Сава Бинбаши

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Сава Бинбаши
български революционер и военен командир
Сава Бинбаши 
Сава Бимбаши 1821
Роден: ок. 1780
Починал: 19 август 1821 г. (на 40 г.)
Арената на антиосманското въстание – княжествата Влашко и Молдова в 1821 г.
Влахия – местна женска носия

Сава Бинбаши е българин хайдутин,[1][2][3][4][5][6] национален революционер и военен командир от балкански мащаб, командвал войските на влашкия княз, а по време на въстанието „Завера", организирано от Хетерията във Влашко през 1821 г., той заедно със Стоян (Индже войвода) и Тодор Владимир (Тудор Войвода, Тодор от Владимир, Тудор Владимиреску) командват местните влахо-български военни сили на въстаниците.[3] Сава е командир на корпус редовна войска от 1000 души, висшият чин, признат му официално от османците, бинбаши означава хилядник (полковник). Сава Бинбаши загива съсечен на входа на конака в Букурещ, след като с измама е привлечен от Силистренския паша там на 19 август 1821 г.[4]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Българинът Сава Бинбаши е роден в Сливен някъде около 1780 г.[7][1][8][7][2][3] има и теза, че е Сава поп Петров от Елена[9] или че е от с. Читаковци Габровско[5], дори и спекулации, че е грък заради доброто му отношение към гърците и виждането му за необходимостта от тясно сътрудничество с тях срещу силата на общия поробител.[10] Негови братя са Генчо, наричан и Денчо [11][5][12][13][14] и Панайот, наречен Фукияд, известен и като Фокияно, съратник на Георги Мамарчев командир на отряд в Българския корпус на полк. Липранди в Руско-турската война (1829 – 1829) дал съществен принос в превземането на Силистра и Сливен и в боевете при Шумен и изненадващото превеждане на руската армия през Балкана. [15][14]

Сава още млад, както ред хора от този бунтовен край, излиза хайдутин и шета по Сливенско, Еленско, Габровско, Дряновско и Великотърновско и по Хаинбоаз, имал работа и с кърджалиите и така се запознава със Стоян, станал известен с прозвището Индже войвода си заради тънката си снага (от тур. „индже“ – тънък).[1][2][7][8][5]

В 1796 г. Сава, набрал военен хайдушки опит, минава Дунава и става гвардеец при влашките князе. Най-старият документ, открит засега, в който името му е изрично посочено, е от 1802 г. в заповедта на фанариотския княз на Молдова Михаил Суцу старши, управлявал за 1 г. нея, а Влашко, до войската да се прогони според султановото нареждане Осман Пазвантоглу от Кладово и Неготин [7] - "Срещу Кладово и Видин – кнез Миленко и бинбаши Сава с три хиляди души войници. Сава назначи за командуващи именуваните Яков, комендант на Валево, и Истиян, с няколко хиляди души." [16][17] През май 1802г. Сава Бимбаши е върнат в Букурещ заради тоталната анархия овладяла княжеството, в него шетат пазвантоглувите еничари и кърджалии водени от Манаф Ибрахим, малко различаващите се от тях турски султански войски и местни бунтовни чети, княжеската гвардия е държана без заплати и е докарана до метеж, в края на краищата всичко избухва, конака в Букурещ е нападнат и разграбен, само намесата на турската войска, дошла от Котрочена, предотвратява опожаряването му и овладяването на целия град от бунта. Сава има водеща роля в народното надигане срещу натрапвания от Цариград управник. Това потвърждава руския специален емисар Ренский в Букурещ, пишещ, че Бимбашията „се стремял да възглави въстаналата тълпа“ в града и околностите, а избягалият в Австрия Суцо в доклада си до Високата порта направо го сочи заедно с Индже войвода сред лидерите в гражданските междуособици.[7][18]

След това той напуска Влашко и е на служба при еничарите на Мустафа Байрактар в Русе, тук получава високия чин бинбашия (полковник, хилядник). По време на Руско-турската война 1806 – 1812 г.., явно заради проруските му настроения е наредено „за затягане на дисциплината“ да бъде ликвидиран, но е предупреден, отново минава Дунава и постъпва в гвардията на Влашкия княз, но вече като бинбашия. [18][5] В Букурещ офицерът е доверено лице на княз Стефан Богориди.[19] По някое време при него в Букурещ идва и брат му Генчо Ага, също израства в чин до хилядник и се установяват да живеят в крайстоличното село Лупещи, днес квартал в града, наречен след години на негово име „Ганча“ (Ghenchea).[13]

Принос в идеите за национално освобождение[редактиране | редактиране на кода]

Най-важният принос на Сава Бинбаши в концепцията на освободителното движение на балканските народи срещу турците е подробно разработеният от него стратегически и тактически Български план за освобождение на балканските народи. Той предвижда – Въстание на сърбите (които вече са завоювали съществени успехи по пътя на независимостта си) и преминаване на войските им към Босна и България. На българска територия сръбските войски се разделят на две части, едната от които се движи по посока Ниш-София, а другата – към Северна България. В тила на султанските войски въстават Габрово, Котел и Пловдив. Предвижда се въстание и на гърците и другите християни в Цариград. Според този план в района на Пловдив ще въстанат 20 000, а броят на българите, които ще въстанат в Котел и Габрово, също е общо 20 000 бойци. Според плана на Сава населението на Странджа и Черноморските градове също се разбунтува. Планът той представя на конгреса на Филики етерия през в октомври 1820 г. в Измаил и е разгледан там.[20][18][21]

