Освобождение на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за създаването на Третата българска държава. За създаването на Втората българска държава вижте Въстание на Асен и Петър.

Освобождение на България
Честване Освобождението на България на връх Шипка през 2008 г.
Честване Освобождението на България на връх Шипка през 2008 г.
Местоположение България
Датировка 1878 – 1879 г.
Резултат Създаване на Княжество България и Източна Румелия

Освобождението на България е фактическото възстановяване на българската държавност след петстотингодишно османско иго, в резултат от Руско-турската война (1877 – 1878), наречена в България Освободителна. Основите на българската независимост са положени със Санстефанския мирен договор.

Прекъсване на българското държавно и културно развитие[редактиране | редактиране на кода]

Традиционно за край на Второто Българско царство се счита падането на Видин през 1396 г. след загубата на кръстоносците в Битката при Никопол. България е била в зависимост (васал-сюзерен) до 1422 г. В периода от средата на XIV век до средата на XV век (превземането на Константинопол, предшествано от загубата на кръстоносците в Битката при Варна) българските земи са завоювани от османските турци и включени в системата на нова евразийска ислямска империя, простираща се в европейския югоизток – Османската империя. Тази империя се явява инородна и иноверна спрямо българските народностни традиции – предходните две български държави на полуострова (Първото и Второто Българско царство) са християнски държави, като преобладаващото българско население в тях е християнско, а културните народни традиции са изцяло християнски и свързани с християнската и европейската цивилизация. По този начин е прекъснато народностното развитие, осъществявано чрез собствена държава – отражение на изконните български традиции и корени. Предходното византийско владичество в българската история също прекъсва българската държавна традиция, но запазва в рамките на Византия принадлежността на българите към голямото и общоевропейско християнско семейство.

Османско робство[редактиране | редактиране на кода]

Периодът на владение на българските земи от Османската империя традиционно се означава в българската историография от Освобождението насетне като турско робство. Терминът е възрожденски и отразява крайния стремеж у българския народ към възвръщане на независимостта и българската държавна традиция с възможността във всичките ѝ измерения за самостойно и неограничено, национално, българско и политическо развитие. Исторически доказано е, че е имало физическо насилие над невинни българи от страна на лица от турското управление.

Империята, в която попадат българите в 1396 г. за 500 години, изживява промени, които я превръщат от един тип държава в друг. Различен статут има българският народ и в различните векове на това половин хилядолетие. Статутът на българския народ в ислямската империя до XIX век, въпреки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държавата. Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха – аристокрация, буржоазия, висше духовенство. Поради това изостава значително от технологиите, от образованието и културата.[1]

Стремеж и борба за възстановяване на политическата самостоятелност[редактиране | редактиране на кода]

Стремежът към възстановяване на българската държавност не престава и не прекъсва през целия период на османско владичество. Споменът за насилствено отнетата държавност и прекъснатия самостоен политически живот е отразен в политико-географските карти на българските земи в периода 14 – 19 век.

Първият сериозен опит за възстановяване на българската държавна традиция е организиран в Търново (Първо търновско въстание) като следствие от първата сериозна османска загуба в борбата с християнския свят – Битката при Лепанто. Опитът е съгласуван с Австрийските Хабсбурги, които са във война с Османската империя. Вторият сериозен опит също избухва в старопрестолната българска столица (Второ търновско въстание) и заедно с избухналите по същото време въстания в Западните български земи отразява настъплението на австрийските войски на Балканите след окончателния неуспех на османците в Битката при Виена по време на т.нар. Голяма турска война.

След Карловецкия мирен договор и последвалия го Константинополски мирен договор (1700), основни европейски християнски велики сили действащи в европейския югоизток стават Свещената Римска империя и Руското царство. Избуяването на Източния въпрос и възникването на „болния човек“ за Европа поставя дотогавашната относително стабилна Османска империя в нова светлина. Правата на християните за заемане на държавни и други постове са ограничени, като са ликвидирани и последните народни институции поддържащи колективната българска памет – Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия. Мнозина българи се изселват към военната граница в Банат заедно с други християни по време на т.нар. Голямо сръбско преселение – виж Банатски българи. По това време Паисий Хилендарски пише История славянобългарская, труд без особена историческа и научна стойност, но с огромно значение с оглед съхраняване и възбуждане на колективната народностна и национална памет.

