Пирот

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Пирот
Пирот/Pirot
— град —
    
Герб
Изглед към Пирот
Изглед към Пирот
Reliefkarte Serbien.png
43.1519° с. ш. 22.585° и. д.
Пирот
Страна Флаг на Сърбия Сърбия
Окръг Пиротски окръг
Община Пирот
Площ 1 232 km²
Надм. височина 367 m
Население (2002) 40 678 души
Пощенски код 18300, 18303, 18308
Телефонен код 010
Официален сайт http://www.pirot.rs/
Пирот в Общомедия
Центърът на Пирот с хотел „Пирот“
Централният площад на Пирот с Народната библиотека и Галерията (дясно)
Пиротската гимназия
Общинската управа в Пирот
Пазарът в Пирот

Пирот (на сръбски: Пирот или Pirot) е град в Югоизточна Сърбия, център на Пиротски окръг. Разположен е на река Нишава, а населението му е 40 678 души (2002). Градът е традиционно известен с производството на килими.

История[редактиране | редактиране на кода]

Първото споменаване на Пирот е от ІІ век, когато на мястото на днешния град е изградена римската станция Turres или Mutatio Turres. През ІХ век районът е включен в състава на българската държава и споделя нейната съдба до падането ѝ под византийско и османско владичество. От ХІV век е съхранената до днес крепост Момчилов град – средновековен замък с много близка архитектура до крепостта Баба Вида, който местната легенда свързва с българския войвода Момчил юнак, станал по-късно независим български владетел в Беломорието и Родопите. През ХV век, след падането на Търновското царство, за кратко е отбелязано сръбско проникване в тази част на Понишавието. В близост до града са запазени образци на средновековната българска архитектура – църквата „Света Петка“ (ХІІІ век) и други.

През ХV – ХVІІ век Пирот (на турски: Шехиркьой) е център на вилает. Пирот Името означава „селище с кула“ и е пряк превод на българското Пирот, което произлиза от Пиргот – кулата. През ХVІ - ХVІІ в. още са личели останки от кули край града.

През 1862 година в града е основана първата българска земеделска взаимоспомагателна каса.[1] По време на Възраждането градът е сред центровете на българската църковно-просветна борба. При основаването на Българската екзархия градът е център на Нишавската епархия, която включва казите Пирот и Трън. Феликс Каниц, който посещава града в началото на 1870-те години, пише за пиротчани:

Тогава и не подозираха, че шест години по-късно ще дойде краят на често проклинаното турско владичество, а още по-малко, тъй като винаги са се чувствали българи, че ще принадлежат на Княжество Сърбия.[2]

През декември 1877 година, по време на Втората сръбско-турска война (1877 – 1878) Пирот е окупиран от сръбски войски. Въпреки клаузите на Санстефанския договор, според който Пирот е включен в състава на Българското княжество, сръбските войски остават в града, което довежда до конфликт с местните българи, водени от митрополит Евстатий Пелагонийски. С Берлинския договор от 1878 година Пирот е предаден на Сърбия. Значителна част от населението му се изселва в съседния останал в България Цариброд.

По време на Сръбско-българската война (1885) след разбиването на сърбите при Сливница, на 15 ноември българските войски навлизат победоносно в Пирот.

По време на Балканската война двама пиротчани се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.[3]

По време на Първата световна война градът е под български контрол от 15 октомври 1915 г. до края на войната (1918)[4]. След разгрома на Югославия през април 1941 година от Германия градът е предаден за администриране на България. От 1942 година в Пирот излиза вестник „Български запад“.

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

  • Музей на Понишавието с етнографски комплекс,
  • Средновековна крепост Момчилов град или Пиротски град, наричана и Кале (XIV век).

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Побратимени градове[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 27.
  2. Каниц, Феликс. Србија. Земља и становништво. Од римског доба до краја XIX века, Друга књига, Београд 1986, с. 215.
  3. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 870.
  4. Военен календар ОТЕЧЕСТВО за 1917 г., издание на в-к Военни известия, София, 1917, стр. 29

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]