Движението обаче е обсебено от гърците и превърнато от общобалканско в тясно етническо средство, обслужващо единствено техните цели и разумния добър за всички народности план на Сава е заменен с несъстоятелните тези на самозвания, бездарен и самовлюбен „освободител“, син и внук на султанови фанариотски князе на Влашко и Молдова, тогава руски генерал в оставка гръка Александър Ипсиланти, след избухване на въстанието той е разжалван от Императора, и довежда в крайна сметка до пълен провал общобалканското начинание.[20][22]

Сава Бинбаши е член на Етерията, но въобще не е съгласен с щенията на Ипсиланти, провъзгласил се, че произхожда от династията на Комнините, да възкресява Византийската империя, и то като гръцка държава, а е за каузата на християните срещу турците. След като Ипсиланти де факто не е приел да се съедини с българите с поход на юг от Дунава, за да се пренесе въстанието в България, Сава губи доверие в него и започва да работи повече или по-малко самостоятелно.[18]

Подготовка за освобождение и Сливенско въстание, 1821 г.[редактиране | редактиране на кода]

Сава Бимбаши, заедно с други българи в отговор на неясните обещания кога отрядите, както уж е планирано, ще преминат Дунав за да освободят България, започват да полагат свои усилия, да се разшири кадрово-ресурсната база на движението преди всичко сред българите от двете страни на Дунава, да се координира и направлява тяхната организация, да бъдат изпратени в българските земи доверени лица, които да подготвят населението, и най-вече неговото неизменно изискване първата оперативна задача на движението да е навлизане в България и вдигане на въстание.[18] Той набира масово мъже за участие в отряда си от букурещкия квартал Радул войвода населен с български кожари, поддържа постоянни връзки с българите, следи тяхната подготовка и им придава в своите проекти за въстание важна роля.[23] Сава привлича и волонтири от България за войската си във Влашко: който е пеш, давали му 50 гроша, а кой е с кон – 100 гроша.[24] От русенско и други места тръгнали за Букурещ много доброволци „да се пишат аскер на Сава Бинбаши, че в неговя аскер били все наши момчета.“[5][25] За България още преди това с мисията на апостол от Етерията и оглавяващ въстанието в северна България е натоварен офицерът на руска служба Димитър Павлович Ватикиоти, роден в българското село Табака до Болград в Бесарабия който през Руско-турската война командва Българската земска войска и след нея възглавил българската колония в Рени в 1815 г, а от 1818 г. старейшина на българите в Бесарабия, той привлича за свои помощници също българи – хаджи Михал и Велко и брат си Йоан, готов е щом се обяви въстанието да се яви с 14 000 българи, но този началник скоропостижно починал в 1819 г. и работата останала изцяло в ръцете на останалите.[21]

В България започва усилена подготовка за масово въоръжено надигане против потисника при подаването на сигнал. Изпратен е „свещеник" с 2000 гроша и според българските исторически извори в Сливен наистина пристигат 2000 гроша „в полза на етерията". Димитър Мустаков от Габрово, заможен български търговец в Дунавските княжества, организира като посредник преговорите между завераджиите и получилия султанско одобрение за княз на сърбите Милош Обренович, неотдавна екзекутирал и изпратил на султана главата на своя съперник и член на етерията Карагеорги водача на Първото сръбско въстание 1804 – 1813 г. завоювало значителни победи срещу турците.[21] В началото на 1821 г. ефорите за Цариград съобщават, че Стоян Тодорович Чалъков от Пловдив обещал да се притече на цариградските въстаници с 10 000 българи, щом 10 000 сръбска войска навлезе в България, като е по плана на Сава.[21] За връзките на Филики етерия с българските селища свидетелстват и списъците на членовете на организацията, които показват, че организационната мрежа е обхващала почти всички по-развити български градове: Сливен, Пловдив, В. Търново, Варна, Габрово, Елена, Копривщица, Ниш, Воден, Котел, Одрин и пр., представители на българската емиграция във Влахия, Молдова, Бесарабия. Раковски свидетелства: „… по всички градове и знаменити села в България имало е български съзаклятници…“.[26][6] Българския възрожденец д-р Иван Селимински от Сливен съобщава, че във всички по-важни български градове „имаше оглашени и редовни членове" на организацията.[27] В Габрово известния търговец и предприемач Хаджи Христо Рачков, тясно свързан с организацията, складира във воденицата си 12 коли пушки и 40 товара с барути куршуми. Оръжие и барут се складират и в Елена, там съзаклятници в „Заверата“ са търговци, еснафи, учители и свещеници: Петко Бузяка, хаджи Стоян Михалюв (баща на Иларион Макариополски), хаджи Юрдан Брадата, Куру Никола Момчилов (баща на Иван Момчилов), хаджи Кръстю, хаджи Цончо, даскал Андрей Робовски и др. начело е първенца на селото хаджи Иван Кисьов, отровен после това от Търновския паша.[9][28] В Сливен, който е един от центровете за производство на оръжие, събраните пушки и барут се крият в къщата на хаджи Нойко, Сяро Барутчията произвежда барути за него народните песни говорят, че бил другар на Индже войвода, включил се във въстанието на Филики етерия.[29] Прочутия капитан Георги Мамарчев от Котел също е член на организацията.

