Български диалекти









Българските диалекти (също и български говори или български наречия) са регионалните говорими вариативности на българския език. Българската диалектология като наука, изучаваща българските диалекти, датира от 30-те на XIX век с пионерската работа на Неофит Рилски „Болгарска граматика“ (1835). Други известни изследователи в това поле са Марин Дринов, Константин Иречек, Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан и Стойко Стойков.
Българските диалекти са част от южнославянския диалектен континуум, свързани са на запад със сръбските диалекти, на юг граничат с албанските, гръцки, турски, а на север – с румънските.
Македонските диалекти се класифицират като разновидност (конкретен тип) на българските в старата езиковедска литература [2][3][4][5][6][7], като българските езиковеди и българското езикознание продължават да ги възприемат като такива [8][9]. От втората половина на 20 век много чужди автори възприемат конвенцията за третирането на македонските диалекти в рамките на Р. Македония като част от отделен македонски език, следвайки кодификацията на македонския като литературен стандартен език в рамките на Югославска Македония.[10] И все пак някои съвременни лингвисти продължават да третират македонските диалекти като специфично български [11][12][13]. Македонските автори в отговор имат тенденцията да третират всички диалекти, говорени в географския регион на македонската област като македонски (език), включително тези, говорени в границите на Р. България и българска Македония.[14] В тази статия македонските говори са отразени като част от/заедно с българските диалекти заради тяхното близко в структурно отношение подобие и заради факта, че много от важните граници – като ятова граница, изоглоса на голяма носовка и т.н., пресичат и двете територии – както на Р. България, така и на Р. Македония.
Основна изоглоса, разделяща българските диалекти на Източни и Западни, е ятовата граница, която маркира различни изменения на старобългарската форма ят (ѣ), произнасяна или /я, ʲa/ или /е, ɛ/ на изток (бял /бјал/, но множествено число бели) и стриктно като /е, ɛ/ на запад от нея (бел, мн.ч. бели).
Съдържание
Диалектни групи[редактиране | редактиране на кода]
Българските диалекти могат да се разделят на следните диалектни групи и индивидуални диалекти (става дума за териториална и географски класификация на българския абщанд-език), в скоби е посочвано географското разпространение на говорите. Това обаче не може да бъде направено точно, тъй като почти във всички непланински райони местното население е размесено с пришълци от други райони (това размесване е започнало още преди няколко века). Единствено в планинските райони границите между отделните диалекти са по-ясни. Почти навсякъде, където са посочвани имена на градове, трябва да се имат предвид само околностите на съответния град.
- Източни български говори (на изток от ятовата граница)
- Мизийски говори (в миналото цялата Дунавска равнина от Черно море до река Искър, днес само на отделни места)
- Шуменски говор (Шумен, Провадия)
- Разградски говор (на отделни места край Разград, Попово, Белене, Русе, Тутракан, Силистра)
- Балкански говори
- Централен балкански говор (Ловеч, Троян, Габрово, Севлиево, Трявна, Карлово, Калофер, Казанлък, православните села по средното течение на Стряма, като Ръжево)
- Котелско-еленско-дряновски говор (Котел, Елена, Дряново, но е размесен с други говори)
- Пирдопски говор (Пирдоп, Копривщица, Клисура), макар и на изток от ятовата граница този говор има предимно западни особености
- Панагюрски говор (Панагюрище)
- Тетевенски говор (Тетевен, Ябланица)
- Източнобалкански (еркечки) говор (някога само селата Козичино, Поморийско и Голица, Варненско, сега на редица места по долното течение на река Камчия и край Варна, Нови Пазар, Балчик, Силистра)
- Подбалкански говор (Сливен, Бургас, Нова Загора, Стара Загора, Чирпан)
- Преходни балкански говори (села край Луковит и на север от Елена)
- Рупски (югоизточни) говори
- Източни рупски говори
- Странджански говор (Странджа, Малко Търново)
- Тракийски говор (Тополовград, Елхово, Свиленград, Хасково, Харманли, Първомай)
- цариградски говор (преселници от Цариградско)
- Родопски (среднорупски) говори
- смолянски говор (Смолян, Рудозем, Ксанти, Гюмюрджина)
- широколъшки говор (селата Широка Лъка, Стойките, Върбово)
- хвойненски говор (селата Хвойна, Павелско, Бачково, Нареченски Бани, Дедово, Оряхово, Малево)
- баташки говор (Батак и старото население на Брацигово, днес в Брацигово живеят главно преселници от Западна Македония)
- чепински говор (Велинград и селата Драгиново, Дорково, Костандово, Ракитово)
- павликянски говор (българските католици край Пловдив, Раковски, Свищов, Никопол)
- златоградски говор (Златоград, Гърнати, Неделино, Старцево)
- западнородопски говор (предимно ислямизирано население в Гоцеделчевски Чеч)
- Западни рупски говори (на запад от Родопите до ятовата граница
- бабяшки говор (мюсюлмански селища в Юндола)
- разложки говор (Разлог, Банско, Белица, Якоруда)
- гоцеделчевски говор (старото население на Гоце Делчев, днес там има много бежанци от Беломорието с драмско-серски говори)
- драмско-серски говор (Драмско и Серско)
- говорите в Богданска планина (Висока, Сухо, Зарово)
- солунски говор (източната част на Солунско)
- Източни рупски говори
- Мизийски говори (в миналото цялата Дунавска равнина от Черно море до река Искър, днес само на отделни места)
- Западни български говори (на запад от ятовата граница)
- Северозападни говори
- Стари западни мизийски говори
- белослатинско-плевенски говор (Бяла Слатина, Плевен), въпреки, че е на запад от ятовата граница, този говор има редица източни особености
- видинско-ломски говор (Видин, Лом)
- Преходни говори (тези говори са предмет и на сръбската диалектология)
- западнобелоградчишки говор (на север, запад и югозапад от Белоградчик, преселници между Лом и Видин)
- годечки говор (Годеч)
- трънски говор (Трън)
- брезнишки говор (областта Граово)
- царибродски говор (Цариброд)
- краешки говор (Босилеград)
- говорите при Куманово, Кратово и Крива паланка, в македонската диалектология тези говори се наричат „северни говори“
- тетовски говор (Тетово, Гостивар)
- тимошко-лужнички говор (Пирот, Княжевац)
- Стари западни мизийски говори
- Югозападни говори
- Северна група югозападни говори
- Врачански говор (Враца)
- ботевградски говор (Ботевградско и Етрополско поле)
- Елинпелински говор (в Софийско поле на изток от Искър)
- Ихтимански говор (Ихтиманско поле, по река Марица стига до Пазарджик)
- Софийски говор (в Софийско поле на запад от Искър)
- Самоковски говор (Самоков)
- Централна група югозападни говори
- Дупнишки говор (Дупница)
- Кюстендилски говор (Кюстендилско поле)
- Благоевградски говор (Благоевград)
- петрички говор (Петрич, Сандански)
- малашевски говор (Малешево, Пиянец, Струмица, Щип)
- средномакедонски говори
- битолски говор (Битоля)
- велешки говор (Велес)
- прилепско-мариовски говор (Неготино, Кавадарци, Мариово, Прилеп)
- Крайни югозападни говори
- долновардарски говори
- костурски говор (Костур в Гърция; село Връбник и град Билища в Албания)
- лерински говор (Лерин, Гърция)
- охридско-преспански говор (Охрид, Струга, Ресен, Република Македония, Преспа, Гърция)
- дебърски говор (Дебър)
- бобощенски говор (Бобощица и Дреново, край град Корча, Южна Албания)
- Северна група югозападни говори
- Северозападни говори
- Български говори на преселници извън пределите на българското езиково землище
- Български говори в бившия Съветски съюз
- Български говори в Румъния
- говорът на банатските българи
- българските говори във Влашко
- говорът на седмоградските българи
- Българските говори в Мала Азия (малоазийски българи)
Класификации[редактиране | редактиране на кода]
Морфологическата категория определеност/неопределеност е една от типологичните особености на българския език и върху нея има множество научни разработки, отнасящи се до книжовния език, но тя има и голямо значение за изследванията на диалектно равнище. Видът на членния формант при класификацията на говорите и при определянето на тяхната типология е част от основните им характеристики, като в диалектоложката литература се обръща внимание най-вече на произхода и разпространението на различните членни форманти и на типовете системи за членуване. [15]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Кочев, Иван. Български диалектен атлас. София, Българска академия на науките, 2001. ISBN 954-90344-1-0. OCLC 48368312.
- ↑ Mazon, Andre. Contes Slaves de la Macédoine Sud-Occidentale: Etude linguistique; textes et traduction; Notes de Folklore, Paris 1923, стр. 4
- ↑ Селищев, Афанасий. Избранные труды, Москва 1968
- ↑ Die Slaven in Griechenland von Max Vasmer. Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin 1941. Kap. VI: Allgemeines und sprachliche Stellung der Slaven Griechenlands
- ↑ K. Sandfeld, Balkanfilologien (København, 1926, MCMXXVI)
- ↑ Konstantin Josef Jireček (Константин Иречек), Die Balkanvölker und ihre kulturellen und politischen Bestrebungen, Urania, II, Jg. 13, 27. März 1909, стр. 195
- ↑ Стефан Веркович, „Описание быта Болгар, населяющих Македонию“; „Топографическо-этнографический очерк Македонии“ (Петербург, 1889)
- ↑ Стойков, Стойко (2002) [1962]. Българска диалектология. София: Акад. изд. „Проф. Марин Дринов“. ISBN 9544308466. OCLC 53429452
- ↑ Институт за български език (1978). Единството на българския език в миналото и днес. София: БАН. стр. 4. OCLC 6430481
- ↑ Friedman, Victor (2001), „Macedonian“, in Garry, Jane; Rubino, Carl, Facts about the World's Languages: An Encyclopedia of the Worlds Major Languages, Past and Present, New York: Holt, стр. 435 – 439
- ↑ Hugh Poulton, Who are the Macedonians?, C. Hurst & Co. Publishers, 2000, ISBN 1850655340, стр. 116
- ↑ Brian D. Joseph, When languages collide: perspectives on language conflict, language competition, and language coexistence, Ohio State University Press, 2003, стр. 281, ISBN 0814209130
- ↑ Language profile Macedonian, UCLA International Institute
- ↑ isp. Большая Советская Энциклопедия, том. 37, Москва 1938, стр. 743 – 744
- ↑ Илияна Гаравалова, Изпадане на окончанието при членуваните форми на съществителните имена в българските говори, сп. „Български език“, 1/2006
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Български диалектен атлас. Обобщаващ том. I-III фонетика, акцентология, лексика, ИК „Труд“, София, 2001
- Илиев, И. Г. Постижения и задачи на източнородопската българска диалектология. В: Илиев, И. Г. Езиковедски опити, с. 53 – 76
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Интерактивна карта на диалектната делитба на българския език
- Карта на българските диалекти създадена от БАН през 2014 година
![]() ![]() |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Bulgarian dialects“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите. |
|