Българска католическа книжнина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Католическата книжовна школа или католическа книжнина в България е част от българската литература. Към тази литература се отнасят религиозни литературни произведения и литературни произведения на светски теми, написани от българския католически клир. В нейната основа стои католическата пропаганда, но значителна част от литературните творби я надхвърлят и заемат достойно място в българската национална литература.

Католишката книжнина води своето начало от XVII век. Хронологически школата се разделя на няколко части - Чипровска книжовна школа, Павликянска книжнина, Следосвобожденска книжнина и Съвременна католическа литература и информация.

Чипровска книжовна школа[редактиране | редактиране на кода]

Най-изтъкнати представители на Чипровска книжовна школа са Петър Богдан, Филип Станиславович, Кръстю Пейкин, Яков Крайков и Яков Пеячевич, автори на преводи и оригинални съчинения. Повечето от творбите им са написани на латински език. По сведения на отец Петър Богдан от 1640 г., католическият манастир в Чипровци е обитаван от Софийския епископ, помощникa му, десет свещеници, четири послушници, както и ученици от училището, дошли от различни краища на страната – общо 30 деца. В манастира се помещава и голяма библиотека.[1] След Чипровското въстание книжовната школа продължава своята дейност зад граница.

За върхове на Чипровска книжовна школа се считат първата българска печатна книга „Абагар“ на Филип Станиславов, отпечатана на 8 май 1651 г. в Рим и първата „История на България“ на Петър Богдан написана един век преди Паисиевата. Петър Богдан е автор и на други книги с историческа тематика като „История на Охрид – столица на България“, „Хроника моравската мисия на Св.Св. Кирил и Методий“, „Призренската епископия“ и др. Два превода от латински принадлежат на Петър Богдан „Размишления на бележития, анцисиански светец Бонавентура за страстите господни“ и „Благонравие небесно“, отпечатани в Рим.

През XVIII век Яков Пеячевич, Кръстю Пейкич и други католически духовници също отпечатват богословски, философски и исторически произведения. Кръстю Пейкич публикува през 1716 г. на илирийски „Огледало на истината”, което по-късно е издадено и на латински език. Това е богословски труд, в който са разгледани отношенията между Източната и Западната църква, но са засегнати и моменти от историята на българския народ. В съчинението си „Мохамеданска догматика...”, издадено през 1717 г., той отхвърля мохамеданското вероучение. В труда си „Конкордия”, излязъл през 1730 г., Пейкич разглежда католическата догматика и изтъква превъзходството на католицизма над източното православие. Проф. Яков Пеячевич написва на латински език „География”, описваща Европа, Азия, Америка, но най-подробно Балканите. В края на XVIII в проф. Франц Пеячевич написва и след смърта му е издадена „История на България“ с приложени карти.

Много от отчетите на владиците за обиколките на епархиите си по същество са пътеписи за техните епархии в България. Голяма част от произведенията на Чипровска книжовна школа са съставени, за да информират Рим за състоянието на католицизма в българските земи като са употребявани три езика (латински, италиански и илирийски) на две азбуки (кирилица и латиница).

Павликянска книжнина[редактиране | редактиране на кода]

Павликянска книжнина включва произведения на католически книжовници писани на павликянско наречие и религиозни произведения на български католически духовници от павликянски произход.[2] Тези произведения се разпространяват предимно в пределите на Пловдивските павликянски села.

Водещи павликянски книжовници са Павел Гайдаджийски (Дуванлията) и Петър Ковачев (Царски) през XVIII в. и Яко Яковски, Йосиф Арабаджийски и Едуард Валпа през XIX в. Видният български учен д-р Любомир Милетич е изследвал подробно книжовната им дейност.[3] Произведенията са написани на павликянско наречие с латински букви. Една част от произведенията на павликянски книжовници, като например молитвениците, са съставени за използване от миряните в България. Една от книгите на Яко Яковски е била използвана като домашен буквар от павликянското население в Пловдивско. Едуард Валпа е съставил обширни италиано-български и българо италиански речници. Написал е „Българска граматика на италиански”, „История на българския народ”, „Кратка история на Пловдивската католическа мисия”. Има много творби, останали от Павел Дуванлията на български език. Най-ценната от тях е книжката „Песни духовни“.