Заради Ипсаланти до въстание в България, въпреки пълната готовност, не се стига. При него дори пристига да го моли делегация от 17 български първенци напълно готови да вдигнат на оръжие 10 000 българи веднага щом отрядите преминат Дунава и да предоставят 18 големи ладии за тяхното прехвърляне и още 600 бойци които да се присъединят към Сава Бинбаши, за да превземат Свищов. Но той отказва, по предателство турците разбират за делегацията и всичките ѝ членове са изклани.[30] За т.н. „Сливенско въстание“ Сяро Барутчията, сливенеца, изготвял барута през 1821 г., е хванат и обесен от турците.[29][8] В България османската власт започва кървава вълна от репресии – екзекутирани са видни граждани в Търново, Габрово, Котел, Пловдив, София, Шумен, Осман пазар/дн. Омуртаг, Карнобат, Копривщица, Ловеч, София, Видин, Пирот и др. За да спасят семействата си се самоубиват – хаджи Параскев кнез от Търново, хаджи Йоан от Трявна, а хаджи Христо от Габрово, Хаджи Михаил от Сливен и др. стават бежанци в чужбина.[6] Тодор Пирдопски съобщава за събитията в Търново през 1821 г. – турците „посякоха търновския владика, а от дяконите му някои потурчиха. Едно малко дяконче много го мъчеха и после и него го потурчиха ...“ [31] В Цариград, Смирна, Одрин, в големите градове, а също в селата и в България били избити твърде много християни. Много български семейства потърсили спасение отвъд Дунава. Християните навсякъде били обезоръжени, забранено им било производството на огнестрелно оръжие, поради което било прекъснато и производството на оръжие в Габрово. Раята преживяла тогава ужасни дни, които не се изглаждат в паметта.[30]

Отглас на събитията в Македония[редактиране | редактиране на кода]

Въстанието възбудило духовете много и в Македония. Там българският род Дързиловци или Дарзиловци, който живеел около Воден и Острово и въставал против янинския Али, бил принуден да изгори главния си център с. Дързилово и да се изсели. Дързиловци подробно са описани от Веркович[32] Те били част търговци, част занаятчии, имали си свои правни обичаи, ползували се с привилегии от страна на турците. Те били, както казват, 400 до 500 семейства. Не търпели вдовици: в срок от три недели на общи средства пак ги омъжвали. Повечето се заселвали в Серес, Солун и Воден; много търгували в Гърция, Сирия, Египет, Австрия и Влашко[30].

Исторически последици[редактиране | редактиране на кода]

Балканската, наричана „гръцка“ революция, станала причина за нова Руско-турска война, избухнала в 1828 г. Когато русите и съпровождащите ги българи щурмуват на 30 юли 1829 г. средоточения в Сливен 20 000 османски корпус, турците най-неочаквано са ударени съкрушително от български отряд въстаници, въоръжени с укрито оръжие и боеприпаси от несъстоялото се „Сливенско въстание през 1821“ и от тукашния комитет в освободителното “Тайно братство“ на д-р Иван Селимински от 1825 г., противникът бързо е разгромен от общия напор на руси и българи.[26]

Отвъддунавско въстание на власи, българи и гърци, 1821[редактиране | редактиране на кода]

Коварното убийство на Сава Бинбаши от турците – немска гравюра, съвременна на събитията наименувана „Турска почтеност“

Средоточаване на антиосманските сили[редактиране | редактиране на кода]

Сава Бинбаши през януари 1821 г. е напълно готов за действие. събрал многобройни българи в редовната княжеска войска. на която е командир, с него е и брат му .[4][23] Избран е и бъдещ български княз – Александър Николаевич Павлович Некович, племенник на пратения от Софроний Врачански в първата българска дипломатическа мисия заедно с Иван Замбин при Руския император Атанас Некович от Тетевен.[33][21][34][35] На 15 януари 1821 г. умира, вероятно нарочно отровен, назначеният от османците влашки фанариотски княз Александрос Суцос, на 21 януари Тодор Владимир (Владимиреску) съгласувано с Етерията излиза с Прокламация за обявяване на въстанието в Търговище, но там е подкрепен само от 36 свои приятели пандури и затова го вдига в западния район на княжеството – Мехединци точно срещу Видин през Дунава, там събира под знамената си множество доброволци. [36] Най-близък съратник и идеен вдъхновител му е арджешкият владика Иларион, българин от Силистра със светско име Илия Бакалов.[37] Други най-близки помощници на Т. Владимиреску са пак българи: Александър Николаевич Павлович, както и братята Димитър и Павел Македонски.[23] И тримата имат солидна военна подготовка в Руско-турската война през 1806 – 1812 г. Александър и Павел са унтерофицери, а Димитър е поручик. Те са съветници на Владимиреску при определянето на стратегията и тактиката за водене на военните действия. [23]

