Българско възраждане

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Възраждане)
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Възраждане.

Българското национално възраждане е период на национално-освободително движение и еманципиране на българския народ от Османската империя. То започва през XVIII век, според някои с първата писана българска история на Паисий Хилендарски, и продължава повече от столетие до Освобождението на България (1878). Това е период на радикални промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот.

Промените в културната и духовната област са в две основни посоки: новобългарското просветно движение и борбата за църковно обособяване. Стремежът е освобождаване на образованието и културата от елинското влияние и поставяне на основите на нова материална и духовна култура. Съществена страна на този процес е борбата срещу гръцката църковна власт за национална независимост.

Дълбоките промени в обществото водят до пробуждане и въстания на българската нация за възстановяване на българската държава. Етническите граници обхващали земите на Мизия, Тракия и Македония, с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция.

Граници и периодизация[редактиране | edit source]

Карта на въстанията през 1875-1876 година

Долна граница В миналото долната граница на българското възраждане е била тема на усилени дискусии. Според възрожденските българи то започва в 20-те години на 19 век. По-късно Марин Дринов изказва мнение, че Възраждането започва с Паисий Хилендарски и написването на История славянобългарска. Още по-късно Христо Гандев сваля долната граница до началото на 19 век. В съвременната историография се приема , че началото на българското възраждане започва с първите ясни процеси на разлагане на Османската империя.

Горна граница Краят на Възрожденската епоха започва с Освобождението на България в 1878 г., Съединението в 1885 г., но процесите на Българското възраждане продължават и след това сред българите в Македония и Одринско и приключват едва с Балканските войни 1912-1913 г.

Вътрешна периодизация Разделя се на три периода:

  1. Ранно възраждане - от 18 до началото на 19 век;
  2. От реформите в Османската империя през 20-те-50-те години на 19 век. до Кримската война (1853-1856 г.);
  3. От Кримската война до Освобождението на България през 1878 г.

Българското възраждане не приключва със създаването на българска държава през 1878 г. По това време са живи и дейни много от възрожденците минали през години на тежки изпитания и жертви. Вярно е, че най - големият и най-неоспорим двигател на освободителното движение Васил Левски е изгубен за делото няколко години по-рано. Но възрожденци остават, затова е писано в трудовете на Захари Стоянов, който е един от тях. И тези възрожденци активно участват в управлението на младата държава. Стефан Стамболов е един от тях и той заплаща това с живота си. Захари също. Този период е свързан с отстраняването на възрожденците от управлението, настъпва ерата на Кобуртгската династия. Най-значителен акт на възрожденците след 1878 г. е Съединението на България 1885 г., когато всички са се опълчили срещу този акт, но българските възрожденци отстояли с цената на сръбско-българската война голямата придобивка на България.

Книжовен език[редактиране | edit source]

Важно значение за развитието на възрожденската книжнина изиграва започналият през първата половина на 19 век процес на формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Този процес придобива ясни контури още в началния етап на формиране на българското национално съзнание, но в хода на просветното движение и особено с появата на периодичния печат въпросът за характера на книжовния език привлича вниманието на цялата възрожденска интелигенция и става обект на оживени дискусии. Споровете около съдбата на книжовния език довеждат до обособяването на три течения: църковнославянско, славянобългарско и новобългарско, като представителите на последното направление (Петър Берон, Васил Априлов, Найден Геров и др.) вземат връх и към средата на ХIХ в., чрез творчеството на по-известните писатели, публицисти, вестникари и книжари, на основата на източнобългарския диалект окончателно се оформя обликът на новобългарския книжовен език. Тласък за развитието на възрожденската литература дава и българското книгопечатане. След появата през 1806 г. на Софрониeвия “Неделник” българската печатна книга навлиза осезаемо в живота на просветените българи. Повечето български книги (около 1800 до Освобождението), се печатат в чужбина (най-вече в Румъния, Сърбия, Русия) или в Цариград, но през 30-те години на 19 век опити за откриване на печатници са правени и в Солун и в Самоков. По-късно български книги се печатат и в Русе, Свищов, Самоков.

