Арабски език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Арабски)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Арабски език
العَرَبِيَّة‎
/ˈʕarabij/
Страна Египет, Сирия и др.
Регион Близкия изток
Северна Африка
Говорещи 310 милиона[1]
Писменост арабска азбука
Систематизация по Ethnologue
-Афро-азиатски
.-Семитски
..-Западносемитски
...-Централносемитски
....-Арабски
.....→Арабски
Официално положение
Официален в 26 страни[2]
Регулатор –
Кодове
ISO 639-1 ar
ISO 639-2 ara
ISO 639-3 ara
Arabic speaking world.svg
Използването на арабски език като:
  Национален език  Официален език  Малцинствен език
Уикипедия  Уикипедия на Арабски език
Арабски език в Общомедия

Арабският език (العَرَبِيَّة‎, Loudspeaker.svg[al ʕaraˈbijːa]) е семитски език, който възниква през I до IV век,[3] а днес е роден език на около 225 000 000 души, главно в Близкия Изток и Северна Африка. Той е лингва франка на Арабския свят и богослужебният език на исляма.[4] Арабският е част от централносемитската подгрупа, в която влизат също иврит и новоарамейските езици.

Арабският е наречена на арабите, понятие, първоначално обхващащо жителите на Арабския полуостров до Египет на запад, Месопотамия на изток и Антиливан и северна Сирия на север.[5] По-късно арабският се разпространява в обширни територии на север и запад. Днес Международната организация по стандартизация дефинира езикови кодове за 32 разновидности на арабския, една от които е арабският литературен език.[6] Литературният арабски е официален език в 26 държави и 1 спорна територия,[2] както и богослужебен език на исляма, тъй като Коранът и Хадисите са написани на него.[7] Много близък до арабския е малтийският език, определян понякога като арабски диалект.[8]

В ранното Средновековие арабският език играе централна роля в културата на Средиземноморието, особено в областта на природните науки, математиката и философията. В резултат на това той оказва значително влияние върху много европейски езици, най-вече испанския, а чрез по-късното посредничество на османския турски и върху балкански езици, като българския и гръцкия. Още по-голямо е влиянието на арабския върху езиците на страни с ислямска култура, като персийски, турски, хиндустани,[9] индонезийски,[9] бенгалски, одия,[10] хауса, суахили. От своя страна арабският заема думи от арамейски, иврит, латински, гръцки и персийски, в по-малка степен от турски, амхарски, английски и френски.

Арабският е богослужебният език за 1,9 милиарда мюсюлмани, както и един от шестте официални езика на Организацията на обединените нации.[11][12][13][14] Във всичките си разновидности арабският се говори като роден или нероден език от 422 милиона души в Арабския свят,[15] което го прави петият най-говорен език в света.[16] Той е и четвъртият език по брой на потребителите на интернет.[17][18] През 2011 година списанието „Блумбърг Бизнесуик“ определя арабския като четвъртият най-полезен език в бизнеса, след английския, мандарин и френския.[19] Арабският език използва арабска азбука, абджад, изписван от дясно наляво.

Класификация[редактиране | редактиране на кода]

Арабският обикновен е класифициран като централносемитски език, макар че между езиковедите има различия относно класификацията на семитските езици в подгрупи.[3] Той е тясно свързан със северозападните семитски езици (арамейски, иврит, угаритски, финикийски), древните южноарабски езици и някои други семитски езици от Арабия, като даданския. Семитските езици се изменят значително между протосемитския и възникването на централносемитските езици, особено в областта на граматиката. Особености на централносемитските езици, запазени и в арабския, са:

  • Преобразуване на спрегнатите с наставка форми за състояние (джалас-) в минало време
  • Преобразуване на спрегнатите с представка форми за минало време (яджлис-) в сегашно време
  • Елиминиране на други спрегнати с представка форми за наклонение (например, сегашно време, образувано с удвояване на средния корен, перфектно време, образувано с вмъкване на /t/ след първата съгласна на корена, вероятно повелително наклонение, образувано с преместване на ударението) за сметка на нови наклонения, образувани чрез окончания, добавени към спрегнатите с представка форми (например, -у за показателно наклонение, -а за подчинително, без окончание за повелително, -ан или -анна за енергично)
  • Развитие на вътрешен пасивен залог

Има няколко особености, общи за древните северноарабски езици, класическия арабски и съвременните арабски разновидности, които не са засвидетелствани при никой друг централносемитски език, включително при даданския и тайманския в северен Хиджаз. Тези особености говорят за техния общ произход от хопитетичен предшественик – протоарабски. За него могат да се реконструират следните характеристики:[20]

