Направо към съдържанието

Протестантство в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Протестантството е третото по численост вероизповедание в България след православното християнство и исляма. То се появява в началото на ХІХ век, а по данни от 2021 година 69 852 души в България са се самоопределили като протестанти.[1]

История[редактиране | редактиране на кода]

Протестантската дейност по българските земи е вследствие от голямото мисионерско движение в Америка и Англия от XIX век. Малко след края на Наполеоновите войни в 1815 година, английски и по-късно американски мисионери се отправят към Османската империя. Първите подробни доклади за българите дава между 1822 и 1832 година Бенджамин Баркър, агент на лондонското Британско библейско дружество, който по-късно с застъпва за превод на Светото Писание на български език.

Представители на протестантските библейски дружества пътуват като разпространители на християнска литература през българските градове и села и скоро започват да докладват за продажби на българския Нов Завет в голям размер. Илайъс Ригс е първият протестантски мисионер, който научава български език и дори съставя българска граматика в 1844 година. Около 15 години по-късно е създадена и специална мисия за работа с българите. От 1852 година насетне с темата се занимава и Мисионерското дружество на Методистката епископална църква. Докладите за тъй успешните продажби на Новия Завет карат двете мисии, конгрегатската и методистката, да обмислят все повече създаването на мисионерски станции в българските земи. След края на Кримската война в 1856 година всички условия за започването на тази дейност са налице. На 22 октомври 1860 година американски мисионери откриват в Пловдив мъжко училище.

От този период е известно и името на първия български протестант, Гаврил Илиев (1820 – 1909 г.). Още през 40-те години на XIX век той редовно чете публично Новия Завет. През 1852 година е даден на съд като „протестант“ и с такова обвинение вероятно даже е задържан за известно време. По-късно пътува като библейски книжар на Британското и чуждестранно библейско дружество и накрая става първият назначен български проповедник в Свищов през 1865 година. През 1850 година в Османската империя протестантите официално са признати като „протестантски миллет“.

Голям успех на протестантската дейност в този период е списанието „Зорница“. Създадено е през 1864 година от методисткия мисионер д-р Албърт Лонг и издавано под негова редакция в Цариград до 1872 година, то е първото българско духовно списание. От началото на 1876 година то започва да излиза всяка седмица като вестник и между 1885 и 1890 година е дори най-тиражният и най-широко разпространен български седмичник. В усилията си да просветят библейски българите и да ги просветят по отношение на учението на Реформацията мисионерите използват различни средства, сред които и създаването на мрежа от светски мъжки и девически училища.

През 20-те години е поставено началото на активното евангелизиране на циганите, като с участието на Съюза на евангелските баптистки църкви са създадени първите цигански църковни общини – в Голинци (днес част от Лом), Перник и на други места в Западна България.[2]

Деноминации[редактиране | редактиране на кода]

В протестантската литература съществуват съвсем ясни разграничителни белези за да се определи дали дадена група е протестантска. Също за хора с консервативни протестантски възгледи се използва алтернативен термин – евангелисти или евангелски вярващи, с което се подчертава стриктното придържане на такива групи към историко-граматическото тълкувание на Библията и богословието от времето на Реформацията. В България някои от така наречените „евангелистки“ или консервативни протестантски църкви са:

  • Вероизповедание „Божия Църква – Агапе“
  • Българска лутеранска църква;
  • Българска свободна църква;
  • Евангелска методистка епископална църква;
  • Обединени Божии църкви;
  • Свободни евангелски петдесятни църкви;
  • Съюз на евангелските баптистки църкви;
  • Съюз на евангелските петдесятни църкви[3];
  • Съюз на евангелските съборни църкви;

Част от евангелистките деноминации са обединени в организацията Обединени евангелски църкви.

В рамките на българското протестантство всяка група църкви от горния вид предпочитат да наричат не с българския термин „изповедание“, а с чуждицата „деноминация“. Общите черти в богословието на тези църкви са много повече от техните различия, които се проявяват в тълкуванието на 4 основни доктрини: кръщението, Светия Дух, Господната вечеря и църковното ръководство. По отношение на всички останали учения църквите са в единство. Поради това в много отношения тези църкви работят съвместно по цял свят, както и в България, организират общи мероприятия, конференции и т.н.

Между евангелските протестантски вярващи думите „лутеранин“, „баптист“, „методист“, „петдесятник“, „конгрешанин“, „харизматик“ и „реформиран“ обозначават определени богословски възгледи и деноминационна принадлежност, но не и някаква различна религиозна принадлежност. Съществуват протестантски вярващи, които не изявяват някакви тясноденоминационни убеждения и се наричат „надденоминационни“ или „неденоминационни“. За голяма част от протестантските вярващи чисто деноминационните убеждения са изгубили реален смисъл. Тази тенденция се изявява и по отношение на протестантското богословие, което има тенденцията да излиза извън тясно църковни схващания и да дава алтернативни възгледи и мнения по много въпроси на вярата, като изхожда от всички съвременни научни достижения и от църковната история и писанията на отците на църквата.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Ериксън, Милард. Християнско богословие. Изд. „Нов човек“, София, 2000
  • Макдауел, Джош и Дон Стюарт. Заблудата. В какво вярват сектите и култовете и как примамват последователи. Изд. „Сдружение „ДАР“, София, 1993[4]
  • Петков, Тодор. Пътеводител на духовните общности. Изд. „Литавра“, София, 1998 г.[5]
  • Стефанов, Павел, архим. Американските мисионери в Шумен от сборника Българо-американски културни и политически връзки през XIX – първата половина на ХХ век. Съст. Ив. Илчев и Пл. Митев. С., 2004, 39 – 46
  • Стоянов, Маньо. Начало на протестантската пропаганда в България от Известия на Института за история. Том 14 – 15, 1964
  • Шиваров, Стоян. Шумен и началото на методистката пропаганда в българските земи. В: Докторантски изследвания в социалните и хуманитарните науки. Традиции и новаторство. София, 2015, 176 – 188

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Преброяване 2021 – вероизповедание
  2. Стоянова, Пламена. Циганите в годините на социализма: политиката на българската държава към циганското малцинство (1944 – 1989). София, Парадигма, 2017. ISBN 978-954-326-298-4. с. 301 – 304.
  3. Първата петдесятна църква в България се заражда в Бургас през 1920 г.
  4. С одобрение на Министерството на науката и образованието (Писмо 92-00-123/10.09.93) и препоръка за разпространение в българските училища. И двамата автори са протестанти.
  5. 54 въпроса към 31 духовни общности в България, някои от които са протестантски