Направо към съдържанието

Български език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Българския език)
Български език
СтранаБългария, Северна Македония и др.
РегионБалкански полуостров
ГоворещиРоден език на около 9 млн. души[1][2][3][4]
Говорен общо в света от 10 млн. души[5]
Писменосткирилица
Систематизация по Ethnologue
-Индоевропейски
.-Славянски
..-Южнославянски
...-Източни южнославянски
....→Български
Официално положение
Официален в България
Света гораЗограф
Европейски съюз
Малцинствен в Сърбия
Украйна
Румъния
Молдова
Словения
Унгария
Албания
РегулаторИнститут за български език, БАН
Кодове
ISO 639-1bg
ISO 639-2bul
ISO 639-3bul

Разпространение на българския език
Български език в Общомедия

Бъ̀лгарският езѝк е индоевропейски език от групата на южнославянските езици, като образува неговата източна подгрупа. Той е официалният език на Република България и един от 24-те официални езика на Европейския съюз. Българският език е плурицентричен език – има няколко книжовни норми. Наред с използваната в България основна норма, съществуват още македонска норма, която също използва кирилица, и банатска норма, която използва латиница.

Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Историческото му развитие се характеризира с четири главни периода. Следва да се отбележи, че това делене е условно и имената не отразяват различни езици, а само периоди в развитието на българския език, за които се откриват характерни белези.

Дописменият, или праславянски език обхваща периода между твърдяното славянското заселване на Балканите (VI – VII век) и мисията на солунските братя Св. св. Кирил и Методий във Великоморавия през 60-те години на IX век. В „За буквите“ на Черноризец Храбър е спомената употребата на писмени знаци - чрьтами и рѣзами – „с черти и резки“, но други сведения за тях няма.

Старобългарски език

[редактиране | редактиране на кода]

Обхваща периода между приемането на славянския за официален език на България и края на Първата българска държава през 1018 година. Според някои езиковеди началото на старобългарския език е поставено малко по-рано със създаването на първата славянска азбука (глаголицата) през 862 г. от Константин-Кирил Философ (св. Кирил). През този период са написани най-старите глаголически и кирилски старобългарски писмени паметници. България става средище на славянската култура и писменост. Следният, както и редица подобни, надпис на старобългарски език от X век е пример за тази писменост и култура:[6]

СЬДЄ ЛЄЖИТЪ МОСТИЧЬ ЧРЬГѸБЪІЛꙖ(Я) БЪІВЪІ ПРІ СѴМЄОНѢ ЦР҃И И ПРІ ПЄТРѢ ЦР҃И ОСМИѬ ЖЄ ДЄСѦТЬ ЛѢТЪ СЪІ ОСТАВИВЪ ЧРЬГѸБЪІЛЬСТВО Ї ВЬСЄ ІМѢНИѤ БЪІСТЪ ЧРЬНОРИЗЬЦЬ Ї ВЪ ТОМЬ СЪВРЬШИ ЖИЗНЬ СВОѬ.

Среднобългарски език

[редактиране | редактиране на кода]

Приблизително обхваща периода от възстановяването на Втората българска държава до падането под османско владичество.[7] Езикът на Втората българска държава е основа за създаването на руска, сръбска и влахо-молдовска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. Руският фонетичен вариант на среднобългарския език от епохата на Втората българска държава и до днес е език на православните църковни богослужения в много славянски държави и е общ църковен език.

Новобългарски език

[редактиране | редактиране на кода]
Рибният буквар“ на д-р Петър Берон

Най-ранните писмени паметници за новобългарския език са дамаскините от XVII – XVIII век. Такъв например е Тихонравовският дамаскин от XVII век, който е един от най-ранните представители на новобългарската група дамаскини.[8]

След Освобождението българският език е обявен за официален с циркулярно писмо на руската окупационна администрация от 11 септември 1878 година.[9] Впоследствие народните представители решават, че официалният български език ще бъде по североизточните наречия, както е и до днес, според изказа на източната говорна група, най-вероятно защото населението на най-големите тогава градове в страната – Русе, Велико Търново, Шумен, Габрово, Стара Загора и Пловдив, са били в единна позиция по отношение на ятовата граница. С това се подчертава разграничението между литературния език и западните говори. Така особено ясно се отделят като диалекти шопският – Софийско, Радомирско, Кюстендилско, Самоковско и в Северозападна България, а също така и македонският диалект (който днес в Северна Македония се опитват да легитимират като отделен език от българския) в Разложко, Петричко, Струмишко, Благоевградско и други.

