Вукова реформа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вук Караджич в духа на времето си с фес
Девизът на Вуковата реформа бил: „Пиши, както говориш!“
Родната къща от старовлашки тип на Вук в Тършич, Западна Сърбия

Под Вукова реформа или Вукова книжовна реформа се разбира реорганизацията в периода 1814 – 1868 г. на ползвания дотогава за просветни цели славяносръбски език, посредством замяната му с народния източнохерцеговински говор като сръбски литературен език, ведно със съставянето на сръбска азбука и правопис.

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Вуковата книжовна реформа има политическо измерение.

Австрийската външна политика по това време е насочена не само към Босна и Херцеговина, но и към излаз на Солун през Поморавия и Македония. Тази външнополитическа австрийска линия намира израз в лицето на Йерней Копитар.

На въпрос към Вук Караджич от Измаил Срезневски, как е станал книжовник, Вук отвръща:

Но главната причина за това, че съм книжовник, ще остане завинаги Копитар. В това отношение на него съм задължен, ако не за всичко, то сигурно за много, за твърде много.

[1]

Според сръбският изследовател Попович,

Копитар още при първата си среща припознал в лицето на Вук не само писателя, способен да се обяви срещу всички словеносербски лисици и педанти, но и човека готов да се противопостави на руското влияние, с което да даде нещо чисто сръбско.

[2]

След първите прояви на Вуковата реформа, в самото Сръбско княжество плъзнали слухове, че Вук Караджич бил австрийски агент, поради и което нововъведената буква j, получила обидното прозвище копитарица. През 1893 г. излизат и спомените на Стефан Веркович за разговора му с Янко Шафарик (племенник на Павел Шафарик). След като Веркович видял вуковите книги в библиотеката на Шафарик и в една от тях прочел Артиум либерариум ет философие докторис (на кирилица), попитал домакина си, какъв университет е завършил Вук, за да бъде доктор. Любезният му домакин отвърнал, че Вук е завършил университет при своя поп у Дробняците /в Херцеговина/, а като патент за дисертация му послужили псалтирът и часословът. Веркович отново и още по-озадачен попитал, как човек без образование се е заел да бъде реформатор на такава колкото мъчна, толкова и деликатна работа, каквато е въвеждането на нова азбука за сърбите, на което Шафарик се изсмял и казал:

Азбуката е измислена и съставена от Копитаря, а Вук е имал честта само да си тури под нея името.

[3]

Наименование[редактиране | редактиране на кода]

Сръбската книжовна реформа носи името на автора на първата „Граматика на сръбския език“ и на първия „Сръбски речник“ на говоримия народен език. Редом с това, Вук Караджич събира и издава народни песни и описва народните обичаи, изявявайки се като летописец на своето време, като също превежда на сръбски Новия Завет.

Налагане (1814 – 1868)[редактиране | редактиране на кода]

Инициатива[редактиране | редактиране на кода]

За начална година на Вуковите книжовни стремежи се смята 1814 г. През предходната 1813 г. Вук напуска Белградския пашалък и се мести във Виена. В столицата на Австрийската империя, Вук научава немски език, като се запознава и попада под влиянието на Йерней Копитар. Копитар съзира във Вук онзи човек който може да проведе книжовна реформа в тогавашния сръбски език. За първи път в своя „Сръбски речник“, Вук използва реформираната от него кирилица.

От сръбския буквар до Виенския книжовен договор[редактиране | редактиране на кода]

През 1827 г. Вук издава и своя „Първи сръбски буквар“. През 30-те години на 19 век сръбският реформатор окончателно довършва делото си по въвеждането за сръбска книжовна норма на източнохерцеговинския йекавски изговор. Във второто издание на „Сръбски речник“ (1852), неговото съдържание набъбва до около 47 000 думи, събрани в едно по-широко езиково пространство, за което му помага Джуро Даничич. Двамата с Вук са сръбските книжовници подписали Виенския книжовен договор.

Други книжовни опити за реформа[редактиране | редактиране на кода]

Вук Караджич не е първият реформатор на сръбския език. Преди него подобен опит, но неуспешен, пробва Доситей Обрадович. Значение за успеха на Вуковата книжовна реформа изиграва благоприятната политическа конюнктура за това в Княжество Сърбия и Австрийската империя, която по времето на Вук активно подкрепя и насърчава сърбите опитвайки се да ги противопостави на нарастващия унгарски национализъм в империята, и мъчейки се да ги приобщи към хърватите, които още от средновековието са в тесни връзки с унгарците посредством хърватско-унгарската уния. След унгарската революция, за лоялното си отношение към централната имперска власт, сърбите са възнаградени със създаването на Войводство Сърбия и Тамишки Банат.

