Сръбски език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Сръбски език
српски jeзик, srpski jezik
/sr̩̂pskiː/
Страна Сърбия,
Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия и на други места
Регион Балкански полуостров (Централна Европа и Югоизточна Европа)
Брой говорещи 12 милиона
Според списъка на езиците по общ брой говорещи: ~75-то място
Систематизация по Ethnologue
-Индоевропейски
.-Славянски
..-Южнославянски
...-Западни южнославянски
....→Сръбски
Официално положение
Официален в Флаг на Сърбия Сърбия
(~80% от населението)
Флаг на Босна и Херцеговина Босна и Херцеговина
(~35% от населението)
Флаг на Черна гора Черна гора
(~42% от населението)[1]
Знаме на Света гора Света гора
Хилендар
малцинствено:
Флаг на Хърватия Хърватия
Флаг на Унгария Унгария[2][3]
Флаг на Румъния Румъния[4]
Контролиран от Комитет по стандартизация на сръбски език
Кодове
ISO 639-1 sr
ISO 639-2 scc
ISO 639-3 SRC
Map of Serbian language - official or recognized.PNG
Етно-политическо деление на сръбския език (сърбохърватския език) — райони в които абсолютно или относително е застъпен говорът на сръбски, хърватски, босненски или черногорски език (2006 г.) — данни на ниво община

Сръбският език (на сръбски: Српски језик) се говори от около осем и половина милиона души в Сърбия, Босна и Херцеговина и Черна гора и е официален език в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. На него говорят и сръбските малцинства в Хърватия, Република Македония, Словения, Унгария и Румъния. Трудно е да се определи броят на сърбите - изселници в Европа, Северна и Южна Америка и Австралия.

Сръбският език спада към западната група южнославянски езици. В основата му са по-младите новощокавски говори на щокавския диалект, наречени източни херцеговски говори (за йекавския изговор) и най-младите новощокавски говори (за екавския изговор). Според някои сръбски езиковеди друг основен диалект е т.нар торлашки говор.

Характерни особености на сръбския език[редактиране | edit source]

В морфологично отношение сръбският език е запазил падежната система при имената, макар и доста опростена (особено в множествено число – в дателен, творителен и местен падеж има общо окончание -ма при съществителните и -им при прилагателните); при глаголите са запазени архаичните времена аорист и имперфект (минало свършено и несвършено време), но се срещат само в произведения на стари писатели, докато в съвременни текстове не се откриват изобщо; все повече намалява използването на инфинитива, който се замества от да- конструкция.

Най-характерна фонетична черта на сръбския език е неговата сложна акцентна система, която дава основание на някои изследователи да го определят като маргинално тонален. Върху стара праславянска основа той е създал система от четири ударения, които се различават както по дължина: къси: ` и ``; дълги: ´ и ˆ; така и по интонация: възходящи: ` и ´; низходящи: `` и ˆ. Сръбското ударение е свободно, подвижно и музикално. То може да стои на всички срички, с изключение на последната. Освен това, то може да променя мястото си, дължината си и интонацията си в различни форми на една и съща дума (јỳнāк, јунáка, јÿначе). Дълга сричка в книжовния език може да се появи не само под ударение, но и след ударение.

Исторически преглед[редактиране | edit source]

Най-старият книжовен език у сърбите[редактиране | edit source]

На територията на средновековните сръбски държави се е използвала сръбска редакция на старобългарския език (църковнославянски език). В административните и юридическите текстове обаче се използвал предимно народен език. Затова многобройните грамоти (повели) са богат източник за изучаване развитието на щокавския диалект до края на 15 век. През 15 век българските книжовници Григорий Цамблак и Константин Костенечки, които бягат от турското нашествие, се опитват да реформират сръбския църковнославянски език. Нахлуването на турците и падането на сръбската държава силно затруднява всяка книжовна дейност в Сърбия, така че националната идентичност на сърбите и народния сръбски език се запазват до голяма степен благодарение на устното народно творчество, особено на епичните народни песни.

Славяносръбски книжовен език[редактиране | edit source]

С голямото преселение на сърбите на територията на Унгария и Източна Славония в края на 17 век и началото на 18 век под предводителството на патриарх Арсений III Черноевич, сръбското население в рамките на Хабсбургската монархия се развива и създава свой книжовен език, смесица между руския църковнославянски и народните сръбски говори. Този книжовен език, наречен славяносръбски (или граждански), се използва от средата на 18 до трийсетте години на 19 век.