  • негативни частици m *mā; lʾn *lā-ʾan > CAr lan
  • частица за G-пасивен залог mafʿūl
  • предлози и наречия f, ʿn, ʿnd, ḥt, ʿkdy
  • подчинително наклонение с -a
  • показателни местоимения с t
  • изравняване на аломорфа -at при окончанията за женски род
  • съюз ʾn
  • използване на f- за въвеждане на подчинени изречения
  • самостоятелно местоимение за допълнение (ʾ)y
  • следи от нунация

История[редактиране | редактиране на кода]

Староарабски[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Староарабски език
Надпис със сафайска писменост

В Античността в Арабия се използват различни семитски езици, като на югозапад това са разнородни централносемитски езици, някои от които от групата на древните южноарабски езици. По това време в тази област се говорят и предшествениците на съвременните южноарабски езици, които не влизат в централносемитската група. На север, в оазисите на северен Хиджаз, престижни езици със свои писмености са даданският и таймайският. В Наджд и части от западна Арабия са запазени надписи на език, наричан от учените тамудски C, а в източна Арабия – на хасайски. По северозападната граница на Арабия са известни езиците тамудски B, тамудски D, сафайски и хисмайски. Последните два говора споделят някои основни изоглоси с по-късните форми на арабския, поради което някои водещи учени ги разглеждат като ранни форми на арабския и част от староарабския език.[21]

Езиковедите приемат, че староарабският – група свързани диалекти, които образуват предшественика на арабския език – се появява за пръв път около I век сл. Хр. Дълго време за най-ранно свидетелство за староарабския се смята надпис от 1 век, използващ сабейска писменост и открит в Карят ал-Фау в южна Саудитска Арабия. Днес се приема, че този надпис не включва някои от ключовите нововъведения на арабския, поради което той се отнася към самостоятелен език от централносемитския диалектен континуум.[22]

Смята се, че староарабският съществува успоредно, а след това постепенно измества, известния от епиграфски източници стар северноарабски език, за който се предполага, че е водещият език в региона в продължение на столетия. Въпреки наименованието си, старият северноарабски е напълно различен език, който не е взаимноразбираем с арабския. Неговите варианти са наречени от съвременните изследователи с имената на селища, където са открити надписи на тях – дадански, таймайски, хисмайски, сафайски.[3] Основният аргумент за разглеждане на тези говори като един общ език или езикова група е общият за тях вид на определителния член – образуван с представката х-. Според някои учени тази представка е архаизъм, а не общо нововъведение, поради което не може да се използва в езиковата класификация, а старият северноарабски не е валидна езикова група.[23] Така сафайският и хисмайският, по-рано класифицирани към стария северноарабски, могат да се включат в староарабския, тъй като включват нововъведения, общи за всички форми на арабския.[21]

Намарският надпис е пример за използването на набатейска писменост, смятана за пряк предшественик на арабската[24][25]

Най-ранният известен свързан арабски текст на набатейска писменост са три стиха от човек на име Гармаллахе, открити в Авдат в Израел и датирани около 125 година.[26] След него идва Намарския надпис, епитаф на лахмидския владетел Имру ал-Каис бар Амро, датиращ от 328 година и открит в Сирия.[27] В периода IV-VI век набатейската писменост се развива в арабската, както тя е известна от ранната ислямска епоха.[28] Известни са надписи на безточкова 17-буквена арабска писменост, датиращи от VI век и открити на четири различни места в Сирия. Най-старият оцелял папирус на арабски датира от 743 година, като той използва точки, за да се получат днешните 28 букви на арабската азбука. Езикът на този папирус и на Корана са наричани от езиковедите коранически арабски език, за разлика от малко по-късната стандартизация на класическия арабски.[3]

Класически арабски[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Класически арабски език
Арабски ръкопис от Абасидската епоха

Класическият арабски е основната говорима форма на арабския език до времето на Абасидите. Това е езикът, на който е написан Коранът, свещената книга на исляма. Съгласно ислямското богословие Коранът представлява буквалното слово на Бог и по тази причина е неподлежащ на превод. Това обуславя особената роля на класическия арабски в религиозния и културен живот на Ислямския свят. И до наши дни много автори, пишещи на арабски, се стремят да се придържат към синтактичните и граматически норми и използват речника на класическия език, използван в Корана и описан от ранните езиковеди, като Сибауейх.