Следосвобожденска книжнина[редактиране | редактиране на кода]

Освобождението на България съвпада с избора на Лъв XIII за папа на 20 февруари 1878 г. Той променя отношението на Ватикана спрямо християните на Балканите. Подобряването на политическите условия на католическите общности, изграждането на католическа йерархия и съединението на източното и западното християнство се нареждат сред приоритетите на новия папа. Така българската католическата литература след освобождението попада под влиянието на възхода на Католическата църква в България. Католическите институции в страната продължават да никнат една след друга.[4]

Най-голям напредък бележи католическото образование. Главната заслуга за това се пада на успенците и йосифинките. Училищата, семинариите и колежите са достъпни не само за католиците. Поради автономния статут на Източна Румелия, католиците от Южна България имат достъп до Института на капуцините в Сирма, семинариите в Одрин и Цариград. За образованието на българските капуцините Ориенталският институт първоначано в Сирма, Турция след войната в Рим играе важна роля. Френските колежи и латинските семинарии привличат преподаватели от Франция и Италия. В първите следвоенни години масово започнат да никнат католически просветни дружества.

След Освобождението до Деветосептемврийския преврат спектърът на издаваните произведения е широк и разнообразен: от учебници за I-IV отделение за първоначалните католически училища, подготвени от отците-преподаватели – Георги Гиев, Франц Пъчев, Йосиф Гроздев и Антон Карагьозов - в първото българско католическо (началното) училище „Свети Андрей“ и одобрени от Министерството на просветата през 1928 г., през богати и разнообразни публикации в периодичните издания, до научни трудове по теология и философия на български език като монографията на Козма Гюлов „Мисли върху страданието на Исуса Христа“, издадена в София през 1943 г. от комитета „Добър печат“.

През първото десетилетие на ХХ в. в Сливен успенецът отец Герман Рейдон редактира и издава първото католическо списание „Поклонник“ (с притурка „Животът на Светците“), след войните списание се издава в Пловдив. През 1912 г. отец Рейдон започва да издава и списание „Вяра и Наука“. Статиите в списанието са преводни и оригинални, на религиозно-философски теми, хроники, биографии на видни католици и светци и др. Сътрудници на отец Рейдон са свещеници и миряни от цялата страна като Методий Устичков, Вартоломей Шишков, и др.[4]

Издателство „Добър печат“[редактиране | редактиране на кода]

Най-голяма роля за сдружаването на католиците в страната внася католическият печат, който между двете световни войни изживява своя разцвет. През 1917 г. в София се появява първият брой на календара „Св. Св. Кирил и Методи“, издаден на немски език от енорийския свещеник Алберт Егер. От втория брой за 1919 г. той се списва на български и излиза като годишен алманах до 1950 г. Освен църковния календар за западния и източния обред, в сборниците се печатат религиозни разкази и стихотворения, прегледи на вътрешни и международни политически събития и ценни исторически и актуални сведения за живота на католиците в България.

Безспорна заслуга с изключителе отзвук в духовния живот на католиците в България има издателството „Добър печат“. Изданията му - седмичника „Истина“, годишния календар „Св. Кирил и Методи“ и десетки книги се ползват с много добър прием сред католическото население. Водеща роля играе капуцинът Дамян Гюлов. По негова инициатива на 3 и 4 август 1921 г. в София се събират представители на орденското и мирското духовенство и на миряните от трите епархии. Сбирката, която се именува Първи конгрес на добрия печат, всъщност си поставя за цел да създаде книжовност, която да противопостави християнските идеи на нахлуващите и установяващите се в сферата на културата и политиката идеи на комунизма, фашизма, атеизма.[4]

Изданията на „Добър печат“ не само консолидират католическата общност в България, а имат и важна роля за нейното по-добро интегриране в българското общество. На страниците на вестник „Истина“ (излизащ между 1924 г. и 1949 г.) се дава информация по много църковноисторически и богословски въпроси, като особено силно се повдига въпросът за идентичността на българина католик. Под ръководството на отец д-р Дамян Гюлов, вестникът се превръща в истинска трибуна както за наболелите въпроси в общността, така и за живота в българското общество.

В изданието на календара от 1936 г. за първи път се прави опит за систематизиране на българската католическа книжнина по епархии и ритуали. В този брой присъстват сто двадесет и три заглавия. В броя на Календара от 1938 г. списъкът се допълва с още стотина заглавия.[5]

По времето на тоталитаризма[редактиране | редактиране на кода]

След Деветосептемврийския преврат, чужденците мисионери и преподаватели във френските колежи за принудени да напуснат България. Колежите са затворени. Вестник „Истина“ и католическия календар „Св. Кирил и Методи“ са спрени. Единствено българските католически духовници, които са останали извън страната, продължат да творят, но основно богословски и религиозни книги на латински, френски, италиански или английски. Тази литература не може да се отнесе към българското католическо творчество. През 80-те години на XX в., проф. Георги Елдъров основава в Рим Българския католически книжовен архив „Абагар“, в който се опитва да събере пропиляната (не само католическа) българска книжовност зад граница.

През последните години на тоталитаризма единственото католическо издание в България е католическо календарче (в джобен формат 20-32 стр.) с Новогодишно (вместо Коледно) обръщение на папата към българските католици. През този период радио „Ватикана“ е единственото средство за информиране.

Съществуват и изолирани случаи като този с отец Петър Сарийски. В сферата на науката той води сътрудничество с Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, като превежда от италиански и латински език документи и извори, свързани с българската история. Творбите на архимандрит Купен Михайлов и архимандрит Велик Вичев от този период не са публикувани. Купен Михайлов също участва в подготовката на неиздаден сборник на кирилометодиевска тематика с учени от БАН, а Велик Вичев оказана помощ на проф. Николай Генчев при написването на негови трудове.[4]Въпреки тях, не може да се говори за католическа книжнина между 1950 г. и 1990 г.

Съвременна католическа литература и информация[редактиране | редактиране на кода]

През декември 1991 г. започва да излиза продължителят на идеите на в „Истина“ – вестник „Истина-Veritas”. Няколко месеца преди това е основан и вестник „Абагар“. Тези периодични издания започват да информират католиците в България за важните събития в Католическата църква и за събитията в света през погледа на Католическата църква, да публикуват исторически и богословски статии.

Католическите институции - църкви и манастири - използват информационните технологии, главно собствени уеб-сайтове, да информират миряните си за важни събития от живота на католическата църква и енориите. Някои енории поддържат в църквите уеб-камери, активни по време на служба.

Католическата църква в България има информационен сайт - http://www.catholic-bg.org с раздели Новини, Светият престол, Църква в България, в. „Истина“, Общности, Социална дейност, Катехизис, История, Издания, Връзки, Видео (на живо), и Устав. Радио „Ватикана“ поддържа секция на български език на своя уеб-сайт. В София е открита и книжарница за християнска литература „Анджело Ронкали“.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Вера Мутафчиева, КРАТКА ХРОНИКА на събития от живота на българите по време на Османското владичество на Балканите-периодът на управлението на султаните до времето на Абдул Хамид І
  2. Абаджиева, М., „Павликянската книжнина от XVIII в. – пример за книжовен език на народна основа“, Международната научна конференция „Писменото наследство и информационните технологии“, 15-20 септември 2014 г., Варна
  3. д-р Любомир Милетич, Нашите павликяни, 1904 г.
  4. а б в г Елдъров С, Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. София, 2002 г.
  5. Домусчиева В., ОТЕЦ Д-Р ДАМЯН ГЮЛОВ (1886–1962): ОТ ГРЕГОРИАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ДО СЛЕДСТВИЕТО НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, Християнство и култура, брой 9 (96), 2014 г.