Джуро Даничич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Джуро Даничич
Ђуро Даничић
радетел на вуковата реформа

Роден
Починал
17 ноември 1882 г. (57 г.)
Научна дейност
Област Лингвистика
Образование право в Пеща и Виена
Учил при Франц Миклошич
Работил в Великата школа, днес Белгардски университет
Публикации Война за сръбския език и правопис
Известен с подписа си под Виенския книжовен договор
Джуро Даничич в Общомедия

Джуро Даничич е сръбски езиковед и привърженик на т.н. вукова реформа. Той и Вук Караджич са двамата сърби, които се подписват под Виенския книжовен договор.

Джуро Даничич е професор в Белград във „Великата школа“ и секретар на „Дружеството за сръбска словесност“, както и главен редактор на списание „Гласник“ – издание на дружеството.

През 1865 г. след спречкване с членове на сръбското правителство и противниците на т.н. вукова реформа е лишен от катедрата във „Великата школа“, но за сметка на това веднага е поканен в Загреб за член и секретар на новоучредената Югославска академия.

Джуро Даничич е привърженик на югославската идея и е за племенно обединение на Сърбия и Хърватия.

През 1847 г. Даничич излиза с публикацията си „Война за сръбския език и правопис“, противопоставяйки се на противниците на правописната реформа и привърженици на славяносръбския език, известен и като рашки.

Джуро Даничич е преводач и на сърбохърватски език на стария завет, докато Вук Караджич превежда новия завет. Даничич се заема и с превода с издаването през годините 1860/66 г. на сърбохърватски – на житията на Стефан Неманя и Сава Сръбски, както и на агиографиите на рашките крале и сръбските архиепископи на отделилата се сръбска архиепископия от Охридската през 1219 г. – всички те рашка ортография.

Българският учен Йордан Иванов се отнася резервирано към „чужди“ открития, и в частност сръбски, свързани с предположения, касаещи българската история. Това се отнася най-вече към сръбските преводи на средновековна литература от периода след Виенския книжовен договор. [1] Обичаите и обредите в Кюстендилския край са неотделими от общобългарските и в много отношения излизат извън територията на България и се разпростират в западните български земи, което говори, че населението в тези области, освен многовековната обща културно-историческа съдба, има и етнически идентитет с българския народ. [2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кюстендил и Кюстендилско, София. Издателство на Отечествения фронт, стр. 252, 1973.
  2. Кюстендил и Кюстендилско, София. Издателство на Отечествения фронт – Някои черти от духовната култура на Кюстендилския край, стр. 239, 1973.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]