В развоя на новобългарския книжовен език се различават три главни периода:

Следният пример показва текст на българска печатна Библия от края на XIX век, в която наблюдаваме официалния Следосвобожденчески правопис, при който са отпаднали букви от средновековния старобългарски като ѿ, ѥ, ѱ, ѯ, а ѧ, ѩ вече са преминали в „я“ по руски образец. Този правопис обаче все още съдържа і, ѳ, старобългарските ѣ, ѫ, ѭ, както и отпадналия впоследствие пълен и непълен член в женския род (-та/-тѫ):[11]

...И пристигнѫ въ Дервіѭ и Листрѫ; и ето, имаше тамо нѣкой ученикъ на име Тимоѳей, сынъ на нѣкоѭ си женѫ Еврейкѫ повѣрвалѫ, а баща му бѣ Еллинъ; Който ученикъ бѣше свидѣтелствованъ отъ братія-та въ...

В хода на историческото развитие на българския език и контактите му със съседните неславянски езици на Балканския полуостров настъпват значителни промени в сравнение с останалите славянски езици. Счита се, че те обхващат промени в морфологията и синтаксиса, характеризиращи се с почти пълно отпадане на падежните форми (падежни остатъци има при местоименията, личните имена, съществителните и прилагателни имена от мъжки род в именителен падеж), възникване и употреба на определителен член, запазване на славянските прости глаголни времена (минало свършено време и минало несвършено време) и развитие на нови, възникване на дублирано пряко и непряко допълнение, изчезване на инфинитива и развитие на несвидетелски форми при глаголите и др. Тези промени разграничават като цяло развитието на морфологията и синтаксиса в българския език от посоката на развитие на останалите славянски езици.

Макар че неговото измерение мъчно може да се определи, руското влияние върху българския език през епохата на Възраждането и при създаването на Третата българска държава е било много силно. Част от възприетата по това време лексика от руски език е от старобългарски произход и бива „върната“ в новоизграждащия се български книжовен език като църковнославянска и старобългарска. Паралелно с нея обаче навлизат и голям брой думи от чисто руски произход (предимно в обществено-политическата област).

През петвековното османско владичество чрез османския турски навлизат много персийски и арабски думи, които и до днес се смятат погрешно за „турцизми“ (напр. шише, диван, хамам, турши(я), хамал, шалвар, диване и т.н.). След развитието на промишлеността и науката в българския технически език навлизат много немски думи (бинт, багер, бормашина и мн. др.), а след началото на 80-те години на XX век – английски, основно в областта на компютърните науки и информационните технологии (един от последните примери, влязъл най-напред в разговорна употреба, е „флашка“).

Българският език е най-разпространен в България. Той също се говори и в българското землище в близост до България – на Балканския полуостров и в Мала Азия. Българският език също е разпространен, там където има българи в други държави. Според Бюрото за преброяване на населението на САЩ 57 016 жители на страната говорят на български език (за 2006 – 2008 г.).[12] Според същия източник 21 129 от тези хора не говорят английски много добре.

Разпространение на българския език и неговите диалекти
Карта на ятовата граница, която определя изговора на старобългарския ят (ѣ) като е или я. На тази основа става и деленето на българските диалекти на западни и източни.

Български диалекти

[редактиране | редактиране на кода]

Признакът, въз основа на който българските диалекти се разделят на два вида – западни и източни, е ятовата граница. Тя се обособява в зависимост от това дали застъпник на старобългарската гласна ѣ е я (източни), или е (западни).[13]

Бесарабският български, езикът на бесарабските българи, е запазил някои архаични думи и има още няколко разлики със съвременния български език.

Понастоящем от БАН се приема, че съществуват три писмено-регионални норми на българския език – стандартизираният официален български език, банатската българска книжовна норма, която се използва от банатските българи, и македонската българска книжовна норма.[14]

Гласните в българския език (според някои изследователи).