Едновременно с това те се залавят и с организирането на български пеши и конни отряди. Много българи предвождани от Хаджи Продан и др. се стичат във въстаническите влахо-български войски.[23][18][5] Българските командири на отряди са наричани капитани и бинбашии (полковници). В тези бурни събития участват много още българи: Теодор от Силистра (полковник от руската армия), капитан Божин, Димитър Хаджиоглу (Ходжоглу), бюлюкбаши (майор) Иванчо Стойков, капитан Иванчо от Битоля (Иванко Битолски, още в началото на въстанието обявен за първи помощник и бюлюкбашия на Сава Бюлюкбаши [14]), Кара Георги от Кюстендил, Димитър Хаджиоглу, Кондю Билюкбаши, бюлюкбаши Стойко, Стайко Рангелов, капитан Ангел Илиевич и Тодор Базарджикли от Хаджиоглу Пазарджик (Добрич), Георги Топуз и Никола Йоанович от Мангалия, Кючук Сава от Силистра, Яни Димитрий от Исакча и т.н.[23][6][35][37] Въобще както свидетелства Иречек: „Когато хетеристите в 1821 г. вдигнали оръжие във Влашко, войската им се състояла повече от български и сръбски (всъщност влашки) войници[30]

Сава Бинбаши, командващ значителна редовна войска и доброволци, е един от най-влиятелните военачалници в Дунавските княжества.[20] Той е виден член на Хетерията и се включва в бойните действия с организирания от него български полк и многобройните вече привлечени извън щата българи волонтири.[29][15] Командирите на основните местни сили на въстаниците са самият Сава. командващ редовните войски на Влашкото княжество с брат му Генчо Ага, а Стоян волонтир (Индже войвода) с помощника му Кара Кольо, които също са хилядници (бимбаши), са командващи редовните войски на Молдовското княжество, и Тодор Владимир (Владимиреску) е водачът на пандурите от селското влахо-българско опълчение.[7][21] Външните войски, водени от Ипсиланти, пресичат границата, попълнени с многобройни българи от Бесарабия, Одеса и пр., един български отряд в тяхна помощ води прочутият капитан Георги Мамарчев от Котел, Йоан, братът на Димитър Павлович Ватикиоти също води от Бесарабия „своите българи“, пътьом се включват и още българи от Молдова и Влашко.

Войската, според замисъла на Тодор Владимир, е от полкове по 1000 човека, които включват по всеки по 10 дружини пандури от по 100 човека всяка, командвани от капитан, а арнаутите са в единици от 50 – 200 човека, плюс отрядите на волонтирите доброволци и хетеристите, един от които е „свещеният“ на гръцките студенти от около 500 души, въстаниците имат кавалерия от доброволци и наемна структурирана по същия начин и само 2 оръдия, опитите да закупят или да си направят топове от камбаните на църквите нямат резултат, имат тилови звена и по един куриер към всеки капитан и отряд, манастирите се разглеждат като укрепени пунктове, на които се опира отбраната, има и два укрепени района – Търтарени в окръг Горж, до родното на Тудор село Владимир в Горж, и лагерът в Котрочени в Столицата. Войските при най-голямото си нарастване преди Тодор да бъде убит, за кратко достигат максимум до 20 000 души.[38]

Заемане на столиците на Влахия и Молдова[редактиране | редактиране на кода]

Сава Бинбаши държи властта в Букурещ в 1821 г. от смъртта на княза на 15 януари до 16 юни, когато градът е окупиран от турските войски.[19] След обявяване на въстанието Стоян (Индже) и Кара Кольо завземат Молдовската столица Яш, обезоръжават турците, а някои от поробителите са обесени. При манастира „Свети Йоан Кръстител“ е командван полк от 1000 души.[39] Александро Ипсиланти, в чиято „гръцка“ войска не по-малко от 1/3 отново са българи и броят им нараства с напредването в Молдова и Влашко, чак на 6 март (стар стил 22 февруари) 1821 г. пресича река Прут и навлиза в молдавска територия, но отсяда в столицата на Молдова Яш и разпраща прокламация. Влашкият водач Тодор Владимир, в чиито сили също има стотици българи, обаче действа решително след вдигане на бунта, много преди навлизането на Ипсиланти се отправя към Букурещ, но не се решава да влезе в града и се установява на лагер при близкия манастир Котрочени.