Литература[редактиране | edit source]

През първата половина на ХIХ в. в книжовния живот на българите се открояват и някои нови жанрови тенденции. За нуждите на просветното дело се развива т.нар. даскалска поезия. Обособява се и специално учебникарско направление, в което са съсредоточени основните усилия на възрожденската интелигенция. Измежду имената на авторите на такъв вид книжнина личат тези на Петър Берон, Неофит Рилски, Емануил Васкидович, Константин Фотинов, Христаки Павлович, Ботьо Петков. Първоначално усилията на учебникарите се насочват към превеждане и адаптиране на чужди образци, най-вече от руски, гръцки или сръбски произход, но постепенно съдържанието на възрожденските учебници се разнообразява. Освен задължителните граматики през втората четвърт на ХIХ в. се издават учебници по история, география, физика, математика. Тази тенденция се запазва и след Кримската война, когато в подготовката и издаването на учебникарска книжнина се включват Петко Р. Славейков, Добри Войников, Тодор Шишков, Христо Ботев и др. В периода след Кримската война възрожденската литература преживява нов подем. Жанровото разнообразие става по-голямо. Авторовото присъствие се засилва, обогатяват се художествените направления. Преобладаващият дял в литературния живот се пада на поезията, която е застъпена с всичките си видове – от лирическата песен до поемата (Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Славейков). Широка популярност придобива Георги Раковски, който отпечатва през 1857 г. поемата „Горски пътник”, Григор Пърличев, спечелил през 1860 г. с поемата „Сердарят” първа награда на годишния поетически конкурс в Атина, Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Любен Каравелов (“Хубава си, моя горо”, „Преминуват годините”), Бачо Киро, Елена Мутева. Най-висок връх възрожденската поезия достига с творчеството на Стефан Стамболов и Христо Ботев. Първите си поетични опити до Освобождението прави и Иван Вазов. През 60-те години на ХІХ в. творчеството на Васил Друмев, Илия Блъсков и Любен Каравелов поставя началото на самостоятелното развитие и на българската белетристика. През 1860 г. Васил Друмев публикува повестта „Нещастна фамилия”. Почти по същото време Илия Блъсков отпечатва „Изгубена Станка”. По-късно Л. Каравелов пише „Мамино детенце”, „Войвода”, „Неда”, „Хаджи Ничо”, „Крива ли е съдбата” – повести, в които той завещал на бъдните поколения най-добрите образци на възрожденската белетристика. След Кримската война се ражда и българската драматургия. Първите стъпки са направени под формата на кратки диалогични текстове, представяни на годишните училищни изпити. Впоследствие започва побългаряването на чужди сценарии, какъвто опит прави Сава Доброплодни с пиесата „Михаил Мишкоед”. През 1857 г. се появява първата оригинална българска пиеса – „Ловчанскийт владика или Бела на ловчанскийт сахатчия Николча”, комедия, написана от Теодосий Икономов, в която се разобличава развратът на гръцкото духовенство. По-късно в областта на драматургията се изявяват Добри Войников и Васил Друмев. Интересът на възрожденския българин към литературата намира израз и в разширяване на преводаческата дейност, в самостоятелното развитие на литературната критика, в обособяването на активно книжарско-писателско съсловие, което наред с учителите и духовенството определя облика на възрожденската интелигенция.

Преса[редактиране | edit source]

През 40-те години на ХІХ в. се поставя началото и на българския периодичен печат. Първите стъпки са направени от Константин Фотинов със списание „Любословие“ (Смирна, 1842 и 1844 г.). През 1846 г. в Лайпциг започва да излиза първият български вестник „Български орел“ на Иван Богоров. От 1848 г. в Цариград излиза „Цариградски вестник“. Общо до Освобождението броят на българските вестници и списания достига над 90, а вестникарската професия се упражнява от около 133-ма души. В годините след Кримската война периодиката се разнообразява, появяват се специализирани издания за просвета, наука, политика, търговия и занаяти. Подобрява се външното оформление, нараства общественият интерес към пресата.