В съвременния български език гласните фонеми са 6, като потъмнените /ɐ/ и /o/ представляват вариантни алофони съответно на /a/ (или ɤ̞) и /ɔ/ (или /u/). Освен това статусът на звуците /j/ и /ʲ/, както и на разликите между /ɤ̞/ и /ɤ/, не е добре изследван по отношение на предполагаемото им присъствие в българския език; самите явления потъмняване и редуциране (редукция) също се тълкуват по различен начин от различните езиковеди, които изучават българския език. Те се изписват с помощта на буквите а, ъ, о, у, е, и, като всички те представляват устнени гласни. В съвременния български език отдавна няма носови гласни, макар че буквата Ѫ (голям юс, голяма носовка), изразяваща в миналото звука /он/, /ън/, отпада от азбуката едва през 1945 г. Така например до реформата през 1945 г. вместо бъда се е пишело бѫда, чието произношение е било едно и също.

Буквите я и ю обозначават комбинации от по два звука (съответно ѝ+а/ɐ/ъ и ѝ+у/о) или, когато са след съгласна, омекотяването на предходната съгласна и гласен звук съответно а/ɐ/ъ или у/о. Присъщата ударена форма на звука „ъ“ [ɤ̞] отличава българския от останалите славянски езици, където този звук не присъства. Гласните звуковете а, ъ, о, у подлежат на потъмняване (редукция).

Буква Звук Бележка Примери
Под ударение Неударена форма Членна морфема или окончание
а a В неударена форма се редуцира до /ʌ/ (потъмняване), а в членна морфема и в някои глаголни окончания се произнася /ɤ̞/ жена̀ /ʒɛˈna/, вода̀ /voˈda/ ста̀вам /ˈstavʌm/ бра̀ва /ˈbravʌ/

мъжа̀ /mɐˈʒɤ̞/
чета̀ /ʧɛˈtɤ̞/

е ɛ зѐле /ˈzɛlɛ/ пѐсен /ˈpɛsɛn/
и i син /ˈsin/ ѝстина /ˈistinɐ/
о ɔ В неударена форма се редуцира до /o/ ко̀тка /ˈkɔtkɐ/ боза̀ /boˈza/
у u В неударена форма се редуцира до /o/ сту̀д /ˈstut/ уста̀ /oˈsta/
ъ ɤ̞ В неударена форма се редуцира до /ɐ/ ъ̀гъл /ˈɤ̞gɐl/ ка̀мък /ˈkamɐk/
ю ju, ʲu Йотувано или омекотяващо /u/. В началото на сричка /ju/, в останалите случаи /u/ с омекотяване на предходната съгласна. В неударена форма се редуцира до /jo/ или /ʲo/ ю̀жен /ˈjuʒɛn/

дю̀ля /dʲˈulʲa/

ютѝя /joˈtija/

кюфтѐ /kʲoftˈɛ/

господа̀рю /gospoˈdarjo/
я ja, ʲa Йотувано или омекотяващо /a/. В началото на сричка /ja/, в останалите случаи /a/ с омекотяване на предходната съгласна. В неударена форма се редуцира до /jɐ/ или /ʲɐ/, а в членна морфема и в някои глаголни окончания се произнася /jɤ̞/ или /ʲɤ̞/ я̀то /ˈjato/

бя̀л /ˈbʲal/

ярѐм /jɐrˈɛm/

ба̀мя /ˈbamʲɐ/

деня̀т /dɛˈnjɤ̞t/

вървя̀ /vɐrˈvjɤ̞/

Предни Средни Задни
Тесни и /i/ у /u/
Полушироки е /ɛ/ ъ /ɤ̞/, /ɤ/ о /ɔ/, /o/
Широки а /a/, /ɐ/
Двубърнени Устнено-
зъбни
Зъбни/
Венечни
Зад-
венечни
Небни Заднонебни
Носови твърди м /m/ н /n/
меки мь /mʲ/ нь /ɲ/
Преградни твърди п /p/ б /b/ т /t/ д /d/ к /k/ г /ɡ/
меки пь /pʲ/ бь /bʲ/ ть /tʲ/ дь /dʲ/ кь /kʲ/ гь /ɡʲ/
Преградно-проходни твърди ц /t͡s/ дз /d͡z/ ч /t͡ʃ/ дж /d͡ʒ/
меки ць /t͡sʲ/
Проходни твърди ф /f/ в /v/ с /s/ з /z/ ш /ʃ/ ж /ʒ/ х /x/
меки фь /fʲ/ вь /vʲ/ сь /sʲ/ зь /zʲ/
Трептящи твърди р /r/
меки рь /rʲ/
Полугласни меки й /j/
Странични твърди л, /l/, /ɫ/
меки ль /ʎ/

Азбука и правописни реформи

[редактиране | редактиране на кода]
Вариант на българската ръкописна азбука

През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от св. св. Кирил и Методий през 60-те години на IX век. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица – азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на X век. Някои букви в кирилицата са заети от гръцката азбука; за онези звукове, които нямали гръцки съответствия, се използвали опростени варианти на глаголическите букви.