Сава Бинбаши с командваната от него в Букурещ гвардия от 1020 подчинени и верни нему пеши и конни т.н. „арнаути“ (наемни войници българи, власи и др.[5] ) и още над 1000 привлечени от него доброволци българи, се присъединява към въстаниците, ръководени от Владимиреску, и им осигурява заемането на столицата Букурещ на 16 (нов стил 28) март 1821 г.там.[18] Войските на Владимиреску влизат с 2000 българи и власи пешаци пандури и 200 души сръбско-българска конница във влашката столица.[36]  Сава Бимбаши по общо съгласие става комендант на града и резидира в конака на митрополията. Ипсилани пристига и той на 18 април при Букурещ, войската му е към 1600 пеши хетеристи и 800 конни, и се установява на поляните при манастира до река Колентина. Руският император обаче разжалва Ипсиланти, а Константинополският патриарх го низвергва с анатема, но това не му пречи да се самопровъзгласява за „освободител“ и да настоява всички да положат клетва за вярност и подчинение пред него. Сава Бимбаши категорично отказва, заявявайки: „Мои господари са Бог и сабята и аз няма да дам под наем клетва за послушание никому!,[1][18] Сава, смятайки, че гърците, власите и българите не може да не са равнопоставени не приема и стремежа на Тодор Владимиреску да господства и го отхвърля.[24]

За предателското поведение на Ипсиланти спрямо българите свидетелства и Иречек, който пише: „Когато руският генерал княз Александър Ипсиланти пристигнал с гръцките доброволци в Букурещ (в началото на април), пред него се явили двама пратеници от Зимнич (срещу Свищов) с известие, че българският войвода хаджи Христо Панка чака хетеристите на Дунав със 76 лодки и с 350 въоръжени българи и че в България е всичко готово за борба. Според други сведения пратениците били 17 души от Свищов, Сливен, Пловдив, Осман пазар (дн. Омуртаг). Ипсиланти не приел предложението им и отказал да им даде парична помощ, която те искали за своите революционни приготовления. Също тогава се получило известие, че император Александър заповядал да заличат Ипсиланти от списъците на армията и че всяка надежда за помощ е напразна. Хетеристите се отчаяли. Още на следния ден (13 април) Ипсиланти бързо се върнал в Търговище. Българските пратеници на връщане за Свищов били заловени от турците и изклани, тъй като целта им предателски била открита.“[30]

Това потвърждава и руският офицер от тайните служби ген. Липранди, пишейки за Сава Бимбаши, че той „съдействувал много за съчувствието на българите към гърците; но тези последните, поради природното си самохвалство, не съумели да се възползуват от това, а, напротив, на всяка крачка не само ги оскърбявали, но и ги подлагали на преждевременното отмъщение на турците.“[40]

Сражения с турците и вътрешна междуособица[редактиране | редактиране на кода]

На южния фронт – във Влашко Ипсиланти не успял да се наложи нито на Сава Бимбаши, нито на Тодор е изоставил столицата още преди края на април и се установява с войската си в Търговище. Възползвайки се от дезавоирането на Ипсиланти от руския император, султанът праща силна турска армия за потушаване на въстанието и на 1 май 1921 г. тя, командвана от силистренския паша Хаджи Ахмед (известен и като Хаджи Кара Ахмет Кехая), минава Дунава с 33 000 турски щика – 18 000 при Браила срещу Молдова, други 15 000 турска войска пресича Дунава при Калафат, Гюргево и Олтеница.

В приграничната битка при Галац на 14 май въстаниците са победени, пътят към Букурещ е отворен, но турците не бързат.

На 15 юни Тодор Владимиреску изоставя Столицата и са оттегля в посока своя роден край, Войските на Ипсиланти отиват в Търговище, тъй като турците са в Яш. Сава Бинбаши е изправен сам единствено с 2 полка срещу прииждащите многохилядни османски войски и е принуден на следващия ден да отстъпи извън Букурещ. На 16 юни без бой турците си връщат града и устройват клане, в което загиват над 150 власи, българи и гърци.

На северния фронт – в Молдова. Стоян (Индже) и Кара Кольо, предводителите на войската в Молдова, отказват позорно да бягат в Русия и дават решително сражение на турците при село Скулени на р. Прут, в което загиват храбро в ръкопашна схватка на 17 юни 1821 г.[41][42][43] Останалите живи хетеристи преминават р. Прут и се прехвърлят на руска територия. Сред тях има и голям брой българи и сърби. В малка схватка при манастира Секу на 23 септември е унищожена и последната гръцка чета.

В центъра. Между предводителите избухват още по-силни разногласия. За да избегне пълното разорение на страната и кланета на беззащитното население от османските войски, Владимиреску изпраща до Портата писмо, че въстанието е насочено срещу фанариотите и болярите и настоява чужденецът Ипсиланти да напусне княжеството. Владимиреску е садистично убит от Ипсиланти на 27 юни (стар стил 15) .