През 18 век се затвърждава започналия в края на предходното столетие процес към траен упадък на Османската империя въпреки някои частични, но конюнктурни успехи във военните действия с християнските ѝ съседни империи. Белградския пашалък преминава за период от две десетилетия под австрийско управление. Бойните действия в Руско-турските войни трайно приближават Балканите, като договора от Кючук Кайнарджа дава право за закрила от страна на Русия на османските поданици православни християни, т.е. за намеса във вътрешните дела на Високата порта.

Началото на 19 век заварва османската държава във вътрешна криза, която без Наполеоновите войни неминуемо би намерила своето бързо разрешение. Независимо от нахлуването на Наполеон в Русия, османското наследство е неспасяемо. Ратифицирането на Букурещки мирен договор предхожда само с един ден нахлуването на Наполеон. Наполеоновите войни единствено само забавят започналия процес на разделяне на османското наследство между европейските велики сили. Русия излиза като главен победител във войните и като такъв фаворизира Източния въпрос в своя полза. Предизвикана е Акерманската конвенция, ревизирана от Одринския мирен договор. Концепцията на Руската империя за решаване на Източния въпрос през първата половина на 19 век не предвижда възстановяване на българската политическа независимост, като даже Русия се изявява през 30-те години на века като крепител на Pax Ottomana (по време на бунта на Али паша в Египет срещу централната отоманска власт). През този период е възвърнато самостоятелното политическо развитие на съседните на българите християнски и православни народи – сърби и гърци. Българите активно участват в национално-свободителните борби на съседните им единоверни народи. Руската политика към българите през този период, гледа на тях като на подходящи имперски поданици за заселване и обработване на пустеещата Новорусийската степ – виж Бесарабски българи.

Завръзка[редактиране | редактиране на кода]

Имперската външна политика на император Николай I по Източния въпрос претърпява фиаско със загубата на Кримската война. Руската дипломация също се проваля не успявайки да предотврати сформирането на силна антируска коалиция в конфликта, срещу която Русия се оказва сама и изолирана. Това обстоятелство в съчетание с накърнения имперски престиж с подписания унизителен Парижки мирен договор, поставя страната и пред сериозни вътрешни изпитания, което налага коренно преосмисляне на философията на имперската външна и вътрешна политика. Краят на войната съвпада със смъртта на Николай I, който е наследен от сина си Александър II.

Голямата игра[редактиране | редактиране на кода]

Церемонията по коронацията на Александър II в Кремъл

Възцаряването на Александър II, го изправя пред сериозни външни и вътрешнополитически предизвикателства, с които новия млад цар и император задължително трябва да се справи и да ги преодолее с цел да реабилитира накърнения престиж на водещата световна сила. С тази си основна задача на управлението, едноименния племенник на победителя на Наполеон Александър I, носещ и името на бележития пълководец № 1 на античността – Александър Македонски, се справя блестящо.

Още в началото на царуването си Александър II подсказва, че ще следва концептуално изцяло нов курс във външната си политика. За целта през 60-те години на 19 век Русия оказва дискретна поддръжка за обединението на Германия и Италия. Обединителят на Германия Ото фон Бисмарк надделява в спора с Австрийската империя за германското наследство – виж Австро-пруска война (1866). Джузепе Гарибалди довършва процеса на обединение на Италия като през 1870 Папската държава е ликвидирана и Рим е прогласен за столица на страната, като по този начин един от участниците в антируската коалиция от Кримската война – Сардинското кралство, е неутрализиран. Руският допуск за Френско-пруската война вади от играта и последния участник в антируската коалиция в подкрепа на Османската империя от Кримската война – Франция. Междувременно Австрийската империя която е страна по Парижкия мир се превръща в дуалистична монархия – Австро-Унгария.

През 60-те и 70-те години на 19 век руската дипломация успява да прекрои политическата карта на Стария континент, като по този начин разрушава дипломатическия блок формирал антируската коалиция по време на Кримската война, което отваря пътя на Русия към успешното решаване на Източния въпрос и възвръщане на ролята ѝ на „първа цигулка“ в световния концерт на Великите сили отпреди Кримската война.

Дипломатическа подготовка на атаката[редактиране | редактиране на кода]

През 70-те години на 19 век българското национално-освободително движение навлиза в решителната си и заключителна фаза. На 28 февруари 1870 със султански ферман е учредена, въпреки съпротивата на Гърция и Русия, Българска екзархия – първият акт с международно измерение, признаващ българите като субект на международното право. В Букурещ е формиран Български революционен централен комитет, който е оглавен от Христо Ботев и разгръща трескава дейност по подготовката на въстание в българските земи срещу османската власт. Независимо от залавянето и обесването на българския апостол на свободата Васил Левски, започналата подготовка е продължена.