През XIX век Българското книжовно дружество утвърждава Дриновския правопис. След Освобождението той е кодифициран с някои корекции в нормата, известна като Иванчевски правопис с българската азбука от 32 букви. В 1921 – 1923 г., по време на земеделската власт, е въведен така нареченият Омарчевски правопис, много сходен с правописа, въведен с комунистическата реформа от 1945 г. С падането на земеделците от власт предишният правопис е възстановен. След Деветосептемврийския преврат е наложена комунистическата правописна реформа от 1945 г., която е в сила и днес. От азбуката са премахнати буквите Ѣ (е-двойно) (е/я [æː]) и Ѫ (голям юс) (ънн [ɔ̃]).

Днес българският език се изписва на кирилица и само в специални случаи – на латиница. Правилникът за прилагане на Закона за движението по пътищата например позволява надписите по пътните знаци в България да бъдат изписвани и на латиница[15] и затова почти всички те се изписват и на двете азбуки. Същото се отнася и за табелите с имената на улиците.

Съвременната българска кирилица има 30 букви:

А а
/a/
Б б
/b/
В в
/v/
Г г
/g/
Д д
/d/
Е е
/ɛ/
Ж ж
/ʒ/
З з
/z/
И и
/i/
Й ѝ
/j/
К к
/k/
Л л
/l/
М м
/m/
Н н
/n/
О о
/ɔ/
П п
/p/
Р р
/r/
С с
/s/
Т т
/t/
У у
/u/
Ф ф
/f/
Х х
/x/
Ц ц
/ʦ/
Ч ч
/tʃ/
Ш ш
/ʃ/
Щ щ
/ʃt/
Ъ ъ
/ɤ/, /ə/
Ь ь
/ʲ/
Ю ю
/ju/
Я я
/ja/
(съкратен вариант по отношение на произношението, вижте Фонология за по-пълен обзор на звуците)

При предаване на чужди собствени имена на кирилица правилото е те да се транскрибират на български фонетично (освен утвърдените вече имена), доколкото това е възможно и не е в конфликт с някои от правилата за правопис в българския език (като например правилото ь да се пише само пред о). Звуци, несъществуващи в българския език, като [ø], [y] и други, се предават на кирилица чрез букви или комбинации от букви, означаващи близки звуци, в случая ьо, ю (пример: Гьоте за Goethe [gøte]).

Извън България за български език се използват и други азбуки. В банатската норма на българския език се ползва латиницата, основана на хърватската редакция, а в Северна Македония се използва македонската кирилица.

Скланянето (флексията) на съществителните имена почти изцяло е изчезнала, затова днес се наблюдават остатъци от падежни форми. С преминаването си от синтетичен към аналитичен строеж езикът е установил един общ падеж (casus generalis), който най-често е наследник на именителния падеж (номинатив).

При съществителните, прилагателните имена, притежателните местоимения и други съществува изкуствено разграничаването по падеж при членуваните форми в м.р. ед.ч., където в именителен падеж се поставя пълен член, а във винителен падеж – кратък член.

Това изкуствено разграничение всъщност е много удобно за прилагане на правилото за пълен и кратък определителен член. Когато съществителното (или прилагателното) се намира в именителен падеж (номинатив), то е вършител на действието и отговаря на въпроса „Кой?“, а когато се намира във винителен падеж (акузатив), тогава отговаря на въпроса „Кого?“. Пример:

Мъжът вдигна масата и я захвърли в края на стаята.
Иван помоли мъжа да се отдръпне.
мъж (м.р.) котка (ж.р.)
Именителен [„Кой?“] мъжът котката
Винителен [„Кого?“] мъжа котката
Дателен [„Кому?“, „На кого?“] на мъжа, мъжу (остар. или диал.) на котката
Родителен [„Чий?“] на мъжа на котката
Звателен мъжо котко или котке

Звателният падеж в българския език продължава да съществува и има много широка употреба – както в разговорната реч, така и в художествената литература и народното творчество. Формите „брате“, „земьо“, „майко“, „либе“, „душо“ са форми в звателен падеж.