С нахлулите във Влашко турски войски в генералното сражение става при Драгшани в окръг Вълча на 7 юни. Османската армия напълно разбива хетеристите и ги прогонва, а сформираният от гръцкото студентство „Свещен отред“ от няколкостотин младежи с черни униформи с девиз „Свобода или смърт“ е избит до крак. В голямата битка при Драгшани решаваща роля за предотвратяване на пълния разгром има отрядът на родения в Лом Иларион войвода от около 1000 българи. Когато аскерът отбива атаката на власите и предприема контранастъпление, срещу турците се изправя отрядът на Иларион войвода, изстрелва пушечен залп се хвърля в атака с щикове и приклади. Завързва се ожесточен ръкопашен бой, в който яростта и храбростта на българите побеждава.[23] Ипсиланти, който така и не посмява да оглави войските на бойното поле, още на 8 юни избягва в Римник и при преминаването си на австрийска територия е заловен и заключен в крепостта Терезин.[6][18]

След като е принуден да се оттегли от Букурещ, корпусът на Сава Бимбаши продължава битката срещу турците.[4] Първо при разположения в покрайнините на столицата манастир Вакарещи, а след това, укрепили се при манастира Нямцулуй, недалеч от Сучава в Молдова, въстаниците дават отчаяно сражение с подавляващите сили на противника. Сава с малка група смелчаци, се спасяват от плен, като успяват да излязат от манастира, пробиват си път с ятаганите в ръкопашен бой и се оттеглят. Разривът с провалилия движението Ипсиланти, на чиято съвест е кръвта на хиляди повярвали, му е пълен и те и започват преговори с османците.[18]

Константин Левидис, основоположник на гръцката журналистика, в 1860 г. пише: „Българи пълководци начело на българи доброволци ратуваха заедно с Колокотронис, Боцарис, Караискакис и другите гръцки герои в свещената борба за отечеството и свободата. Обилна българска кръв бе пролята заедно с гръцката из бойните полета, докато получи смъртоносен удар смятаният за непобедим дотогава колос – Турция.“ [44]

Убийство на Сава Бимбаши и край на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Сава Бинбаши след като отхвърля няколко изкусителни предложения за висок пост и възнаграждения от Цариград, не виждайки никакво друга перспектива да спаси своите другари, приема поканата да се срещне с командващия турския корпус силистренски паша Хаджи Ахмед в Букурещ, гарантирал му пълна безопасност.[18] На 19 август 1821 г. Сава оставя към 400 от своите кавалеристи извън града и влиза с останалите 600 в него. С 27 от тях се явява пред сараите на турчина, 25 от тях остават на двора, а той с 2 тръгва пешком към конака за срещата, където най-вероломно са нападнати от засада, той прострелян и съсечен на стълбите на входа на конака в Букурещ. Всички дошли с него вероломно са изклани, освен един, който успява да се спаси и да предупреди другарите си. Хората на Сава се защитават храбро и започват улични боеве, преследването и убийствата на съратниците му, пък и на други, нямащи нищо общо граждани, продължават още цял ден и се превръщат в погром над града. За всяка донесена отрязана глава Хаджи Ахмед Кехая бей плаща по една златна махмудия награда, клането е прекратено „за икономия“ [45], за да не се плащат още пари, след като хаджи Кара Ахмед преброил донесените му стотици отрязани глави. Отсечените глави на Сава и на двамата му съратници са пратени в Цариград и сложени на показ там за поругание от турците и всяване на страх у поробената рая.[4][45]

За храбрия българин, убит от турците, и неговия съюзник Тодор Владимир, убит от гърците, офицерът от руските тайни служби полк. Липранди пише:"Кой от билите тогава в Бесарабия и особено в Кишинев не помни непрекъснатите повтаряния: „Пом, пом, помиерами, пом“ и „Фронзе верде, шалала, Сава Бимбаша!“.Първата беше съчинена като алегория за предателското умъртвяване на водача на пандурското въстание Теодор Владимиреску по разпореждане на княз Ипсиланти край Търговище. Втората за също така предателското убийство на известния както преди, така и по време на хетерията извънредно храбър Бимбаши Сава, родом българин, подготвил освободителното движение на българите, от което Ипсиланти не можа да се възползува" [18]

На 23 септември в схватката при манастира Секу е унищожена и последната гръцка чета. Историкът и сам участник в гръцката революция Йоанис Филимод пише: „Гърция се роди в сраженията при Галац, Драгашани, Скулени и Секу със загубата на многобройни свои храбри и скъпи чада и на единоверците братя сърби и българи: те всички загинаха със смъртта на герои.“.[20]

Участието на Сава Бимбаши, Стоян Инджето и Кольо байрактар в това въстание народът е възпял в не една епична песен [46]:

„Де са е чуло ѝ видяло българе глава да дигнат,

със царя бой да са бият, от царя земя да земат,

като ми Сава Бимбаши, Инджето, Индже войвода и Кольо кючук байрактар!“ [7][47]

След гибелта на Сава брат му Генчо Ага заедно с оцелелите му другари издигат в негова памет в Букурещ храм на едноименния светец, съществувал до 1937 г., а районът на столицата, в който са живели, и до сега се казва квартал „Генча“ (Ghenchea).[13] Днес тук е седалището на най-известния в Румъния спортен клуб – „Стяуа“. За това колко значима е ролята на Сава Бимбаши в станалите революционни събития красноречиво говори, че в Османската империя те често са наричани не някак другояче, а именно – „Сава кавкъсъ“ и „Сава мурабе“, също както за Кримската война са казвали „Севастопол мурабе“ и „Севастопол кавгасъ“.[36][12][5][18]