Новоарабски[редактиране | редактиране на кода]

Съвременната книжовна форма на арабския се нарича съвременен стандартен арабски език. Той се основава на класическия арабски, включвайки чужди заемки и неологизми, отразяващи съвременните нужди на езика. Това е книжовната форма, използвана в повечето съвременни арабски издания и средства за масова информация и говорена от повечето образовани хора в Арабския свят. На много места стандартният арабски съжителства в състояние на диглосия с местни диалекти на арабския, някои от които не са взаимно разбираеми помежду си.

Разпространение и диалекти[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Разновидности на арабския език

Освен книжовните класически и съвременен стандартен арабски, арабският език има множество местни разновидности, наричани разговорен арабски и отличаващи се понякога значително от книжовния език. Най-големи са различията между магребските и близкоизточните диалекти, както и между тези на уседналото население и по-консервативните говори на бедуините. Говорещите някои от тези диалекти не могат да разговарят помежду си, поради значителните различия между тях. По-специално за говорещите близкоизточни диалекти често е трудно да разбират северноафриканците, макар че обратното не винаги е вярно, поради популярността на близкоизточните филми и медии в целия Арабски свят.

Карта на основните диалекти в Арабския свят

Един от факторите за диференциацията на диалектите е влиянието на езиците, говорени в съответния регион в предислямския период. Те обикновено са източник на значителна част от речника, а понякога оказват влияние и върху произношението и словореда. В същото време дори по-голямо значение има различното запазване или промяна в смисъла на класически форми в различните диалекти.

Основните диалектни групи са:

Във вътрешността на Африка се говорят няколко диалекта и креолски езици, базирани на арабския – чадски, нуби, джуба. Особено място заема юдео-арабският, говорен от еврейските общности в Арабския свят.

Фонология[редактиране | редактиране на кода]

Класическият арабски език съдържа 28 звука, включително две полугласни. Също така има шест гласни звука (три къси и три дълги гласни). Те могат да бъдат произнесени по различен начин в зависимост от предходната съгласна. Късите гласни обикновено не се изписват, въпреки че биха могли да се отбележат с помощни знаци – حركات (ḥarakāt) – което буквално означава „движения“.

Граматика[редактиране | редактиране на кода]

Арабският език има 3 падежа – именителен, винителен и родителен, както и 3 глаголни времена – минало, сегашно и бъдеще. Изреченията се изграждат като глаголно-подложно-предметни конструкции.

Писменост[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Арабска азбука

Арабската азбука съдържа 28 букви, които обозначават съгласни звукове. Дългите гласни се означават с букви, кратките гласни се отбелязват с допълнителни знаци (наречени огласовки), които се пишат (само за ученици) над или под буквата за предходния съгласен звук. Буквите се изписват от дясно наляво.

Някои букви не се свързват с предишни или следващи букви; съответно думата може да се състои от отделни групи от букви, несвързани помежду си. Всяка буква от арабската азбука се изписва по различен начин в зависимост от това дали тя се намира в началото, средата или в края на думата или не се свързва с други букви от думата.

Страни[редактиране | редактиране на кода]

Арабският език има статут на официален език в 24 страни:

Роля в исляма[редактиране | редактиране на кода]

Коранът (от арабски: أَلْقُرآن, Qur'ān, „четиво, лекция“), свещената книга на исляма, е съставена в писмен вид около 650 г. по време на халифа Осман именно на арабски език.

Поради това до 1928 година в писмения турски език се е използвала арабската азбука.

Влияние върху други езици[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Procházka 2006.
  2. ↑ а б Wright 2001, с. 492.
  3. ↑ а б в г Weninger 2011.
  4. ↑ academia.edu 2016.
  5. ↑ Macdonald 2022, с. 16 – 17.
  6. ↑ SIL 2018.
  7. ↑ tumoohi.org 2021.
  8. ↑ Encyclopedia Britannica 2019.
  9. ↑ а б Versteegh 1997.
  10. ↑ Ray 1981, с. 213.
  11. ↑ un.org 2014.
  12. ↑ ask.un.org 2019.
  13. ↑ gordonconwell.edu 2015.
  14. ↑ Pew Research Center 2011.
  15. ↑ UNESCO 2014.
  16. ↑ Lane 2021.
  17. ↑ Statista 2021.
  18. ↑ internetworldstats.com 2021.
  19. ↑ Bloomberg News 2011.
  20. ↑ Al-Jallad 2015.
  21. ↑ а б Al-Jallad 2016.
  22. ↑ Al-Jallad 2014.
  23. ↑ Al-Jallad 2019.
  24. ↑ The National 2016.
  25. ↑ Musée du Louvre 2021.
  26. ↑ Al-Jallad 2022.
  27. ↑ Linguistics.byu.edu 2010.
  28. ↑ Nehmé 2010, с. 47 – 88.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Арабски_език&oldid=11375075“.