Знеполско въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Знеполското въстание известно още като Трънско въстание, Трънски бунт, Трънска буна или „Беглишкия джубур“ е вдигнато от българското население в Знеполе в края на май 1830 г. срещу турската власт веднага след Руско-турската война от 1828-1829 г.[1][2]

За център е определен град Трън, ръководители са Радивоя Изворски и Радивоя Петричев, друг от водачите на бунта е Здравко Календеров, селски първенец на с. Милославци подпомагал най-активно организирането на Знеполското въстание. Във въстанието участва населението не само на града, но и на с. Главановци и селата от Знеполе и околните планини. Въстаналите българи се събират край Трън въоръжени с коси, вили, ножове, тояги и др. и бързо освобождават гр. Трън и Знеполието от турска власт. Водачите обявяват създаване на независимо Българско княжество, унищожаване на владичеството и премахване на данъчните задължения и повинности към Османската империя. Административни представители на въстаническата власт стават селските първенци. Чрез куриери вестта за въстанието достига и до много други населени места. Липсва най-елементарно истинско оръжие и военна подготовка ги тласка към дипломатически ход – отправена е молба за помощ и до представители на местната власт и в погранични селища от съседното Сръбско княжество, откъдето очакват помощ както и българите са помагали в борбите на сърби и гърци срещу поробителя. На тази подкрепа въстаниците въодушевени от поражението на Турция във войната с Русия и образуването на околните християнски държави възлагат големи, но напълно напразни надежди.[3]

След 3 седмици срещу въстаниците от София са пратени редовни турски части за потушаване на бунта. Отсъствието на оръжие и какъвто и да е боен опит съчетани с недостатъчна подготовка и слаба организация на бойните ядра на въстаниците и предателското поведение на Сърбия, принуждават ръководителите да ги разпуснат за да избегнат открит бой с турските части озверели от скорошните си поражения от руските християнски войски, който би завършил единствено с поголовно клане, опожаряване селищата и обезлюдяване на Знеполието. Сърбия не вижда интерес да подкрепя българска независимост, напротив. Надеждите на българското революционноосвободително движение обвързани с военно-политическата и социално-икономическа обстановка на Балканите напразно разчитат на нея като някакъв фактор за разгръщането му и това предизвиква затихването на бунтовническия порив у населението. След над 20 дни съпротива поробителя отново налага властта си и жетоко си отмъщава на заловените бунтовници неуспели да се укрият в дебрите на планината, но в планинския район властта му си остава несигурна. За тези събития е запазена и приписка в Трънския манастир „Св. Арх. Михаил“.[4][5]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници и литература[редактиране | редактиране на кода]

Боян Рангелов, Политическият национализъм на българското националноосвободително движение в годините до Кримската война (1853 – 1856), 2004

Сборник Трънски край, изд. Трънско-Знеполско културно-просвѣтно и благотворително д-во „Руй“, София, 1940 г. Турски извори за българската история, София, т. X, 1964, т. XIII, 1966, т. XXVI, 1986 г.

     Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България