Арабски език
 | Тази статия съдържа специални символи, които поради технически ограничения някои браузъри може да не визуализират правилно. Такива символи може да излизат като правоъгълничета, питанки или други заместващи знаци, в зависимост от вашия браузър, операционна система и инсталирани шрифтове. За повече информация вижте meta:Help:Special characters. |
|
Арабски език العَرَبِيَّة |
|
|---|---|
| /ˈʕarabij/ | |
| Страна | Египет, Сирия и др. |
| Регион |
Близкия изток Северна Африка |
| Брой говорещи |
310 милиона[1] |
| Писменост | арабска азбука |
| Систематизация по Ethnologue | |
 Афро-азиатски СемитскиЗападносемитскиЦентралносемитскиАрабски Арабски |
|
| Официално положение | |
| Официален в | 26 страни[2] |
| Регулатор | – |
| Кодове | |
| ISO 639-1 | ar |
| ISO 639-2 | ara |
| ISO 639-3 | ara |
 |
|
|
Използването на арабски език като: Национален език Официален език Малцинствен език |
|
| Арабски език в Общомедия | |
Арабският език (العَرَبِيَّة) е семитски език, говорен от около 225 000 000 души в Близкия изток и Северна Африка. Той е част от централносемитската подгрупа, в която влизат също иврит и новоарамейските езици. Най-близък до арабския е малтийският език, определян понякога като арабски диалект.
Класификация[редактиране | редактиране на кода]
Арабският е централносемитски език, тясно свързан със северозападните семитски езици (арамейски, иврит, угаритски, финикийски), древните южноарабски езици и някои други семитски езици от Арабия, като даданския. Семитските езици се изменят значително между протосемитския и възникването на централносемитските езици, особено в областта на граматиката. Особености на централносемитските езици, запазени и в арабския, са:
- Преобразуване на спрегнатите с наставка форми за състояние (джалас-) в минало време
- Преобразуване на спрегнатите с представка форми за минало време (яджлис-) в сегашно време
- Елиминиране на други спрегнати с представка форми за наклонение (например, сегашно време, образувано с удвояване на средния корен, перфектно време, образувано с вмъкване на /t/ след първата съгласна на корена, вероятно повелително наклонение, образувано с преместване на ударението) за сметка на нови наклонения, образувани чрез окончания, добавени към спрегнатите с представка форми (например, -у за показателно наклонение, -а за подчинително, без окончание за повелително, -ан или -анна за енергично)
- Развитие на вътрешен пасивен залог
Има няколко особености, общи за древните северноарабски езици, класическия арабски и съвременните арабски разновидности, които не са засвидетелствани при никой друг централносемитски език, включително при даданския и тайманския в северен Хиджаз. Тези особености говорят за техния общ произход от хопитетичен предшественик – протоарабски. За него могат да се реконструират следните характеристики:[3]
- негативни частици m *mā; lʾn *lā-ʾan > CAr lan
- частица за G-пасивен залог mafʿūl
- предлози и наречия f, ʿn, ʿnd, ḥt, ʿkdy
- подчинително наклонение с -a
- показателни местоимения с t
- изравняване на аломорфа -at при окончанията за женски род
- съюз ʾn
- използване на f- за въвеждане на подчинени изречения
- самостоятелно местоимение за допълнение (ʾ)y
- следи от нунация
История[редактиране | редактиране на кода]
Най-ранните запазени текстове на древен северноарабски език, предшественик на съвременния арабски, са надписите в Ал-Хаса в източната част на Арабския полуостров. Те са датирани към 8 век пр.н.е. и използват южноарабската азбука, писменост, която не е свързана с днешната арабска азбука. Подобни надписи върху камък са запазени и от следващите столетия в целия Арабски полуостров и в Синай. През 2 век пр.н.е. използваният език започва да се доближава до класическия арабски.
През 4 век се формират арабските държави на Лахмидите в южната част на Месопотамия, на Гасанидите в южната част на Сирия и Киндитското царство в централната част на Арабския полуостров. В техните владетелски дворове са създадени някои забележителни примери на предислямската арабска поезия, както и някои от малкото оцелели предислямски надписи, използващи арабската азбука.[4]
Класическият арабски е основната говорима форма на арабския език до времето на Абасидите. Това е езикът, на който е написан Коранът, свещената книга на исляма. Съгласно ислямското богословие Коранът представлява буквалното слово на Бог и по тази причина е неподлежащ на превод. Това обуславя особената роля на класическия арабски в религиозния и културен живот на Ислямския свят. И до наши дни много автори, пишещи на арабски, се стремят да се придържат към синтактичните и граматически норми и използват речника на класическия език, използван в Корана и описан от ранните езиковеди, като Сибауейх.