Източният въпрос се изостря през 1875 г. с избухването на въстание в Херцеговина, което е последвано година по-късно от Априлското въстание в България и война между Сърбия и Османската империя, в която участват много българи.[2] Тези събития предизвикват намесата на Великите сили, които застават зад англо-руски компромисен проект за създаване на две автономни български области със средища в София и Търново. По внушение на британския премиер-министър Бенджамин Дизраели обаче, през декември 1876 османското правителство бламира проекта като вместо автономия обявява конституция, гарантираща на хартия правата на християнските си поданици. Това води до разтуряне на Цариградската конференция на европейските посланици и мобилизация на руската армия.[3][4] Последният опит за колективно дипломатическо въздействие върху Високата порта се проваля през пролетта на 1877 с отхвърлянето на Лондонския протокол от султан Абдул Хамид II.[5][6]

В навечерието[редактиране | редактиране на кода]

Историческите и културни връзки на България с древноруските княжества и земи датират още от 10 век и Киевска Рус. Тези връзки са засилват еднопосочно по времето на завоюване на българските земи от османските турци, като много просветни държавни и културни деятели от времето на Втората българска държава заминават и продължават дейността си в древноруските земи с цел предаване и продължаване на цивилизационните ценности и традиции на византийско-българския свят на русите. Постепенно, и с подкрепата на папството (по време на последните опити за спасение на Константинопол – виж Констанцки и Фераро-Флорентински събор с уния), и под натиска на дейците на Търновската книжовна школа, намерили прием в древноруските земи, се изгражда концепцията за Третия Рим, която заляга във фундамента на руското самодържавие. Династичните и родови връзки на първия руски цар Иван Грозни с българските земи, също предават легитимност и приемственост в историко-културен аспект на българо-руската завръзка. В този смисъл, мисията на Русия към България, и най-вече значението и ролята на Русия към Освобождението на България са исторически предусловени и предопределени.

Alea iacta est[редактиране | редактиране на кода]

По време на Априлското въстание с последвалата го Цариградска конференция в подкрепа на каузата на българския народ за политическа независимост излизат водещи общественици от почти всички европейски страни. В отчаяно подкрепящата Османската империя Англия, Уилям Гладстон, тогава лидер на опозицията, отправя гневни упреци срещу политиката на правителството, оглавявано от Бенджамин Дизраели. Във Франция (макар и унизена от Прусия) турските зверства в Батак са заклеймени от Виктор Юго, автор на „Клетниците“ и „Парижката Света Богородица“, който призовава :

Дошъл е момент да се издигне глас на протест. Целият свят е възмутен. Идват минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат.

Общественото мнение в Русия е най-радикално в подкрепа на българската кауза. Редом с дейците на Московския славянски комитет са великите умове и съвестта на руските писатели Иван Тургенев, Лев Толстой и Фьодор Достоевски.

Развръзка[редактиране | редактиране на кода]

На 12 /24 април (нов стил) 1877 г. в Кишинев е издаден манифест на император Александър II, с който е обявена война от Русия на Османската империя. Бойните действия освен на Балканите се водят и в Кавказ.[7]

Посредством действия за заблуда на противника, руската армия създава усещане у османското главно командване, че основните руски сили ще бъдат стоварени в Добруджа.[8] На 15 юни (27 юни), руски части, командвани от генерал-майор Михаил Драгомиров, извършват десант на река Дунав при Зимнич – Свищов. Създаден е сигурен и траен плацдарм отсам Дунава за развръщане на основните руски сили на българска земя. Руското главно командване разделя частите, прехвърлени при Свищов на три отряда:

Целта на изток е да се блокират основните османски сили, базирани в Четириъгълника Русе-Силистра-Варна-Шумен. Западният отряд обсажда групировката на Осман паша в Плевен (виж Обсада на Плевен), а Предният настъпва през Шипченския проход на юг. В отговор на руското развръщане и успешния поход на Предния отряд, Османското главно командване прехвърля силната групировка на Сюлейман паша от Северна Албания. Частите на Предния отряд отстъпват при Стара Загора, но спират Сюлейман паша в Шипченския проход.[10]

