Джуро Даничич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Джуро Даничич
Ђуро Даничић
радетел на вуковата реформа

Роден
Починал
17 ноември 1882 г. (57 г.)
Научна дейност
Област Лингвистика
Образование право в Пеща и Виена
Учил при Франц Миклошич
Работил в Великата школа, днес Белгардски университет
Публикации Война за сръбския език и правопис
Известен с подписа си под Виенския книжовен договор
Джуро Даничич в Общомедия

Джуро Даничич е сръбски езиковед и привърженик на т.н. вукова реформа. Той и Вук Караджич са двамата сърби, които се подписват под Виенския книжовен договор.

Джуро Даничич е професор в Белград във „Великата школа“ и секретар на „Дружеството за сръбска словесност“, както и главен редактор на списание „Гласник“ – издание на дружеството.

През 1865 г. след спречкване с членове на сръбското правителство и противниците на т.н. вукова реформа е лишен от катедрата във „Великата школа“, но за сметка на това веднага е поканен в Загреб за член и секретар на новоучредената Югославска академия.

Джуро Даничич е привърженик на югославската идея и е за племенно обединение на Сърбия и Хърватия.

През 1847 г. Даничич излиза с публикацията си „Война за сръбския език и правопис“, противопоставяйки се на противниците на правописната реформа и привърженици на славяносръбския език, известен и като рашки.

Джуро Даничич е преводач и на сърбохърватски език на стария завет, докато Вук Караджич превежда новия завет. Даничич се заема и с превода с издаването през годините 1860/66 г. на сърбохърватски – на житията на Стефан Неманя и Сава Сръбски, както и на агиографиите на рашките крале и сръбските архиепископи на отделилата се сръбска архиепископия от Охридската през 1219 г. – всички те рашка ортография.

Българският учен Йордан Иванов се отнася резервирано към „чужди“ открития, и в частност сръбски, свързани с предположения, касаещи българската история. Това се отнася най-вече към сръбските преводи на средновековна литература от периода след Виенския книжовен договор. [1] Обичаите и обредите в Кюстендилския край са неотделими от общобългарските и в много отношения излизат извън територията на България и се разпростират в западните български земи, което говори, че населението в тези области, освен многовековната обща културно-историческа съдба, има и етнически идентитет с българския народ. [2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кюстендил и Кюстендилско, София. Издателство на Отечествения фронт, стр. 252, 1973.
  2. Кюстендил и Кюстендилско, София. Издателство на Отечествения фронт – Някои черти от духовната култура на Кюстендилския край, стр. 239, 1973.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]