Последици от Отвъддунавсокото въстание[редактиране | редактиране на кода]

Масовото участие на българите в национално-освободителното движение е израз на солидарността между поробените и зависими от турците европейски народи. Д-р Иван Селимински пише: “Тогава, действително, престанаха всичките национализми, … всичките спорове и искания на градските първенци. Всички имаха един общ символ честния кръст и един общ лозунг – „сражавай се за вярата и отечеството. И така всички целокупно се грижеха само, като как да се спасят от грозящата над тях вече в разстояние на пет века опасност, та да добият всичките блага, да разрушат железния ярем и да разчупят неразрушимите вериги – всичко друго оставяха на заден план.“[48] Това спомага решително за политическото развитие на балканските народи. Разработената от „Филики етерия“ стратегия и последвалите въстанически действия, в които участват хиляди българи, оказват трайно въздействие върху развитието на българското национално-освободително движение.

Източници и литература[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Т. II. София, 1924, стр. 56, 67, 73 – 74, 76 – 77
  2. а б в Стефан Джагаров, Реките в Беленско, Сливенско дело, Българска Патриаршия, 13.04.2006., стр. 12. Симеон Табаков в „Опит за история на град Сливен“, т.II, стр. 81, пише:"Твърденията, че Сава Бинбаши е боравил над Сливен около Нейково, намира потвърждение и в Беленското предание, какъв прочут войвода около Бяла /над Сливен/, бил някой си Сава Бинбаши."
  3. а б в Стефан Савов Бобчев, Участието на българите в Заверата – гръцкото освободително движение 1821, Сф 1930, стр. 13,20,23
  4. а б в г д История и география, Наросна просвета, С 1963, стр. 50
  5. а б в г д е ж з и Борис Илиев, Исторически очерци, Към въпроса за изселванията във връзка с участието в Руско-турската война 1768 – 1774 и участието на изселниците в помощ на руската армия, Сава Бинбаши и побратимът му Кьороглу, С 2008, стр. 52 – 53, 80 – 85
  6. а б в г д Пламен Павлов, Българи участници в освобождението на Сърбия и Гърция
  7. а б в г д е ж Заплакала е гората, Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. ІІ. Хайдушки песни. Отбрал и редактирал Димитър Осинин. София, 1961.[1]
  8. а б в През Сливен града минали, Да би гората думала – Хайдушки фолклор от Сливенския край. Съст. Т. Ив. Живков, Ж. Янакиева. София: Наука и изкуство, 1968.
  9. а б Милена Христова Стефанова, Книга за българските чорбаджии, С 1998, стр.112
  10. Δημήτρης Φωτιάδης, Η Επανάσταση του 1821, εκδ. Μέλισσα 1971, Твърденията че е роден в 1785 г. на гръцки остров, а в 1796 г. т.е. на 11 години е вече войник във Влашко и според документите в 1802 г. той е командир в княжеската войска, т.е. според гръцката теза тогава е само на 17 г. са абсурдни.
  11. Иван Богданов, Исторически очерк, С 1969 г. стр. 92
  12. а б Тодор Моллов, Исторически песни, Показалец и обща характеристика, сп. LiterNet, 08.09.2000, бр. 9 
  13. а б в 197. CONSTANTINESCU, А. ~i C.N.Coman. Date noi privind Participarea unor bulgari la rascoala din 1821 in Tara ROIшiпеasса.¬ R о m а n о s 1 а v i с а, 1960, NQ 4, р. 239 – 249. Нови данни за участието на българи във въстанието от 1821 г. във Влахия; авторите посочват, че българската историография на основата на устни предания, потвърждава, че Бимбаши Сава и Генчи-Ага са братя българи от Сливен; по материал и в Букурещкия държавен архив и Букурещки църковни архиви, те са се заселили в с. Лупешти в края на 18 век, което по¬ късно се превръща в предградие на Букурещ с име Генча; също въз основа на изследваните документи, авторите доказват, че те са взели участие в румънските народни движения под ръководството на Тудор Владимиреску (1821 г.) и че единият, а именно Сава, загива; В негова памет Генчо става ктитор на църквата носеща името му, съществувала в Букурещ между 1820 и 1937 г., впоследствие разрушена; в заключение се посочват нови данни за участието на българи в събитията от 1821 г., Лили Ганчева, Румъно български връзки в 11 книги, указател.
  14. а б в Стефан Дойнов, Българите в Руско-турските войни 1774 – 1856, С 1987 г. стр. 81,102,112,113,116,117,
  15. а б В. Д. Конобеев, Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828 – 1830 г., Ученые записки института славяноведения, том ХХ, 1960 г., стр. 237: „…Панайот Фокиано брат главы болгарских ополченцев в греческом восстании в Румынии в 1821 году уроженец Сливна Сава Бинбаши…“
