да сече гората. В сражението загиват четирима турци, а Никола Кондев е ранен, съден и лежи в Серфидже до 1912 година. Самият Андреев също става нелегален и се включва във възстановената ВМОРО.[27]

Никола Андреев е убит от своя другар и съселянин Никола Сиин – Турчето на 11 август 1911 година от ревност.[3][29][30][31]

По-малкият на Никола Андреев Дини Андреев загива на 20 години като четник на Христо Чернопеев в голямото сражение при Султан тепе през август 1903 година.[10] Негов внук е Кузман Андреев, а правнучката му Катина Андреева е комунистическа партизанка.[32]

Георги Константинов – Бистрицки пише за него:

„ Кольо Мокренски (Никола Андреев, Алай бей) от село Мокрени, свършил с отличие курса на българската гимназия във Варна, крупна личност, авантюрист с писателско перо, великан с Крали-Маркови сили, велик страж народен, легендарен герой и съперник на Чакаларова, бе щастлив да дочака хуриета, но отпосле бе убит вероломно от братски куршум – от ръката на най-верния си другар-съселянин Турчето в родното си село през 1910 г.[3] “

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 78.
  2. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 7, 71.
  3. ↑ а б в г Бистрицки. Българско Костурско. Ксанти, Издава Костурското Благотворително Братство „Надежда“ в гр. Ксанти. Печатница и книжарница „Родопи“, 1919. с. 51.
  4. ↑ а б в г д Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 9.
  5. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 21.
  6. ↑ Бистрицки. Българско Костурско. Ксанти, Издава Костурското Благотворително Братство „Надежда“ в гр. Ксанти. Печатница и книжарница „Родопи“, 1919. с. 52.
  7. ↑ Стоева, Христина. В души изгрява ни завета! Опит за история на Варненската тракийска оргнизация. Варна, Свят '91, 1993. с. 48.
  8. ↑ Стоева, Христина. В души изгрява ни завета! Опит за история на Варненската тракийска оргнизация. Варна, Свят'91, 1993. с. 49.
  9. ↑ Кепов, Петър. Един морален завет от Илинденското въстание.
  10. ↑ а б в Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 12.
  11. ↑ а б Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 303.
  12. ↑ а б в г Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 13.
  13. ↑ Кьосев, Дино, Ламби Данаилов. Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968, Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт, София, 1968, стр. 45, 48.
  14. ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 14.
  15. ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 15.
  16. ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 16.
  17. ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 18.
  18. ↑ а б в г Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 19.
  19. ↑ а б в г Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 20.
  20. ↑ Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 27.
  21. ↑ а б Дамјановска, Јасмина, Ленина Жила, Филип Петровски (одговорни уредници и составувачи). Илинденски сведоштва. Т. I. Дел I. Скопје, Државен архив на Република Македонија, 2016. ISBN 978-608-4745-22-8. с. 790. (на македонска литературна норма)
  22. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 150.
  23. ↑ а б в Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 21.
  24. ↑ Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 24.
  25. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 87.
  26. ↑ Спомени на Георги Попхристов [1]
  27. ↑ а б Симеоновъ, Анастасъ. Мокрени (моето родно село). Варна, Печатница „Войниковъ“, 1931. с. 25.
  28. ↑ Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция // Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  29. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 9.
  30. ↑ Кратка биография на Никола Андреев
  31. ↑ Албум-алманах „Македония“, София, 1931.
  32. ↑ Stewart, Elizabeth Kolupacev, translator. For Sacred National Freedom: Portraits of Fallen Freedom Fighters. Wareemba, Australia, Pollitecon Publications, 2009. ISBN 978-0-9804763-3-0. p. 45 – 49. (на английски)
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Андреев_(костурски_войвода)&oldid=12788628“.