В българския език има три граматически рода: мъжки, женски и среден. Родът на съществителното име до голяма степен може да бъде установено по окончанието. Тези от мъжки род обикновено окончават на съгласна (нулево окончание, zero ending): например мъж [mɤʃ], син [sin], град [grat]. Тези от женски род обикновено окончават на или : например жена [ʒɛˈna], дъщеря [dɐʃtɛrˈja], улица [ˈulitsɐ]. Съществителните, завършващи на или , почти винаги са от среден род: например дете [dɛtɛ] и езеро [ˈɛzɛro], като в редки случаи думи, окончаващи на , или , са от среден род (обикновено заемки): цунами [tsoˈnami], табу [tɐˈbu], меню [mɛˈnju].

Числителното име е дума, с която се означава броят на обектите от дадено множество или поредното място на даден обект в редица обекти от същия клас. Числителните имена се употребяват обикновено заедно с изброими съществителни имена. Според значението си се поделят на бройни (едно, две, три и т.н.) и редни (първи, втори, трети и т.н.), а според състава – на прости (две, три), сложни (петнадесет, двадесет) и съставни (триста петдесет и осем). Особени числителни имена са дробните числителни (една втора, две трети, три пети, половина, третина, четвъртина и др). Ясно е, че всяко дробно числително се състои всъщност от две числителни, следователно е съставно – в числителя стои бройно, а в знаменателя редно. С разговорен стилистичен оттенък са: половина, половин, половинка; третина, третинка; четвърт, четвъртина, четвъртинка. Стотинка е субстантивирано дробно числително име, което означава от лева.

Настоящото представя спрежение в горепосочените 9 времена на глагола „чета“ (в 1 лице, единствено число, изявително наклонение).

Времена Глагол от несвършен вид Глагол от свършен вид Вторичен несвършен глагол
Сегашно време чета прочета прочитам
Минало свършено време четох прочетох прочитах
Минало несвършено време четях прочетях прочитах
Минало неопределено време чел съм прочел съм прочитал съм
Минало предварително време бях чел бях прочел бях прочитал
Бъдеще време ще чета ще прочета ще прочитам
Бъдеще време в миналото щях да чета щях да прочета щях да прочитам
Бъдеще предварително време ще съм чел ще съм прочел ще съм прочитал
Бъдеще предварително време в миналото щях да съм чел щях да съм прочел щях да съм прочитал
Спомагателни глаголи в българския език
[редактиране | редактиране на кода]

Спомагателните глаголи в българския език са съм и ща. Съм произлиза от формата за 1 л. ед. ч. на старобългарския глагол бъıти.

Частиците са служебни думи без граматическа форма и без ясен словообразувателен строеж, поради което на много от тях произходът е мъгляв и неясен. Все пак има и такива, чиито корени са известни. Така например се и си водят началото си от възвратното местоимение се, си; частицата дали е образувана от частиците да и ли; частицата де е същевременно компонент на частицата недей и е във връзка със старобългарския глагол дєѣти; частицата ще, с която се образува формата за бъдеще време на глагола, произхожда от старобългарския глагол хотѣтихощѫ; частицата би произхожда от старобългарския глагол бъıти.

В българската морфология се различават три вида частици: такива, които видоизменят или променят смислово-синтактичното съдържание на изречението или на отделни думи в него; такива, с които се образуват граматични форми; такива, с чиято помощ се образуват нови думи.

Често грешѐн е правописът на частиците по- и най-, които се пишат разделно, когато се отнасят до глаголи и съществителни имена (по̀ обичам, най умея, по̀ майстор, по̀ на изток) и полуслято с думите, към които се отнасят (по-хубав, най-добър).

Поради аналитичния характер на българския език синтактическите отношения на думите в българското изречение не всякога се изразяват чрез формите, присъщи на другите славянски езици със запазена падежна система. Типични за българския са някои предложни конструкции, да-изречения, сказуемно определение след преходни глаголи, словоредни особености и пр.

Изречението в българския език се характеризира с четири главни структурно-граматически признака: предикативност (сказуемост), модалност, интонация и граматическа оформеност.