Шипченска епопея[редактиране | редактиране на кода]

Руските позиции на връх Шипка

Основният стратегически замисъл на османското командване е групировката на Сюлейман паша да разбие частите за прикритие, укрепили се по стръмнините на връх Шипка и като премине в Северна България да се съедини с обсадените в Плевен османски войски под командването на Осман паша. След това се планирало чрез съгласувани действия от изток, запад и юг руските войски да бъдат отхвърлени на север от Дунав.[11] В този критичен момент руското главно командване не разполага със сериозен стратегически резерв за отразяване на контраатаката и героичните сражения, разиграли се под връх Шипка, решават изхода на войната. В рамките на Предния отряд е и цялото Българско опълчение.

В три поредни сражения, водили се през периода юли-септември, войските на Сюлейман паша са обезсърчени, с което е осуетен основният стратегически замисъл на османското командване.

Край на бойните действия[редактиране | редактиране на кода]

В края на годината се предава в руски плен остатъкът от османската армия, обкръжена в Плевен с командващия я Осман паша. Следва руско настъпление през Стара планина на юг към София (под ръководството на Йосиф Гурко) и Шейново, след което са превзети последователно от руската армия Пловдив (16 януари 1878 г.) и Одрин (26 януари).[12] На пътя на основните руски сили лежи Цариград, поради и което Османската империя подновява молбата си за примирие. Протоколът за примирие е подписан в Одрин на 19/31 януари 1878 г. Първа точка гласи:

България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети на Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там не ще се намира.[13]

Примирието води до изостряне на отношенията между Русия, от една страна и Великобритания и Австро-Унгария от друга.[14]

Санстефански мирен договор[редактиране | редактиране на кода]

Монументът на Цар Освободител срещу сградата на Народното събрание на България – срещу царския монумент е входът на парламента с надписа „Съединението прави силата“.

По силата на този международен акт Българското княжество е окупирана от Русия територия в продължение на две години. [15] Окончателните граници на новата българска държава подлежат на определяне от руско-турска комисия, която следва да се води от общите граници, указани в договора.[16] Възстановяването на България е потвърдено с Берлинския договор, като юридически чак до 1908 година Княжество България е трибутарно, макар на практика да е независимо от Високата порта.

Възстановяване на Българската държава[редактиране | редактиране на кода]

Новосъздаденото Княжество България е зависимо от Османската империя автономна държава, номинално васално и трибутарно (плащащо данък) княжество със свое народно правителство и войска. [17] Източна Румелия е област в рамките на Империята, ползваща се с административна автономия, включително собствени въоръжени сили („местна милиция“).[18] Двете български области са обединени със Съединението на България от 1885 г., официално под формата на лична уния, като България получава политическата си независимост едва през 1908 година.

Празник[редактиране | редактиране на кода]

Освобождението на България се чества като национален празник на България, на 3 март всяка година. Това е датата, на която е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя.[19]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Димитров, Божидар. 12 мита в българската история, Фондация Ком, София, 2005
  2. Марков, Георги. „Балканизацията“. Геополитическо явление в конфликтознанието. София, „Военно издателство“ ЕООД, 2011. ISBN 978-954-509-462-0. с. 24-27.
  3. Марков 2011, с. 29-30.
  4. Косев, Константин, Стефан Дойнов. Освобождението (1877—1878). София, Академично издателство „Марин Дринов", 2003. с. 69-70.
  5. Марков 2011, с. 32.
  6. Косев 2003, с. 72-74.
  7. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 434 – 435, 446 (автор на глава четвърта (Руско-турската война и Освобождението на България 1877 – 1878) – акад. Христо Христов).
  8. Димитров, Страшимир, Николай Жечев и Велко Тонев. История на Добруджа, т. 3, София 1988, с. 267.
  9. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 435 – 436.
  10. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 438 – 441.
  11. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 438.
  12. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 443 – 446.
  13. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 459.
  14. История на България. Том шести. Българско възраждане 1856 – 1878, Издателство на Българската академия на науките, София 1987, с. 462.
  15. чл. 8 на Санстефански мирен договор, сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.
  16. чл. 6 от Санстефански мирен договор, сключен между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.
  17. чл. 1 от Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г. В текста е определено, че Българското княжество има право на своя „народна милиця“
  18. чл. 13 от Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г.
  19. 3-ти март – Национален празник на България. // DarikNews.bg. 3 март 2015. Посетен на 29 септември 2015.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]