Въстание на Константин и Фружин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Въстанието на Константин и Фружин започнало през 1404 или 1408 г. е всъщност военна кампания на цар Константин II Асен за отхвърляне на османското господство над неговите западнобългарски земи и на братовчед му княз Фружин (син на цар Иван Шишман) за възстановяване на Търновското царство, подпомогната от действията на войводата Мирчо Стари за прогонване на турците от източните български земи. Счита се, че тя продължава с най-голяма сила до 1413 г. и окончателно приключва към 1417 г. Сведенията за нея са доста оскъдни и подробностите продължават да бъдат обект на дискусии сред историците. Почти нищо не се знае за хода на действията; спорни са въпросите за годините на началото и края, за точния район на разпространение и т. н. Сърби, унгарци и власи взимат участие във въстанието на страната на Константин и Фружин. [1]

Обстановка[редактиране | редактиране на кода]

Княз Фружин

В началото на 15 в. победоносните завоевателни войни на Османската империя са прекъснати. През 1402 г. войските на султан Баязид I са разгромени от монголския завоевател Тимур (Тамерлан) в битката при Анкара, а той самият умира в плен. Приелият васалитет княз Стефан Лазаревич и рицарите му спасяват един от синовете на Баязид и султанската хазна.[2] Настъпват междуособни борби за наследството и трона, които продължават цяло десетилетие и отслабват допълнително османската държава. В 1403 – 1404 владетелите на застрашените Унгария, Сърбия, Босна, Влашко сключват военен съюз воден от бъдещия император Сигизмунд I.

Към този съюз се присъединяват цар Константин II Асен (син на видинския цар Иван Срацимир и владетел на силно отслабеното и териториално съкратено Видинско царство) и неговият първи братовчед княз Фружин (син на цар Иван Шишман). Възползвайки се от вътрешната криза в Османската империя през 1404 или 1408 г., те прогонват турците от Бъдин. Подпомогнати от влашкия войвода Мирчо Стари, а по-късно от босненския крал Остоя и унгарския владетел Сигизмунд, те вдигат в Тимошко и Пиротско първото въстание против османското владичество на Балканския полуостров.[3] Въстанието първоначално имало голям успех; българската власт била възстановена на значителна територия. През 1409 Баязидовият син Сюлейман обаче успял да изтласка въстаналите войски към долината на река Морава, където им нанесъл поражение.[3]

Според други източници въстанието продължило доста по-дълго и било потушено през 1413 край река Темска (приток на река Българска Морава).[3]

Константин II Асен вероятно управлява своето царство почти до смъртта си през 1422 г.

Ход[редактиране | редактиране на кода]

Кампанията започва с настъпление в Подунавието. След успешно нахлуване на Мирчо Стари и цар Константин ІІ Асен в 1404 г. от влахо-българската войска е превзета Силистра, а през 1406 г. и по-голямата част от Добруджа и земи във Видинско. В 14071408 г. Мирчо Стари разбива турците при Дръстър и привлича акънджийските отряди, докато Константин ІІ Асен, заедно с Фружин, действа в западните български предели. Военните действия в Нишко и Тимошко придобиват голям размах през 1408 г. обхващайки почти всички територии на Видинското царство и достигат тези на бившето Търновско царство. Във Видин, Ниш и Пирот турското господство е временно премахнато. С унгарската армия на крал Сигизмунд се движи Шишмановият син Фружин. Двамата се ползват с подкрепата и на сръбския княз Стефан Лазаревич.

В 1408 г. претендентът за османския трон Сюлейман Челеби започва контраофанзива и настъпва по долината на река Морава, атакува центъра на земите на цар Константин ІІ Асен между Пирот и Ниш по р. Темска и превзема крепостта Темско край Пирот, като нанася тежък удар върху антиосманските сили. В 1409 от въоръжените сблъсъци на бунта са обхванати Овеч и Провадийско, Айтоско, Овчага, Мадара, Велес и др.

През 1412 г., Муса Челеби, противник на Сюлейман Челеби, завзема Видин и други крепости северно от Балкана, продължава похода си от Западна към Североизточна България и оттам – към Македония. С нечувани изстъпления до април 1413 г. турците установяват властта си, но съпротивата продължава и въстаническите отряди вземат страната на третия претендент за османския трон и бъдещ султан Мехмед I. Муса е убит от него в битката при с. Чамурлии, Софийско, пленените християни са освободени и с българския цар, влашкия войвода и други е договорен мир, но в 1416 г. в Лудогорието избухва въстание срещу султан Мехмед I, водено от шейх Бедредин Симави, който проповядва равенство и братство между християни и мюсюлмани и естествено е подкрепен от българското население на полуострова. Следват нови битки и кръвопролития в цяла България. В 1417 съпротивата в Североизточна България е подавена и многобройни турски войски минават във Влашко. В южна посока турците атакуват и същата година завладяват част от Албания. Шейхът е обесен в Сяр в 1418 г. Константин и Фружин не са пленени. Фружин намира убежище в Унгария, а по-късно и Константин се оттегля в Белград, където умира в 1422 г.

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Това е първата масова проява на съпротивата на българите от Тимошко, Пиротско и въобще на България срещу османското господство.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Annual, Volume 17, The Board 1982, стр. 130
  2. Tucker 2010, стр. 141.
  3. а б в Константинов, П., „История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001 “, Глава VI

Библиография[редактиране | редактиране на кода]