По състав и по граматическа структура изреченията могат да бъдат прости и сложни. Простото изречение съдържа едно предикативно ядро и изразява относително завършена мисъл, въпрос или волева подбуда, например: В безбрежните снежни полета потъват нивя и села (Б. Овесянин). Сложното изречение се състои от две или повече прости изречения и образува граматическо, смислово, и интонационно единство. Разликата между прости и сложни изречения има структурен характер. Простото се изгражда само около един предикативен център, а сложното около два или повече. Глаголните времена в сложното изречение са обикновено в съотношение с глаголното време на главното изречение в сложното съставно изречение или във взаимно съотношение и съответствие в сложното съчинено изречение.

Речников състав на езика

[редактиране | редактиране на кода]

Домашната лексика се състои от праславянски, старобългарски и от създадени по-късно думи. Освен славянското словесно богатство, българският език включва и чужди думи, които обикновено преминават през процес на приспособяване, побългаряване и по този начин стават български по форма и употреба. Такива са думи от гръцки и латински произход, от турски, арабски и персийски (ирански), както и от черковнославянски[16] и руски произход.

С посредничеството на скитския език проникват много ирански лексеми в угро-финските, особено много в унгарския, удмуртския и в мордовските езици, и славянските езици. В славянските езици такива са например: *bogъ – „бог“, *rajь – „рай“, *sъto – „сто“, *kǫpati – „къпя“, *gъpanъ – „пан, господин“, *baranъ —„овен“, *toporъ – „топор“, *xvala – „хвала“, *stribogъ – славянски бог на вятъра, *хъrsъ – славянски бог на слънцето, в България се среща като топоним – Хърсово, и др.

Съвременната българска лексика се състои предимно от славянски думи, като заемки идват особено от гръцкия и османския език. От османския, освен турски, навлизат и доста персийски и арабски думи (диван, тефтер, хамал, пазар, душман, мегдан). От средата на XIX век голяма част от турцизмите се заменят със славянски, които навлизат в българския най-вече от руския език, като неговото влияние се засилва особено по време на Народна република България. Тези усилия оказват най-вече влияние върху писмения език, като и до днес в разговорния език се използват турцизми. С индустриализацията навлизат и много технически термини от френския (асансьор, монтьор)[17] и немския (аутобан, шайба, щепсел, фойерверк, щаб и др.). В по-ново време с напредъка на информационните технологии в българския език навлизат и много англицизми (компютър, лаптоп, дисплей, хардуер и др.).

Съвременна българска фразеология

[редактиране | редактиране на кода]

Фразеологическите (устойчивите) словосъчетания са несвободни и не се създават в потока на речта, а се употребяват като неразчленена синтактическа цялост, която е готова фразеологическа единица. Това означава, че цялостното значение на фразеологическата структура не се извежда от значенията на отделните думи, а от общото им взаимодействие, в което пораждат семантичната цялостност.

Например да вземем следното изречение: „Избягалият конник вдигна на крак турците в цялата каза“ (П. Спасов). Под „вдигна на крак“ в никакъв случай не се разбира буквалният смисъл, който е физическото повдигане на крака, а фразеологическият смисъл от взаимодействието на думите в словосъчетанието. Последното може да бъде изравнено по смисъл със съответна единствена дума: в случая подходяща е мобилизирам. Първото значение е „привеждам в бойна готовност, мобилизирам“, а второто – „подтиквам към бързо, енергично действие, мобилизирам за действие“.[18]

Фразеологическа единица, която по своя семантичен и синтактичен строеж отразява редки и специфични особености, се нарича идиом. Много често са непреводими на други езици: бие на очи – „прави впечатление“, от кол и въже – „отвсякъде“, от игла до конец – „от край до край“.

Според лексикалния си строеж фразеологизмите се делят на фразеологизирани изречения (преди всичко пословици и поговорки – Блага реч железни врати отваря.) и фразеологически съчетания (на вятъра, на вересия). Според семантичния си строеж биват фразеологически сраствания, фразеологически единства и фразеологически съчетания.[19]

Източници на българската фразеология са народното творчество, като едни от тях са с диалектен белег, а други са общонародни, публицистиката, народните пословици, народните приказки, професионалните изрази, чужда фразеология и словосъчетания с международна употреба (ахилесова пета), християнството.