Съвременната книжовна форма на арабския се нарича съвременен стандартен арабски език. Той се основава на класическия арабски, включвайки чужди заемки и неологизми, отразяващи съвременните нужди на езика. Това е книжовната форма, използвана в повечето съвременни арабски издания и средства за масова информация и говорена от повечето образовани хора в Арабския свят. На много места стандартният арабски съжителства в състояние на диглосия с местни диалекти на арабския, някои от които не са взаимно разбираеми помежду си.
Разпространение и диалекти[редактиране | редактиране на кода]
Основна статия: Освен книжовните класически и съвременен стандартен арабски, арабският език има множество местни разновидности, наричани разговорен арабски и отличаващи се понякога значително от книжовния език. Най-големи са различията между магребските и близкоизточните диалекти, както и между тези на уседналото население и по-консервативните говори на бедуините. Говорещите някои от тези диалекти не могат да разговарят помежду си, поради значителните различия между тях. По-специално за говорещите близкоизточни диалекти често е трудно да разбират северноафриканците, макар че обратното не винаги е вярно, поради популярността на близкоизточните филми и медии в целия Арабски свят.
Един от факторите за диференциацията на диалектите е влиянието на езиците, говорени в съответния регион в предислямския период. Те обикновено са източник на значителна част от речника, а понякога оказват влияние и върху произношението и словореда. В същото време дори по-голямо значение има различното запазване или промяна в смисъла на класически форми в различните диалекти.
Основните диалектни групи са:
- Магребски арабски език: марокански, алжирски, тунизийски, либийски и сахарски диалект и диалекта хасания – около 78 милиона души от северозападните части на Египет до Мавритания. В отделните диалекти се чувства в различна степен влиянието на берберските езици.
- Централни диалекти: египетски, саидийски и судански – 100 милиона души в Египет и Судан.
- Северни диалекти: северномесопотамски, левантински и иракски – 70 милиона души от източните части на Египет да Ирак.
- Южни диалекти: халиджи, бахрани, наджди, хиджазки, йеменски, дофарски и омански – 50 милиона души в района на Персийския залив, Арабския полуостров и Североизточна Африка.
Във вътрешността на Африка се говорят няколко диалекта и креолски езици, базирани на арабския – чадски, нуби, джуба. Особено място заема юдео-арабският, говорен от еврейските общности в Арабския свят.
Фонология[редактиране | редактиране на кода]
Класическият арабски език съдържа 28 звука, включително две полугласни. Също така има шест гласни звука (три къси и три дълги гласни). Те могат да бъдат произнесени по различен начин в зависимост от предходната съгласна. Късите гласни обикновено не се изписват, въпреки че биха могли да се отбележат с помощни знаци – حركات (ḥarakāt) – което буквално означава „движения“.
Граматика[редактиране | редактиране на кода]
Арабският език има 3 падежа – именителен, винителен и родителен, както и 3 глаголни времена – минало, сегашно и бъдеще. Изреченията се изграждат като глаголно-подложно-предметни конструкции.
Писменост[редактиране | редактиране на кода]
Арабската азбука съдържа 28 букви, които обозначават съгласни звукове. Дългите гласни се означават с букви, кратките гласни се отбелязват с допълнителни знаци (наречени огласовки), които се пишат (само за ученици) над или под буквата за предходния съгласен звук. Буквите се изписват от дясно наляво.
Някои букви не се свързват с предишни или следващи букви; съответно думата може да се състои от отделни групи от букви, несвързани помежду си. Всяка буква от арабската азбука се изписва по различен начин в зависимост от това дали тя се намира в началото, средата или в края на думата или не се свързва с други букви от думата.
Роля в исляма[редактиране | редактиране на кода]
Коранът (от арабски: أَلْقُرآن, Qur'ān, „четиво, лекция“), свещената книга на исляма, е съставена в писмен вид около 650 г. по време на халифа Осман именно на арабски език.
Поради това до 1928 година в писмения турски език се е използвала арабската азбука.
Влияние върху други езици[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Procházka, S. Arabic. // Encyclopedia of Language and Linguistics. 2006. (на английски)
- ↑ Wright, John W. The New York Times Almanac 2002. Routledge, 2001. ISBN 1579583482. p. 492. (на английски)
- ↑ Al-Jallad 2015.
- ↑ A History of the Arabic Language. // Linguistics.byu.edu. Посетен на 4 май 2010. (на английски)
- Цитирани източници
- Al-Jallad, Ahmad. An Outline of the Grammar of the Safaitic Inscriptions. Brill, 2015. ISBN 978-90-04-28982-6. (на английски)
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
| |||||||
