История славянобългарска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
История славянобългарска
Исторїѧ славѣноболгарскаѧ
Istoriya-slavyanobulgarska.jpg
Първа страница от „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“
Автор Паисий Хилендарски
Създадена 1762 г.
Хилендарски и Зографски манастир[1], Света гора
Оригинален език смес от говорим български и черковнославянски[2]
Жанр История на България
Вид ръкопис
Следваща Многобройни ръкописни преписи

бележки
История славянобългарска в Общомедия

„История славянобългарска“ (оригинално заглавие: Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ) е първото възрожденско (на просвещението) произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир[1] в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765).

Приема се символично за начало на Българското възраждане. Четири години след написването на първата възрожденска българска история е ликвидирана Печката патриаршия, а на следващата година – и Охридската архиепископия.

Първото печатно издание на пълния оригинален текст е подготвено от Йордан Иванов и публикувано през 1914 г. от БАН[1]. До 1984 г., черновата се съхранявала в Зографския манастир в Света Гора, Атон. Българските разузнавателни служби, ДС, подменят с копие черновата и я пренасят в България през същата година, тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената война. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. президентът Петър Стоянов я връща на Зографския манастир, а междувременно през 1998 и 2000 г. Издателството на Софийския университет осъществява две фототипни издания на История славянобългарска, придружени с преводи съответно на съвременен български език и на английски език.

През 2003 г. университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ и Божидар Димитров издава фототипно преписа-белова както и предадените текстове на новобългарски език от Петър Динеков.

За идеята и влиянието на Паисиевата творба[редактиране | редактиране на кода]

Творбата на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на робството българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Българите са имали велика история и велики царе, но не са знаели за миналото си.

Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.

Структура и особености на творбата[редактиране | редактиране на кода]

Първо предисловие[редактиране | редактиране на кода]

„Ползата от историята“ представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.

Второ предисловие[редактиране | редактиране на кода]

„Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“ е втората част, която е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.

Същинска част[редактиране | редактиране на кода]

Издания на „История славянобългарска“

Представлява компилация от трудове на различни историци като „Славянското царство“ на Мавро Орбини, „Деяния церковная и грaждaнскaя“ на Цезар Бароний и др. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послеслов[редактиране | редактиране на кода]

Това е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий ('„'Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки...“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“(„Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“. ) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи... и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).

Жанрова характеристика[редактиране | редактиране на кода]

„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично за ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.

Преписи[редактиране | редактиране на кода]

Първата страница от преписа на Дойно Граматик от 1784 г.

Известни са близо седемдесет преписа на историята[3]. Най-ранните преписи са:

  • Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.
  • Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.
  • Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.
  • Жеравненски препис (преди 1772 г.)
  • Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.
  • Кованлъшки препис от 1783 г. Писан е от поп Стоян от с. Кованлък (Търновско).
  • Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г[1].

Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.

Преписи през 40-те години на XIX век:

Славейков е бил 15 годишен, а Шишков на 12 години. В края на XIX век тези хора са и разпространители на словото на Паисий.

  • Ахтаровия препис на ахтарина Стоянчо Пенев – занаятчия;
  • Препис на Кънчо Стоянович – бакалин;
  • Два преписа на Славейков – учител;
  • Препис на Т. Шишков;
  • Препис на Чехларов;
  • Белочерковски препис на поп Драгия Ненов;
  • „Мердански“ препис, наскоро открит в девическия манастир на с. Мерданя;
  • Чехларов препис – наречен е на името на Н.Чехларов от Търново, който го е предал в Софийската народна библиотека.

Преправен вариант на „История славянобългарска“ е от отпечатан за първи път под името „Царственик или история болгарская“ през 1844 г. в Будим (западната част на Будапеща) от Христаки Павлович[4] [3].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
  1. а б в г Иванов, Йордан и др. Исторїя славѣноболгарская, собрана и нареждена Паисїемъ Iеромонахомъ въ лѣто 1762. София, Българска академия на науките, 1914.
  2. Андрейчин, Любомир. Из историята на нашето езиково строителство. София, 1986.
  3. а б Хилендарски, Паисий и др. „История славянобългарска, 1762 (Белова)“. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004.
  4. Аргирова-Герасимова, Мария. „Сбирка от старопечатни книги в централната библиотека на БАН“. // БАН. Посетен на 01 май 2011.

Външни връзки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония