Цанко Лавренов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Цанко Лавренов
български художник
Цанко Лавренов, автопортрет
Цанко Лавренов, автопортрет
Роден
Починал
Националност Флаг на България България
Стил живопис
Уебсайт tsankolavrenov.org
Цанко Лавренов в Общомедия

Цанко Иванов Лавренов (с рождено име Александър-Стефан Иванов Лавренов) е български художник-живописец.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Пловдив на 24 ноември 1896 г. Още по време на ученическите си години във Френския католически колеж „Свети Августин[1], в родния си град, знае, че ще се посвети на изкуството.

През 1921 и 1922 г. посещава частното художествено училище „Света Анна“ във Виена. Среща се с модерното европейско изкуство, впечатлява се от сецесиона и експресионизма. Не успява да получи академично образование, но с още по-голяма убеденост се отдава на художническото поприще.

Първата работа, която му носи известност е акварелната рисунка „Иконописец“ от 1926 г., изпълнена в традицията на средновековната миниатюра. Скоро след нея се появяват и първите пейзажи от Стария Пловдив и Рилския манастир.

След завръщането си в Пловдив развива активна творческа и обществена дейност, свързана с изложбите на Дружеството на Южнобългарските художници. Един от върховете в творчеството му е големия живописен цикъл, създаден след пътуванията му до Света Гора (1935 – 1936).

Цанко Лавренов е автор на Стопанската карта на България в българския павилион на Световното изложение в Париж през 1937 г.

Заедно със съпругата си Йорданка се установяват в София в края на 1930-те и началото на 1940-те години. По време на Втората световна война е мобилизиран в Битоля. Посещава Скопие, Прилеп, Велес и Охрид. По това време рисува „Манастирът Св. Пантелеймон при Велес“, „Манастирът Трескавец при Прилеп“, „Манастирът Св. Иван Канео“, „Манастирът Св. Наум“. След поредното си завръщане в Пловдив през 1943 г., Цанко Лавренов участва в конкурса „Куршум хан“ и го печели с едноименната си картина.

През 1946 г. създава „Манастирът Зограф“ и завършва „Старият Пловдив“ – диптих. След дълъг период на проучване в Търново, през 1947 г. създава монументалната картина „Търново, столица на Второто Българско царство“. В годините на отричането на съдържателното изкуство и обявяването му за „формализъм“ Лавренов пише статии и критика, а семейството се издържа благодарение на шивашкото ателие на съпругата му Йорданка.

Възможностите му да бъде добър композитор и изящен живописец се проявяват в големите картини, показващи някои от строежите на „новото време“. Такива са „Строежът на язовир „Беглика“ (1956), „Язовир „Васил Коларов“ (1956), „Строежът в центъра на София“ (1954 – 1966). По това време рисува и „Ранна пролет в планината“ (1952), „Седлото“ (1955), „Мушанки“ и „Лалета“ (1955).

Краят на 1950-те години бележи началото на нов творчески и житейски импулс. Цанко Лавренов заема полагащото му се място в културния елит на страната. Участва в съвместната изложба с Владимир Димитров – Майстора в Лиеж, Белгия, през 1958 г.

През 1964 – 1967 г. урежда самостоятелни изложби в Прага, Будапеща, Варшава, Западен Берлин и Москва.[1]

Емблематични за творчеството му остават „Селски панаир в Пловдив“ (1967), мислена и преживявана повече от 30 години, изящната и празнична „Малка нощна музика“ (1967). Следва „Габрово 1847“ (1968), картина, работена повече от две години. Изучил обстойно историята на Габрово, художникът се спира на един важен момент – Първото просветно събрание, начело с Васил Априлов. На фона на старото Габрово в църковния двор Априлов е събрал местните първенци и ги приканва да подпомогнат финансово строежа на училището. През същата година Лавренов проектира декорите за танцовата драма „Нестинарка“ от Марин Големинов, поставена с голям успех в Софийската опера.

Лавренов отказва да продава своите картини на световни музеи и галерии, на частни колекционери. Издирва и откупува картини, продадени преди години. „Един живот не стига“, пише Цанко Лавренов в писмо до приятел.

Освен като художник, Цанко Лавренов има солидно присъствие в културния живот с активната си критична дейност по въпросите на изобразителното изкуство. Оставя голям масив от публикации, научни рецензии, монографични изследвания за художници.

Умира на 18 октомври 1978 г. в град София.

Картини[редактиране | редактиране на кода]

  • „Старият Пловдив“ – графика
  • „Рилски манастир“ (1942)
  • „Светогорският манастир Хилендар“ (1942)
  • „Смолянски езера“ – пейзаж (1946)
  • „Пловдив“ (1946)
  • „Рилски манастир“ (1950)
  • „Малка нощна музика“ (1967)
  • „Пловдивски възрожденци“ (1970)
  • „Иконописецът“
  • „Хисар капия“ – графика
  • „Ламартиновата къща“ – графика
  • „Кулата на Сахаттепе“ – графика
  • „Джамбазтепе“ – графика
  • „Имарет джамия“ – графика
  • „Новият мост на Марица“ – графика

Монографии[редактиране | редактиране на кода]

Цанко Лавренов е автор на монографии за художниците Веселин Стайков (1955), Елисавета Консулова-Вазова (съвместно с Бинка Вазова, 1956), Златю Бояджиев (1958), на мемоарната книга „По стръмната пътека“ (1968) и на голям брой студии и статии по въпроси на изкуството.

Почетни звания[редактиране | редактиране на кода]

Удостоен със званията „Заслужил художник“ (1952), „Народен художник“ (1954). Лауреат на Димитровска награда (1968) и Герой на социалистическия труд (1969).

Други[редактиране | редактиране на кода]

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • СОФИЯ—ЕВРОПА. Българската живопис (1900 – 1950) в контекста на европейското изкуство“: Каталог на изложба, декември 1996 – февруари 1997. Ружа Маринска, Петър Щилиянов (съставители). Нац. худож. галерия, София, 1999. ISBN 954-90243-3-4.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]