  16. Annales – Том 7 – Страница 157,Известия, Народна библиотека Кирил и Методий, 1967
  17. Annales de la Bibliothèque nationale „Kiril i Metodij“ et de la Bibliothèque de l'Université de Sofia „Kliment Ohridski“Том 13
  18. а б в г д е ж з и к л м н Веселин Игнатов, Сава Бинбаши, Родово имение, 24.10.2010. стр. 1,8,9
  19. а б Военноисторически сборник, т. 56, бр. 4 – 5, Военниисторическа комисия при щаба на армията, С 1987 г., стр. 199,198,199.
  20. а б в г Снежина Стоянова, Съвременна политическа история на Балканските държави, Правно-исторически факултет, ЮЗУГърци, българи, сърби и албанци се вливат във въстаническата армия от Дунавските княжества и от различни краища на Русия. В едно писмо до Ипсиланти от Одеса изрично се казва: „Тук в околностите на Одеса се намират голям брой български колонисти, които жадуват да потеглят“. Филимод:"Гърция се роди в сраженията при Галац, Драгашани, Скулени и Секу със загубата на многобройни свои храбри и скъпи чада и на единоверците братя сърби и българи: те всички загинаха със смъртта на герои." 
  21. а б в г д е Надя Данова, Апостолос Христакудис, Гръцкото национално освободително движение в края на 18 и началото на 19 век, История на нова Гърция, Абагар 2003. ISBN 954-584-291-1, стр. 108 – 116]
  22. Хронология, Политическа активност на българите през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХІХ в.
  23. а б в г д е ж Йордан Василев,Българи в свято дело – свободата на други народи, Дума 29. Юни 2013
  24. а б Николай Тодоров, Филики етерия и българите, БАН 1965, стр. 59, 82, 85.
  25. Исторически прегледТом 21, Българско историческо дружество, 1965,стр. 46
  26. а б Димитър Стойчев, Дипломацията в международните конфликти през ХVІІІ-ХІХ в. и Освобождението на България
  27. Михаил Арнаудов, Селиминскиживот, дѣло, идеи, 1799 – 1867, Българската академия на наукитѣ, С 1938.
  28. Велчовата завера, История на Елена
  29. а б в АндонБояджиев, Будна памет за Сливен т.1, 2008, стр.33
  30. а б в г д К. Иречек, Руските походи и гръцката революция, История на българите, стр. 562
  31. Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги в Народната библиотека. Т. 2, с. 344 – 346.
  32. Веркович, Описание быта болгар, населяющих Македонию, Москва, 1868, стр. 28 – 30
  33. Ваня Рачева, Кой бива някога голямий в малое?, За началото на българо-руските политически контакти в епохата на император Александър І (1801 – 1825)
  34. Йорданка Асенова, Начало на организирано националноосвободително движение.
  35. а б Янко Гочев, Руската империя срещу България, С 2006, стр. 63,64
  36. а б в Вергилий Кръстев, Тудор Владимиреску и Сава Бинбаши, Летопис, 10 юли 2012
  37. а б Радослав Симеонов, Националноосвободителното движение в Добруджа. 24.07.2014.
  38. Revoluția din 1821 condusă de Tudor Vladimirescu. Documente externe, București, 1971, p. 73
  39. Димитър Каменов, Божествените грешки на великите ни писатели и поети.
  40. Германов, Окървавено навечерие, Варна 1976, стр.47
  41. История на гр. Сливен, т. II, с. 50 – 51
  42. Димитър Каменов, Божествените грешки на великите ни писатели и поети, 24 часа, 24.05.2010 г.
  43. Пламен Павлов, Познатият и непознат Индже войвода. сп. Факел 27.12.2014 г.
  44. Полина Спартянова, Няма решаващо сражение в Гръцката война за независимост, в което да не участват българи. GRReporter, 16 април 2014.  
  45. а б Δημήτρης Φωτιάδης, Η Επανάσταση του 1821, εκδ. Μέλισσα 1971
  46. Савата Бимбашата – една от българските народни песни за действията на сливенския войвода във Влашко
  47. [2]Българско народно творчество в 12 тома, Редакцинна колегия: Проф. М. Арнаудов ИвВ. Бурин, Хр. Вакарелски, проф. П. Динеков, Д. Осинин (отговорен редактор), Том втори „Хайдушки песни“, София 1961, стр.632
  48. Селямински, Ив. Библиотека „д-р Иван Селимински“, кн.1 стр.43.
  • Бобчев, Стефан Савов, Участието на българите в Заверата (гръцкото освободително движение, 1821). Научен преглед, С.1930, стр. 13,20,23
  • Веселин Игнатов, Сава Бинбаши, Родово имение, 24.10.2010. стр. 1,8,9
  • Табаков, С. Опит за история на град Сливен. Т. II. София, 1924, стр. 56, 67, 73 – 74, 76 – 77
  • Мутафчиева, Кърджалийско време, С. 1977, стр.248 – 249
  • Германов, Окървавено навечерие, Варна 1976, стр.47
  • Атанасов, Селските въстания в България към края на 18 и началото на 19 век и създаваните на Българската земска войска, С стр. 1958, стр.117 – 118
  • Тодоров, Н. Балкански, Измерения на гръцкото въстание. Приносът на българите, С 1884 г., стр. 56