Най-изявен противник на Вуковата книжовна реформа бил Милован Видакович, който също като Вук имал програма за създаване на сръбски литературен език.

Окончателната победа на Вук[редактиране | редактиране на кода]

По време на управлението на Михаил Обренович, книжовната реформа на Вук окончателно е приета за норма в младото сръбско княжество. Предходната година турците са изгонени окончателно от страната, като е и превзета с щурм от участниците във Втората българска легия Белградската крепост. В 1868 г. – годината на окончателната победа на Вуковата реформа в Сърбия е убит нейния млад княз. През 1875 г. по този повод Христо Ботев пише във вестник „Знаме“:

... Сърбия изгони турците из Белград, но с това заедно изгони из себе си и българското доверие.

[1]

Отношението на българите към Вуковата реформа[редактиране | редактиране на кода]

Отношението на българите (както и на по-голямата част от населението на Княжество Сърбия по онова време, а това са предимно грамотните църковно и исторически образовани люде) към трескавата Вукова книжовна деятелност било за времето си крайно отрицателно по редица причини.

Първата от тях е, че по този начин се отчуждавали българите както от самото Княжество Сърбия, така и от така назованото отвъддунавско Войводство Сърбия и Тамишки Банат от останалите си сънародници. Второ, те намирали и припознавали тогавашния т.нар. славяносръбски или с други думи този своеобразен българо-сръбски език (изпъстрен с русизми, които са близки до българския, а не до сръбския, и в по-голямата си част преминали в руски от църковнославянски) като отколешно свой, отколкото взетото от Вук под Виенски натиск източнохерцеговинско наречие като стандартен език, което било по-близо до, или по-скоро хърватски диалект.

Втората причина била, че по този изцяло механичен и изкуствен начин (мотивиран изцяло от политическите подбуди във Виена), развитието на говоримия език, посредством писмения, се тласка в обратната на естествената си насока на изграждане. Езиковото развитие по принцип е от синтетичен (сръбски) към аналитичен език (български), а не обратното, т.е. с други думи българският (на основата на старобългарския и среднобългарски език) е повлиял и въздействал върху сърбо-хърватското езиково пространство пред Средновековието, а не обратното. Посоката на езиковото строителство на Балканите била Изток-Запад, а не Запад-Изток, както се опитвали семантично и систематично през XX век да придадат тежест на Вуковите езикови занятия т.нар. югославски филолози.

Още през 1815 г. Михаил Герман проявил интерес към сръбските книжовни работи. Видният българин и сръбски държавен деец се обявил твърдо против Вуковите напъни за реформи на сръбския правопис и литературен език. Когато Вук Караджич изпратил своя превод на Новия завет на новия правопис в Петербург, Михаил Герман осуетил предначинанието, защото намерил, че Вуковият превод и език са лоши. Вместо този Вуков труд, Герман съдействал без знанието на автора да бъде отпечатан на руски език друг Караджичев ръкопис – „Жизнь и подвиги княза Милоша Обреновича“ (Вук бил в конфликт с Милош Обренович, защото на Вуковия сподвижник Караджордже Петрович, Милош след убийството изпратил главата на турския султан през 1817 г. в знак на васалната си преданост). Тази постъпка на Герман вбесила Вук, и той за да си отмъсти съчинил кратка биография на Герман, с която обаче не успял да разклати положението му пред сръбския княз. В последен опит за дискредитиране, Вук писал на Милош да се пази от тия българи – Герман и сродникът му Марко Теодорович, които като несърби могли да повредят на сръбската кауза, щото и Марко пред него лично заявявал, че българският народ е по-голям и по-знатен от сръбския и т.н и т.н. В отговор на Вук, Герман в едно свое писмо до княз Милош се заканил на куция Вук:

Вук Степанович не престает нападать на мне, но скоро мыслим да му пребием и другу ногу ...

[4]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Конев, Илия. Вук Караджич за българите и европейската българистика, стр. 22. Пропилер., 2007.
  2. Конев, Илия. Вук Караджич за българите и европейската българистика, стр. 24. Пропилер., 2007.
  3. Конев, Илия. Вук Караджич за българите и европейската българистика, стр. 64. Пропилер., 2007.
  4. Иванов, Йордан. Избрани произведения, том I (Българи – дейци в Сърбия), стр. 183 – 185. Издателство „Наука и изкуство“, 1982.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Илия Конев. Вук Караджич за българите и европейската българистика. С., 2007.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]