Направо към съдържанието

Йонко Вапцаров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Йонко Вапцаров
български революционер
Роден
1880 г.
Починал
17 януари 1939 г. (59 г.)
Семейство
ДецаНикола Вапцаров
Райна Вапцарова
Борис Вапцаров
Йонко Вапцаров в Общомедия

Иван (Йонко) Николов Проданичин, известен като Вапцаров или Вапцара[1], както и с псевдонима Белоречки, е български революционер, разложки войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[2]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Йонко Вапцаров е роден през 1880 година[3] в Банско, тогава в Османската империя. Баща му Никола Проданичин е убит от турски конвой през 1905 година на път за Солун в местността Свети Георги край Банско заедно с Борис Тодев и Милан Колчагов. Йонко Вапцаров завършва 6-и клас в Банско.

Ученици от Банско, членове на ВМОРО, участници в първата екскурзия по обучаване в стрелба, 1898 г.
Първи ред от ляво надясно: Миле Бизев, Никола Колчагов, Иван Вапцаров, Симеон В Молеров, Иван В. Молеров;
В средата: Лазар Колчагов, Ангел Балев;
Заден ред от ляво надясно: Тасе Фурнаджиев, Йонко Вапцаров, Михаил Решовалиев, Лазар Томов, Никола Попиванов, Костадин Молеров, Димитър Младенов, Милош Колчагов

Включва се във ВМОРО през 1896 година. По-късно става секретар на разложкия околийски революционен комитет в Банско. През 1901 година участва в обезоръжаването на върховиста дядо поп Найден в село Сърбиново заедно с Яне Сандански. Участва в аферата „Мис Стоун“. През 1902 година става войвода на чета в родния си край.

По издадена от Йонко Вапцаров смъртна присъда в 1902 година е убит Атанас Хаджицки, виден възрожденски деец.[4] След клевета на годлевски чорбаджия, че няколко души от Годлево са „върховисти“, Вапцаров като помощник-околийски войвода ги осъжда на смърт и праща убийци, които с войводата Скрижевски да изпълнят заповедта. Скрижевски обаче, по сигнал на Благой Максев, прави разследване, установява невинността им и ги освобождава.[5]

След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година е арестуван и лежи в затвор в Солун. След Младотурската революция през 1908 година е освободен.[ неясно? ]

Никола и Йонко Вапцарови

По време на Балканската война е войвода на чета на Македоно-одринското опълчение. Сборната чета на Иван Вапцаров, Христо Чернопеев, Пейо Яворов и Лазар Колчагов освобождава Банско.[6]

В плана си за освобождението на Мехомия Христо Чернопеев разделя четите на колони, като дясната колона от около 70 четника е поставена под командата на Йонко Вапцаров с помощници Георги Занков и Туше Колчагин. По време на започналото на 9 октомври сражение с турците в местността Серовица от мястото, където трябва да е четата на Вапцаров, не се чува нито един изстрел. Чернопеев изпраща за проверка патрул, включващ и Яворов, който обаче е обстрелван и едва се връща. Оказва се, че Вапцаров с четниците си го няма, отишъл само до местностите Гладно поле и Дворене и се завърнал в свободното вече Банско. Липсата му сериозно отслабва огневата мощ на българите, които се налага да отстъпят.[7]

След като Мехомия е освободена на 11 октомври 1912 година от 27-и пехотен чепински полк на българската армия и за кмет на селото е назначен Владислав Каназирев, през нощта срещу 12 октомври там пристига Банската чета с Йонко Вапцаров и Христо Чернопеев и започва безчинства, продължили и следващия ден, с цел да осъществи плана си за замяна на областния център Мехомия с Банско. Четата, освен че подлага на репресии мюсюлманското население, опожарява голяма част от града, стреля дори срещу български фелдфебел, който отвръща на огъня; искат да запалят конака, но той е пазен като правителствено учреждение и не посмяват директно, но подпалват пристройка към него с цел да изгори и той. Поливат с газ и пощата, но Владислав Каназирев успява да предотврати палежа. Арестуват го заедно с други градски първенци и ги подлагат на побой, арестуваните Симеон Попконстантинов и Петър Лачин са откарани поотделно в Банско. На 13 октомври банските комити пресрещат командира на Втора тракийска дивизия генерал-майор Стилиян Ковачев и, заобикаляйки областния център Мехомия, го отвеждат в Банско на банкет. На 14 октомври Банско е провъзгласено за град и за център на околията, а за първи околийски управител е назначен Йонко Вапцаров. Първите му действия са насочени към преместване на стълбовете на телеграфната линия от Предела към Банско.[8]