Реформа на книжовния език и правопис[редактиране | edit source]

В края на 18 век сръбският писател Доситей Обрадович обявява, че ще пише на простонароден език, който да бъде разбиран не само от образовани хора, но и от необразованите селяни и пастири. Въпреки това, езикът на Обрадович представлява славяносръбска смесица, но не и народен език.

Дейността на Вук Караджич[редактиране | edit source]

Вдъхновен от идеите на Доситей Обрадович, през 1813 г. Вук Караджич, подпомогнат от словенеца Йерней Копитар, започва във Виена работа по реформата на сръбския език и писменост. През 1814 г. Вук Караджич издава своята „Граматика на сръбския език“ (Писменица сербскога іезика). Тя е написана с опростена азбука, предложена от Сава Мъркал. „Граматиката“ на Вук Караджич представлява основа за създаване на стандартен книжовен език на базата на източнохерцеговския новощокавски иекавски диалект.

От самото начало на своята книжовна дейност Вук Караджич прилага правописния принцип „пиши както говориш“ (пиши као што говориш), т.е., използва фонологичен правопис, като постепенно реформира и сръбската кирилица.

След издаването на „Граматиката“, Вук Караджич събира и издава народни песни, като успоредно с това събира и думи за капиталния си труд – „Сръбски речник“ (Српски рјечник), който излиза през 1818 г. и съдържа 27000 сръбски народни думи и изрази. В своя „Речник“ той използва окончателно реформираната сръбска кирилска азбука, използвана и до днес.

Въпреки че Вук Караджич става широко популярен, става член на няколко научни дружества в Русия, Германия и Полша, получава докторат по философия в Йена, противниците му в Сърбия не допускат въвеждането на сръбския народен език и фонетичния правопис. Те оспорват възможностите на народния език да служи за изразяване на сложни мисли. Вук Караджич успява да разбие всички съмнения в богатството и съвършенството на народния език, след като издава четири големи тома с народни песни (1823, 1824, 1833).

Съпротивата срещу езика и правописа на Караджич е толкова силна, че концепцията му за книжовен език бива приета официално едва през 1868 г.

Дейността на Джуро Даничич[редактиране | edit source]

Към края на 40-те години на 19 век в Сърбия идва ново поколение книжовни и научни дейци, което приема реформата на Вук Караджич. Сред тях най-силно се изявяват поетът Бранко Радичевич и близкият сътрудник на Вук, Джуро Даничич, който помага изключително много при второто издание на „Сръбския речник“ през 1852 г.

Джуро Даничич изиграва ключова роля в стандартизацията на сръбския книжовен език, която завършва през последните десетилетия на 19 век. През 1850 г. излиза „Малка сръбска граматика“ (Мала српска граматика) от Джуро Даничич, която е първата научно разработена граматика на сръбския език и служи като солидна основа на всички по-късни сръбски граматики.

Съвременният сръбски книжовен език[редактиране | edit source]

Въпреки че Вук Караджич се застъпва за иекавската норма в стандарта на сръбския език, налага се екавския изговор, базиран на най-младите новощокавски говори (шумадийско-войводинския диалект). През югославския период от 1918 до 1990 г. се налага латиницата като графична система, за да бъде по-лесно налагането на донякъде изкуствено създадения сърбохърватски език. След разпадането на Югославия сръбският език отново става самостоятелен и естественият му развой се възстановява. Обаче в научно-техническата лексика остават много хърватизми като наследство от общия период. Освен това, латиницата все още продължава да се използва масово от сърбите, почти наравно с кирилицата.

Официална сръбска писменост е кирилицата, която се състои от 30 букви, но се допуска и използване на латиница, особено в общините, където освен сръбския, официален език е език на някоя национална или етническа общност, а също така и на територията на цялата Автономна област Войводина, където равноправно се използват (според числеността на населението) сръбски, унгарски, ромски, хърватски, словашки, румънски и русински език.

Съвременният сръбски език е отразен най-пълно в „Граматиката“ на Михайло Стеванович, както и в речника на Милош Московлевич.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://www.monstat.org/userfiles/file/popis2011/saopstenje/saopstenje(1).pdf
  2. http://ec.europa.eu/education/policies/lang/languages/langmin/euromosaic/hu_de.pdf
  3. UNHCR – Ethnic Hungarian Minorities in Central and Eastern Europe
  4. Structura Etno-demografică a României