Според Конституцията на Република България

[редактиране | редактиране на кода]

Според Конституцията на Република България официалният език в републиката е българският[20] и „изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани“.[21] Конституцията позволява гражданите, за които българският език не е майчин, да изучават и ползват и своя език, в допълнение към българския.[22] Конституцията дава право чрез закони да се определят случаи, в които се използва само официалният език, т.е. българският език.[23][24]

Празници, посветени на българския език

[редактиране | редактиране на кода]
  1. Bulgarian language // The Columbia Encyclopedia, 6th ed. Columbia University Press.
  2. The Bulgarian Language in the European Information Society // Springer Science+Business Media.
  3. Strazny, Philipp. Encyclopedia of Linguistics: M-Z. 1. Fitzroy Dearborn, 2005. ISBN 1579583911. с. 958. Архив на оригинала от 2017-01-12 в Wayback Machine.
  4. Britannica Concise Encyclopedia. Encyclopaedia Britannica, 2008.
  5. Detrez, Raymond. Historical Dictionary of Bulgaria. Rowman & Littlefield. ISBN 9781442241800. (на немски)
  6. Надписът на Чъргобиля Мостич, X век
  7. Историческа граматика на българския език: учебник за учителските институти, Кирил Мирчев, „Народна просвета“, 1955 г., с. 30
  8. Употреби на лексемата „един“ в Тихонравовския дамаскин (в съпоставка със съвременния български език), Десислава Йорданова Тодорова, БФ на СУ
  9. Якимова, Милена. София на простолюдието (С тарикатско-български речник). София, Изток-Запад, 2010. ISBN 978-954-321-682-6. с. 42.
  10. Български език (учебник за институтите за начални учители), К. Попов, Ст. Стоянов, М. Янакиев, Държавно издателство „Народна просвета“, София, 1980 г.
  11. БИБЛІЯ, XIX в., ДѢЯНІЯ-ТА НА АПОСТОЛЫ-ТѢ, Глава 16:1, 2, 3.
  12. Езикова употреба, Бюро за преброяване на населението на САЩ, секция Подробен език, говорен вкъщи и възможност за говорене на английски език за населението над 5-годишна възраст по щат 2006 – 2008 г., име на файл Подробни таблици
  13. Институт за българския език при БАН. Карта на диалектната делитба на българския език
  14. Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“, Българска Академия на Науките (БАН). Единството на българския език в миналото и днес. Издателство на Българската Академия на Науките, София, 1978.
  15. „Правилник за прилагане на Закона за движение по пътищата“, Чл. 39. (3) Архив на оригинала от 2011-05-13 в Wayback Machine., kat.mvr.bg
  16. „Черковнославянският“ език се счита от много езиковеди за вариант на старобългарския (или на среднобългарския) език, който е запазил някои традиционно архаични лексикални и синтактични единици и фонологически особености.
  17. Веселинов, Д., Ангелова, А. Речник на френските думи в българския език (в 6 тома). София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2015 – 2017. ISBN 978-954-07-3965-6.
  18. Български език (учебник за институтите за начални учители), К. Попов, Ст. Стоянов, М. Янакиев, Държавно издателство „Народна просвета“, София, 1980 г.
  19. Това условно деление на фразеологизмите на подкатегории (според това дали са фразеологизирани изречения, или фразеологически съчетания) е спорно и не се поддържа от всички изследователи на българския език.
  20. Конституция на Р. България, Глава първа, чл. 3. – „Официалният език в републиката е българският.“
  21. Конституция на Р. България, Глава втора, чл. 36., ал. 1.
  22. Конституция на Р. България, Глава втора, чл. 36., ал. 2. – „Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език, да изучават и ползват своя език.“
  23. Конституция на Р. България, Глава втора, чл. 36., ал. 3. – „Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона.“
  24. Конституция на Република България, обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991 г., изм. и доп., бр. 85 от 26.09.2003 г. изм. и доп., ДВ. бр.18 от 25.02.2005 г., бр. 27 от 31.03.2006 г., бр.78 от 26.09.2006 г. – Решение № 7 на Конституционния съд от 2006 г., бр. 12 от 6.02.2007 г.

Закони и наредби в Уикиизточник

[редактиране | редактиране на кода]
Уикикниги
Уикикниги
Уикикниги
Уикикниги