След като властта в София е уведомена за събитията, министърът на вътрешните работи Александър Людсканов назначава полицейския пристав Бакалов да поеме управлението от Йонко Вапцаров, който обаче не желае да сдаде длъжността. Тогава командващият Солунските войски майор Андреев телеграфира на майор Лазар Нишков веднага да замине за Банско, да въдвори Бакалов като изпълняващ длъжността и да произведе дознание над Вапцаров за отказа му да изпълни министерската заповед. На 21 ноември Нишков телеграфира и на министъра за обстановката, и в Банско на Вапцаров, че пристига с 46 войника; тогава Вапцаров веднага предава длъжността на Бакалов и заминава за Ксанти, където е неговата чета.[9]

По-късно Вапцаров служи в Несторевата рота на 13-а кукушка дружина.[10][11]

Йонко Вапцаров е описван като неуравновесен и суетен, обичащ да дружи със знатни хора.[23] Като областен ръководител на ВМОРО, той завързва лично приятелство с цар Фердинанд I. На 13 октомври 1917 година в дома на Йонко Вапцаров, на път за Солунския фронт, пренощуват кайзер Вилхелм II и цар Фердинанд I.[24] Добри отношения Йонко Вапцаров поддържа и с цар Борис III.[25] Вапцаров отива в Цариград през 1916 година във връзка с имотни стремежи на Фердинанд.[26] Според Ангел Димов по негова поръка той купува десетки хиляди декара гори в Рила от намиращия се в Египет техен собственик за 300 хиляди държавни лева. След това обаче заедно с дворцовия служител д-р Димитър Анков не предава документите на поискалия ги след 1923 година цар Борис III под предлог, че са изгорели при пожар.[27]

Стоян Филипов (първи), племенникът му, Йонко Вапцаров (трети), Иван Михайлов (четвърти) и Панчо Михайлов (пети)

След Първата световна война Йонко Вапцаров за известно време е член на Комунистическата партия.[23] Участва във възстановяването на ВМРО. В 1921 година е избран за помощник-кмет на Банско. Към 1926 година е пълномощник на ЦК на ВМРО и получава заплата в размер 4500 лева[28]. При разцеплението на ВМРО е на страната на десницата, но след убийството на Александър Протогеров през 1928 година влиза в конфликт с Иван Михайлов.

През октомври 1928 година михайловисти правят опит да убият Вапцаров, който след това бяга в Ню Йорк при сестра си Манда (Магда) Кондова.[24] Завръща се в България през 1930 г., а през 1933 година е отвлечен от михайловистка чета, но е освободен след Деветнадесетомайския преврат в 1934 година.

Йонко Вапцаров умира през 1939 година в София.[29] Баща е на комунистическите активисти Никола Вапцаров, Райна Вапцарова и Борис Вапцаров.

Къщата, в която Йонко е живял със семейството си в Банско, днес функционира като музей, посветен на живота и делото на сина на Йонко – поета Никола Вапцаров.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 21.
  2. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 132.
  3. ↑ Баждаров, Георги. „Моите спомени“.
  4. ↑ Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 202.
  5. ↑ Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 253 – 254.
  6. ↑ „Знамената на освободителното движение и въстанията в Македония и Тракия“
  7. ↑ Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 269.
  8. ↑ Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 275 – 276, 280.
  9. ↑ Даскалов, Славчо. Бележки из близкото минало на град Разлог. София, Сема РШ, 2005. ISBN 954-8021-65-Х. с. 275 – 280 – 281.
  10. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 108, 894.
  11. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 24.
  12. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 179.
  13. ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 228, л. 49; а.е. 333, л. 5
  14. ↑ >Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 27.
  15. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 28.
  16. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 53.
  17. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 753.
  18. 1 2 3 >Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 357.
  19. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 15.
  20. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 433.
  21. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 76.
  22. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 42.
  23. 1 2 Димитрова, Елена. Певец на подвига и саможертвата. Очерк за живота и творчеството на Никола Вапцаров. София, Народна просвета, 1983. с. 8.
  24. 1 2 Национален литературен музей Къща музей „Никола Вапцаров“ София, Живитопис на Никола Вапцаров // Архивиран от оригинала на 17 септември 2011. Посетен на 13 декември 2016.
  25. ↑ Николов, Григор. Скандали, бунтове и смърт заради царските гори – 2, в. Сега, 13 август 2003 г.
  26. ↑ Николов, Григор. Скандали, бунтове и смърт заради царските гори, в. Сега, 12 август 2003 г.
  27. ↑ Димов, Ангел. Казусът „царски имоти“ // Нова зора, бр. 46, 2017, zora-news.com.
  28. ↑ „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 – 1941 г.“, Колектив, ИК „Знание“, София, 1998 г., стр. 167
  29. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 67.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йонко_Вапцаров&oldid=12899411“.