Възрожденските вестници и списания се печатат в 16 селища, като най-голям дял се пада на Цариград - „Македония“ и „Гайда“ на Петко Славейков, „Право“ и „Век“ на Марко Балабанов, униатският вестник „България“ на Драган Цанков, протурският вестник „Турция“, пробританският „Източно време“ и други. Сред емигрантските вестници се открояват букурещките издания „Свобода“ и „Независимост“ на Любен Каравелов, „Бъдущност“ и „Бранител“ на Георги Раковски, „Знаме“ на Христо Ботев, „Народност“ на ТЦБК, „Отечество“ на Добродетелната дружина и други. Отделни издания се печатат в Белград - „Дунавски лебед“ на Раковски, в Браила - „Дунавска зора“ на Добри Войников и „Дума на българските емигранти“ на Христо Ботев, в Русе се списва на български и турски език вилаетският вестник „Дунав“.

Наука[редактиране | edit source]

През епохата на Възраждането българите насочват вниманието си и към научната област. Макар и скромни, нерядко лишени от оригиналност, тези занимания изиграват важна роля за изграждане на новобългарската култура и за популяризирането на модерната европейска наука. Най-сериозни успехи възрожденските българи постигат в изследванията на собственото си минало. Първо Паисий Хилендарски, а след него и други възрожденски дейци насочват интереса си към историята и предприемат целенасочени издирвания на стари паметници. Появяват се популярните учебници на Христаки Павлович (“Царственика” от 1844г.), на Добри Войников, Тодор Шишков. Към средата на века започват да публикуват своите съчинения и първите професионални български историци – Спиридон Палаузов и Марин Дринов. Откъслечни опити за научна дейност се правят и в областта на философията (Петър Берон, Иван Селимински, Марко Балабанов), на езикознанието (Иван Момчилов, Найден Геров), на природните науки (П. Берон, преводните книги по химия, физика, зоология, подготвени от Д. Енчев, Н. Геров, Ив. Гюзелев, В. Стоянов – Берон и др.). През септември 1869 г. в Браила се създава и Българско книжовно дружество (БКД), което си поставя за цел да “разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване”. За популяризиране на своята дейност дружеството започва да издава специализирано научно списание - “Периодично списание”.

Изкуство[редактиране | edit source]

Общият културен подем в българското възрожденско общество оставя видими белези и в развитието на традиционните художествени занаяти, на живописта, музиката, архитектурата. Обособилите се още в довъзрожденската епоха дърворезбарски и зографски школи преживяват през 18 - 19 век истински просперитет. Особено прочути са тревненските, банскалийските и самоковските майстори. Постепенно сред зографите се формира интерес към светската живопис. Появяват се първите портрети (Захари Зограф), продължава развитието на графиката (Николай Павлович, Георги Данчов). В годините след Кримската война започват да творят и художници с академично образование (Станислав Доспевски, възпитаник на Московското училище за живопис и на Петербургската художествена академия; Николай Павлович, учил в Мюнхен; Христо Цокев, завършил в Москва). Напредък през 50-те – 70-те години на ХІХ в. е осъществен в музикалното дело. С утвърждаването на националното самосъзнание и с консолидирането на българската възрожденска нация нараства ролята на народната песен. Г. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков целенасочено изучават и записват народни песни, а братя Димитър и Константин Миладинови издават “Български народни песни от Македония”. Започва създаването на ученически хорове и оркестри, заражда се градската и революционната песен. Особена популярност придобиват песните на Добри Чинтулов, на Любен Каравелов и Стефан Стамболов. През 1856 г. в Шумен, Лом и Свищов е положено начало на читалищната дейност. По същото време се организират и първите театрални представления, създават се училищни библиотеки, ученически и женски дружества. Тези прояви благоприятстват развитието на новите културни тенденции в живота на възрожденските българи и оказват решаващо въздействие за изграждането на новобългарската култура. Това от своя страна изиграва съществена роля за духовното обновление на българското общество и за окончателното формиране облика на българската нация.

Вижте също[редактиране | edit source]