Христо Чернопеев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Христо Чернопеев
български революционер
Недатирана фотография от Димитър Карастоянов
Недатирана фотография от Димитър Карастоянов

Роден
Починал
Погребан Успение Богородично (Ново село), Щип, Северна Македония
Народен представител в:
XVII ОНС   
Христо Чернопеев в Общомедия

Черньо Пеев, наричан Христо Чернопеев и Черния[1], е капитан от българската армия и деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, ръководител на Струмишкия окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Черньо Пеев е роден на 16 юли 1868 г. в село Дерманци, Ловешко. Завършва III прогимназиален клас в Плевен. Отбива редовната си военна служба в 17 плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик.

Във ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Щабът на четата на Чернопеев. Илия Дилберов (най-вдясно)

През август 1899 година Пеев напуска служба и през септември пристига в Солун, където под ръководството на Пере Тошев, доктор Христо Татарчев и Христо Матов четири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов Попето, действаща в Гевгелийско и Ениджевардарско. Михаил Попето го прекръщава на Чернопеев.

От април 1900 година е самостоятелен войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко, чиято цел, подобно на четите на други двама български военни – Марко Лерински и Михаил Попето, е създаване на селски комитети и военно обучение на населението. В четата на Чернопеев се обучават Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Кръстьо Асенов, Александър Китанов, Петър Китанов, Мирчо Икономов, Никола Дечев и други бъдещи изявени дейци на ВМОРО.

През февруари 1901 година четата на Чернопеев води първата голяма битка между чета на организацията и османски части – 14 часа се сражава при село Баялци, като в битката загиват половината четници заедно с брата на Гоце Делчев Мицо Делчев. Това сражение утвърждава авторитета на революционната организация в Кукушко и Гевгелийско. През март Чернопеев заедно с Туше Делииванов пристига в София за снабдяване с оръжие. Тук Гоце Делчев го уговаря да поеме като войвода Горноджумайски район, където се стреми да отблъсне влиянието на Върховния комитет и им дава чести сражения. Четата на Христо Чернопеев, заедно с тези на Кръстьо Асенов и Яне Сандански участва в аферата „Мис Стоун“ в Пирин през 1901 година.

Участниците в аферата „Мис Стоун“ – Сава Михайлов, Яне Сандански, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев

Чернопеев се отнася с резерви към решенията на Солунския конгрес на ВМОРО през януари 1903 година за поемане на курс към незабавно въстание. На 24 март 1903 година четата на Чернопеев навлиза в Македония и през април води няколко сражения в Струмишко и Горноджумайско. Връща се в България за муниции и оръжие и отново навлиза в Македония с 250 души през август след избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Четата му се разделя на три – едната, начело с Петър Самарджиев, заминава за Тиквеш, а друга част, начело с Никола Жеков, – за Радовишко. Чернопеев води няколко сражения с османски части през септември в края на въстанието се завръща в България.

Сближаване със санданистите[редактиране | редактиране на кода]

Войводите на съвещание в Осоговската планина: седнали от ляво на дясно: Панайот Байчев, Питу Гули, Коста Мазнейков, Христо Чернопеев, Андрей Христов, Тодор Христов. Прави, от ляво на дясно: Никола Жеков, Константин Кондов, Сотир Атанасов, Тимо Ангелов, Никола Дечев и куриерът Никола Сарафов

След поражението на въстанието заедно с Яне Сандански и Димо Хаджидимов участва в изработването на Януарската директива от 1904 година, която послужва за идейна основа на левицата в македоно-одринското национално-революционно движение. Войвода е на чета в Кукушко, като обучава бъдещи войводи на ВМОРО. През октомври 1905 година е делегат от Струмишки революционен окръг на Рилския конгрес вече като ръководител на Струмишкия окръг. Действа независимо и не признава ръководството на организацията. Помощник войводи са му Петър Китанов с 5 четници в Малешевско и Пехчевско, Мануш Георгиев с 9 души в Петричко. В Радовишко действа Стамен Георгиев, който се подчинява на ръководството на ВМОРО[2].

След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е арестуван в София, по подозрение за съучастничество[3]. Не успява да участва на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година.

След Младотурската революция в 1908 година се легализира и установява в Солун. През април 1909 година четите на Чернопеев и Сандански участват в смазването на контрапреврата в Цариград. В 1909 година става един от учредителите на Народната федеративна партия (българска секция) и член на ръководството ѝ.

