Пейо Яворов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Яворов.

Пейо Яворов
Peio Yavorov.jpeg
през 1911 г.
Роден 13 януари 1878 г.
Починал 29 октомври 1914 г. (36 г.)
Националност българин
Жанр поезия
Съпруга Лора Каравелова 1912 – 1913
Деца няма
Пейо Яворов в Общомедия

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо[1].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Къща-музей на Яворов в Чирпан
Снимка на Пейо Яворов със семейството си в Чирпан, 1889 г.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан[2].

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. [3]

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.[4]

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души.[6][7] Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала[8]. Награден е с кръст „За храброст“.[9] Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.[10]

Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.[11]Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.[12] Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.[13]

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей, и въпреки че самата сграда се нуждае спешно от ремонт, музеят продължава да има голям брой посетители.

Творби[редактиране | редактиране на кода]

„Гоце Делчев“, 1904 г., с автограф от Яворов
  • „Македония“
  • Гоце Делчев“, 1904
  • „Подир сенките на облаците“
  • В полите на Витоша
  • „Хайдушки песни“
  • „Две хубави очи“
  • „Заточеници“
  • „Евреи“
  • „Градушка“
  • „Ще бъдеш в бяло“
  • „Сенки“
  • „Две души“
  • „Вълшебница“
  • „Обичам те!“
  • „Лист отбрулен“
  • „Арменци“
  • „Маска“
  • „Песента на човека“
  • „На нивата“
  • „Честит е“
  • „Калиопа“
  • „Напред“
  • „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
  • „Хайдушки копнения“
  • „На Лора“
  • „Проклятие“
  • „Песен на песента ми“
  • „Месалина“

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Издания[редактиране | редактиране на кода]

  • Пейо Яворов. Съчинения в седем тома. Т. 1: Стихотворения. С., Захарий Стоянов, 2010; Т. 2. Проза. С., Захарий Стоянов, 2011.

Критика за Яворов[редактиране | редактиране на кода]

  • Теменуги. Другият роман на Яворов (сб.), изд. Литературен вестник, София, 1998
Първата книга от поредицата „Тълкувания“ събира в книжно тяло критическия роман, разразил се на страниците на „Литературен вестник“ през 1994 – 95 г. Стихотворението на Яворов бе буквално галванизирано с каскада от сменящи се интерпретативни стратегии, което бе може би най-крайният пример на тълкувателна свобода по отношение към класиката в литературознанието на 90-те [14].

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.34, 43, 74, 76
  2. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 194.
  3. Николов, Н., Средков, Р. – „Война за национално освобождение и обединение 1912 – 1913“, София, 1989, Военно издателство, стр. 87
  4. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  5. Илюстрация Илинден, 1929 – 1930, бр.23, стр.2
  6. ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 145.
  7. Радев, Иван. Старши подофицер Пейо К. Яворов (Страници за участието му в Балканската война). // Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159), 21 февруари 2013 г. Посетен на 2014-08-09.
  8. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.108
  9. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 812, 892.
  10. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.125
  11. Мария Чипилева, Яворов купувал динамит за ВМОРО, в. „Новинар“, 26.03.2004 г.
  12. Милка Марковска, Дружбата между Яворов и Тодор Александров, promacedonia.org
  13. Цочо Билярски. Пейо Яворов и Тодор Александров. Приятели в живота, съратници в борбата, УИ „Св. Климент Охридски“, 2000.
  14. Издателство ЛВ, блог на Литературен вестник

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от: