Български книжовен език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Българският книжовен език, а също и български литературен език[1], е кодифицираният вариант на общата езикова система на българския език, която е съвкупност едновременно от литературния език, но и от териториалните български диалекти, просторечия, жаргони, професионални говори и т.н.

Българският книжовен език се преподава в училищата, той се използва в деловата сфера, в официалните случаи, но той има стилово многообразие, което позволява да бъде употребяван във всички сфери на езиково общуване. Неговата употреба е също така препоръчителна в медиите. Български книжовен език се преподава и на чужденците, изучаващи български.

История на българския книжовен език[редактиране | редактиране на кода]

Старобългарският книжовен език е създаден от братята Константин (Кирил) и Методий през 9 век. На него е създадена религиозна, художествена и друга познавателна литература. Този език е обслужвал и административния живот на първата българска държава. Заради основното си предназначение обаче старобългарският език има религиозен характер, за разлика от новобългарския книжовен език, който има светски характер, понеже обслужва равностойно всички области на обществения живот.

Книжовен език, диалекти, социални говори[редактиране | редактиране на кода]

Книжовният език се отличава от териториалните диалекти и социалните говори (жаргони) по някои особености, които характеризират неговата представителност и социална престижност:

  • универсалност на функциите, които се проявяват при употребата му във всички сфери на общуването;
  • висока степен на обработеност и богатство на изразни възможности (лексикално и стилово богатство), с които отговаря на изискванията за успешно общуване в многообразната обществена действителност;
  • кодификация на книжовните норми, осигуряваща стабилност в обслужването на държавните институции, социалната и публичната сфера, образование и наука, медии;
  • писмени и устни форми / разновидности, които имат смисъла на официален държавен стандарт.[2]

В сравнение с книжовния език, териториалните диалекти и социалните говори имат ограничени функции поради тяхната локалност, тоест затвореност и ограниченост в определена територия, и в общуването само в определени езикови общности – използват се предимно в устната реч, и естествено не са кодифицирани като езикова норма. За социалните говори е характерно използване на лексикални елементи от книжовния език, от териториалните диалекти и заимстване от чужди езици.

Книжовните и некнижовните форми на общонародния език имат общи черти, с които българският език се отличава от другите славянски езици – липса на падежни форми и на инфинитив (макар че някои от диалектите поддържат падежни остатъци от старобългарски), членуване на имената (масата, столът), аналитично изразяване на степените за сравнение на прилагателни имена и наречия (по-ясен, най-силен, по-добре) и на бъдеще време с частицата „ще“, богата система от глаголни времена, преизказно наклонение и др.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стойко Стойков, Българска диалектология
  2. Кирил Димчев, Ина Комарска, Ангел Петров, Български език за девети клас, учебник, изд. Булвест, 2000

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Стойко Стойков, Български книжовен изговор. – Сб. БАН, 37, 1942. Клон истор.-филол. и филос.-общ., № 20, 281-416.