Чернопеев сред селяни

През декември 1909 година обаче струмишките дейци напускат партията и Чернопеев заедно с Константин Самарджиев Джемото и бившите върховисти Михаил Думбалаков и Кочо Хаджиманов обикалят Струмишко за възстановяване на организиционната мрежа в окръга.[4] Думбалаков пише за Чернопеев:

...тоя безумен храбрец и неумолим, жесток и страшен терорист... Чернопеев, надарен със стоманени мишци и с всички революционни добротедели, притежаваше един обезличаващ недостатък – липсата на самостоятелност. Жертва на влияния, той бе започнал революционната си дейност като върховист; минавайки границата бе работил в услуга на вътрешните; по-късно бе спечелен от Влахова за федералистите, а хуриета го бе заварил в щаба на санданистите...[5]

Късайки със Сандански, Чернопеев пише остро писмо до него и съмишлениците му, в което ги обвинява за съглашателство с младотурците. В началото на 1910 година четиримата минават в България и Чернопеев е временно интерниран в Дерманци по настояване на османските власти, но скоро четиримата отново се събират в София.[6] През 1910 година Чернопеев основава Българската народна македоно-одринска революционна организация заедно с Апостол Петков, Тане Николов и др. Христо Чернопеев навлиза в Македония през 1910 година, заедно с войводите Ичко Димитров, Апостол Петков и Въндо Гьошев. В 1911 година след като БНМОРО и ВМОРО се обединяват заедно с Тодор Александров и Петър Чаулев е избран член на ЦК на ВМОРО, като запасен член става Александър Протогеров от ВМОК. Чернопеев е началник на разузнавателния пункт на ВМОРО в Струмица.

По време на войните за национално обединение[редактиране | редактиране на кода]

Никола Божков, Михаил Чаков, Христо Чернопеев, Панайот Байчев и четникът на Чернопеев Ангел Кайтазов (от Долна баня[7]) в освободения Кавала, 1912

При избухването на Балканската война в 1912 година е начело на Втора отделна партизанска рота (чета) на Македоно-одринското опълчение, съставена от 145 души[8]. Участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала заедно с Йонко Вапцаров, Пейо Яворов и Лазар Колчагов[9] Спасява село Калапот от башибозук, но закъснява в Плевня. На 24 октомври с Михаил Чеков влизат в Драма, а на 27 в Кавала, след което е назначен за комендант на Кавала[10].

По-късно служи в 3 рота на 4 битолска дружина. Награден е с орден „За храброст“ ІІІ степен.[17]

Взема участие в насилственото покръстване на помаците от Драмско и Неврокопско през зимата на 1912 година.[18][19]

Христо Чернопеев

По време на Междусъюзническата война заедно с четата си подпомага действията на XXVII Чепински и XXVIII стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко. До края на войната остава на разположение на командването на II българска армия. Заради бойните си заслуги към България е произведен в първо офицерско звание поручик.

Става народен представител от Струмишки окръг[20], но през 1915 година напуска парламента и като запасен капитан отива на фронта. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на ХІ дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой със френски части край село Криволак, Щипско. Погребан е в църквата „Успение Богородично“ на Ново село, квартал на Щип. След установяването на комунистическата власт в Македония през 1945 година гробът му е заличен[21]. През 2010 година цялото гробище е разкопано и тленните останки на войниците са унищожени.[22] В Регионалния исторически музей на Благоевград се съхраняват лични вещи и оръжия на Чернопеев, включително револверът, с който се сражава в Първата световна война, в която и умира. Родната къща на Чернопеев в родното му село днес е музей, но е в окаяно състояние.

Церемония при освещаване на знамето и полагане на клетва от четите на Христо Чернопеев, Никола Жеков, Петър Самарджиев и Панайот Байчев, 2 септември 1903
Втора отделна партизанска рота на МОО, начело с Христо Чернопеев
Четата на Чернопеев (в средата седнал)
Паметна плоча в Банско, отбелязваща освобождението на селището от четите на Чернопеев и Яворов в 1912 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ. По спомени на Яне Сандански, Черньо Пѣевъ, Сава Михайловъ, Хр. Куслевъ, Ив. Анастасовъ Гърчето, Хр. Юруковъ и Никола Пушкаровъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга VII, Печатница П. Глушковъ, 1927.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.101, 103
  2. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 – 1944 в документи, том 1 1878 – 1912, част втора, стр. 475-481., „Българските революционни чети в Македония според доклад на А. Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Д. Станчов“
  3. Clarence and Richmond Examiner (Grafton, NSW: 1889 – 1915), Tuesday 17 декември 1907
  4. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи (1878 – 1944). Том 3, Освободителното движение след Илинденско-Преображенското въстание 1903 – 1919, МНИ, София, 1997, стр.250.
  5. Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, том II. София, Печатница „Художникъ“, 1937. с. 55.
  6. Думбалаковъ, Михаилъ. Презъ пламъцитѣ на живота и революцията, том II. София, Печатница „Художникъ“, 1937. с. 101 – 110.
  7. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 331.
  8. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.111
  9. „Знамената на освободителното движение и въстанията в Македония и Тракия“
  10. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.111, 125
  11. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 35.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 28.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 673.
  14. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 38.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 33.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 73.
  17. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 798, 892.
  18. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. с. 66.
  19. Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г.. // Посетен на 20 април 2009.
  20. Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, стр. 340
  21. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 187.
  22. Осквернените гробове в Македония.
     Портал „Македония“         Портал „Македония          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България