История славянобългарска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
История славянобългарска
Исторїѧ славѣноболгарскаѧ
Първа страница от „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“
Първа страница от „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“
Автор Паисий Хилендарски
Създадена 1762
Хилендарски и Зографски манастир[1], Света гора
Оригинален език смес от говорим български и черковнославянски[2]
Жанр История на България
Вид ръкопис
Следваща Многобройни ръкописни преписи

бележки
История славянобългарска в Общомедия

„История славянобългарска“ (оригинално заглавие: Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ) е първото възрожденско (на просвещението) произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир[1] в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765).

Приема се символично за начало на Българското възраждане. Четири години след написването на първата възрожденска българска история е ликвидирана Печката патриаршия, а на следващата година – и Охридската архиепископия.

Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН[1]. До 1984 г., черновата се съхранявала в Зографския манастир в Света Гора, Атон. Българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие черновата и я пренасят в България през същата година, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. президентът Петър Стоянов я връща на Зографския манастир, а междувременно през 1998 и 2000 г. Издателството на Софийския университет осъществява две фототипни издания на История славянобългарска, придружени с преводи съответно на съвременен български език и на английски език.

През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ издава фототипно преписа-белова както и преведените от Петър Динеков текстове на новобългарски език.

За идеята и влиянието на Паисиевата творба[редактиране | редактиране на кода]

Творбата на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на османското владичество българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Българите са имали велика история и велики царе, но не са знаели за миналото си.

За целите на администрирането, в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният рум миллет бил под върховенството на фанариотите от Цариградска патриаршия. Като част от религиозната общност на този миллет, българите започнали, особено в градовете, да се гърчеят.

Структура и особености на творбата[редактиране | редактиране на кода]

Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.

Първо предисловие[редактиране | редактиране на кода]

„Ползата от историята“ представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.

Второ предисловие[редактиране | редактиране на кода]

„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.

Същинска част[редактиране | редактиране на кода]

Издания на „История славянобългарска“

Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послеслов[редактиране | редактиране на кода]

Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий ('„'Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“(„Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“. ) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).

Жанрова характеристика[редактиране | редактиране на кода]

„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.

Преписи[редактиране | редактиране на кода]

Първата страница от преписа на Дойно Граматик от 1784 г.

Известни са близо седемдесет преписа на историята[3]. Най-ранните преписи са:

  • Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.
  • Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.
  • Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.
  • Жеравненски препис (преди 1772 г.)
  • Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.
  • Кованлъшки препис от 1783 г. Писан е от поп Стоян от с. Кованлък (Търновско).
  • Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г[1].

Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.

Преписи през 40-те години на XIX век:

Славейков е бил 15-годишен, а Шишков на 12 години. В края на XIX век тези хора са и разпространители на словото на Паисий.

  • Ахтаровия препис на ахтарина Стоянчо Пенев – занаятчия;
  • Препис на Кънчо Стоянович – бакалин;
  • Два преписа на Славейков – учител;
  • Препис на Т. Шишков;
  • Препис на Чехларов;
  • Белочерковски препис на поп Драгия Ненов;
  • „Мердански“ препис, наскоро открит в девическия манастир на с. Мерданя;
  • Чехларов препис – наречен е на името на Н.Чехларов от Търново, който го е предал в Софийската народна библиотека.

Преправен вариант на „История славянобългарска“ е от отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович[4] [3].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
  1. а б в г Иванов, Йордан и др. Исторїя славѣноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ въ лѣто 1762. София, Българска академия на науките, 1914.
  2. Андрейчин, Любомир. Из историята на нашето езиково строителство. София, 1986.
  3. а б Хилендарски, Паисий и др. „История славянобългарска, 1762 (Белова)“. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004.
  4. Аргирова-Герасимова, Мария. „Сбирка от старопечатни книги в централната библиотека на БАН“. // БАН. Посетен на 01 май 2011.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония