Берово
Тази статия е за града в Северна Македония. За селото в Гърция, чието старо име е Берово, вижте Вертискос (дем Лъгадина).
|
Берово Берово |
|
|---|---|
| — град — | |
  |
|
 Манастирът „Успение Богородично“ |
|
  Берово  Берово |
|
| Страна |
 Северна Македония |
| Регион | Източен |
| Община | Берово |
| Географска област | Малешево |
| Надм. височина | 925 m |
| Население (2002) | 7002 души |
| Пощенски код | 2330 |
| Официален сайт | berovo.gov.mk |
| Берово в Общомедия | |
Берово (на македонска литературна норма: Берово) е град в източната част на Северна Македония. Център на община Берово, която има население от 13 491 души и на историческата област Малешево.
Съдържание
География[редактиране | редактиране на кода]
Градът се намира в подножието на Малешевска планина, близо до Беровското езеро, на 160 километра от Скопие, 47 километра - от Струмица и 52 километра - от Кочани. Градът има умерено-континентален климат с определено влияние на планински климат.
История[редактиране | редактиране на кода]
В различни археологически обекти в района на Берово са открити останки от желязната епоха, от римско време, от Късната Античност и от Средновековието. Те включват некрополи и няколко селища от различно време. Най-продължителен е бил животът в селището в местността Ковачилница, което, макар и с прекъсвания, е съществувало от желязната епоха до Средновековието.[1]
В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Малешева от 1621-1622 година е отбелязано село Берова, което заедно с еврейската си махала имало с 55 джизие ханета (домакинства)[2].
През Възраждането Берово е един от центровете на борбата на българите в Източна Македония за културно-национални права. В 1830 година в него е открито килийно училище, в което учителства Петър Клисаров от Щип. През втората половина на XIX век това училище прераства във взаимно българско, а по-късно е открито и класно училище.[3] В него учителстват Димитър Попгеоргиев-Беровски, Димитър Бисеров от Дупница и други възрожденски деятели. Димитър Попгеоргиев е и един от водачите на местната българска църковна община, която ръководи борбата на беровчани с гръцкия владика в Струмица и противодейства на опитите на сръбската пропаганда да наложи свои учебници в местното училище. След неуспешни опити да се присъединят към Кюстендилската епархия на Българската екзархия, в 1874 година беровчани изгонват от своята църква струмишкия владика Йеротей.[4] През пролетта на 1878 година беровчани се включват активно в събирането на подписи за благодарствения адрес до руския император след подписването на Санстефанския мирен договор.[5]
В края на XIX век Берово е малко градче в Малешевска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Берово е посочено като село с 620 домакинства, като жителите му са 2250 българи и 35 мюсюлмани.[6] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. паланката е населявана от 2300 жители българи християни, 600 българи мохамедани и 40 цигани.[7]
В градчето пуска корени сръбската пропаганда. В началото на XX век християнското население на Берово е смесено в конфесионално отношение. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в Берово има 127 сръбски патриаршистки къщи.[8] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Берово има 1840 българи екзархисти и 1184 българи патриаршисти сърбомани, като там функционират едно българско и две сръбски училища.[9] Сръбски учители от 1892 до 1912 година в Берово и Малешево са Йован Кастратович (Черна гора), Спира Радивоевич (Призрен), Радош Джокович (Черна гора), Младен Димитриевич (Призрен), Глигорие Дракалович и Василие Дракалович (Берово), Станко Костич (Галичник), Йосиф Брадич (Битоля), Василие Серафимович (Тетово), Глигорие Попович (Гниляне), Алекса и Йелена Йовичич (Нови пазар), Милован Кастратович (Беране), Милутин Дедович (Черна гора), Йелена Радивоевичка (Призрен), Драга Поповичка (Гниляне), Йефта и София Джукович (Плевле), Глигорие Шишевич (Берово), Василие Попович (Кратово), Любица Карчевич (Берово), Стоян Стеич (Куманово), Новак Векович (Беране), Новица и Живка Бабович (Черна гора) и Йордан и Зорка Бабамович (Щип).[10]
При избухването на Балканската война петдесет и двама човека от Берово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]
Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Берово живеят 253 помаци и 2195 българи.[12]
Според преброяването от 2002 година Берово има 7002 жители.[13]
 |
|
||||
| Проблеми при слушането на файла? Вижте media help. | |||||
| Националност | Всичко |
| македонци | 6404 |
| албанци | 0 |
| турци | 91 |
| цигани | 459 |
| власи | 6 |
| сърби | 14 |
| бошняци | 3 |
| други | 25 |
В Берово има мъжки манастир – „Успение Богородично“ и женски - „Архангел Михаил“. Автор на иконите в беровските църкви „Рождество Богородично“, „Свети Архангел Михаил“ и „Животворящ източник“ (1920 - 1922 година) е Гаврил Атанасов от Берово.[14]
Личности[редактиране | редактиране на кода]
Основна статия: В Берово са родени българските революционери Васе Скендерски, Иван Станков Пашалията, Никола Малешевски, Димитър Попгеоргиев и Христо Попвасилев. Други известни беровчани са българският хайдутин Ильо войвода, българската хайдутка Мария Попгеоргиева, българският духовник и просветен деец Стоян Гълъбов, българският свещеник и революционер Димитър Икономов, архитектът и политик от Социалистическа република Македония Андрей Токарев, сръбският учител и политик Глигорие Дракалович и българските политици Димитър Ацев и Димитър Ковачев, който е кмет на град Кюстендил в периода 1921 – 1922 година.
Дядо Ильо войвода.
Арсо Даскала, деец на ВМОРО или ВМОК, умрял след 1918 г.[15]
В. Димитров от Берово, деец на ВМОРО или ВМОК.
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Видоески, Божидар. Берово (Общеславянский лингвистический атлас 104). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora obuhvaćenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, 1981, стр. 739-744.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Археолошка карта на Република Македонија, Том 2, Скопје, МАНУ, 1996.
- ↑ Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 286
- ↑ Галчев, Илия. „Българската просвета в Солунския вилает“, УИ, София, 2005, стр.411
- ↑ Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912, София 1988, с. 21-26
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония, София 1986, (фототипно издание), стр. 353-354
- ↑ „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995. стр. 190-191.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 228.
- ↑ Известие от скопския митрополит относно броя на къщите под негово ведомство, 1902 г., сканирано от Македонския държавен архив.
- ↑ Brancoff, D.M. „La Macédoine et sa Population Chrétienne“. Paris, 1905. стр. 140-141
- ↑ Павловић, Јеремија Радивојевић. Малешево и малешевци, Штамп. „Свети Сава“, М. Салдековића, 1928, 353.
- ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 829.
- ↑ Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 241.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 297.
- ↑ Македонците в културно-политическия живот на България. Анкета от Изпълнителния комитет на Македонските братства, Книгоиздателство Ал. Паскалев и с-ие, София, 1918, стр. 104.
| |||||||||||||||||
| |||||
Портал „
