Католицизъм в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Изглед от интериора на катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе

Католицизмът е четвъртото по численост (48 945) вероизповедание в България след православното християнство (4 374 135), исляма (577 139) и протестантството (евангелското християнство) – 64 476.[1]

Организация и статистика[редактиране | редактиране на кода]

Католическата църква в България има два обреда:

  • латински (западен) обред – две епархии:

Софийско-пловдивска епархия (на латински: Dioecesis Sophiae et Philippopolis) с епископ Георги Йовчев

катедрала: „Свети Лудвиг“ в Пловдив, конкатедрала „Свети Йосиф“ в София

Никополска епархия (на латински: Dioecesis Nicopolitanus) – епископ Петко Христов

катедрала: „Свети Павел от Кръста“ в Русе

Общите проблеми на вярата и на Българската католическа църква се решават от Епископска конференция, в която участват епископите, а неин председател е епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх. Генерален секретар е отец Сречко Римац, монах от Ордена на босите кармелити. В България конференцията носи името Междуритуална епископска конференция в България, заради изповядването на два различни обреда.

В България към 2004 г. според „Annuario Pontificio 2005“ има:

  • епископи: 3
  • епархии: 2
  • апостолическа екзархия: 1
  • католици: 79 000 (Според преброяване на НСИ през 2011 г. – 48 945)
  • свещеници: 52
    • мирски: 17
    • йеромонаси /т.е. свещеници-монаси/: 35
  • монаси: 43 (в това число йеромонасите)
  • монахини: 87

Исторически преглед[редактиране | редактиране на кода]

Католически енории в България
Карта на католическите енории в България
  Софийско-пловдивска епархия
  Никополска епархия
  Софийска екзархия (източен обред)

През 864 година България приема като държавна религия християнството от Константинополската патриаршия. Запазена е и обширна кореспонденция на българския покръстител княз Борис I и с папа Николай I. По това време между източното и западното християнство има вече сериозни догматични разногласия, но разделението между Рим и Константинопол ще стане факт близо два века по-късно с Велика схизма от 1054 г.

През 1204 г. цар Калоян сключва уния с Римската църква и папа Инокентий III изпраща палиум (знак за пълномощията на духовния им сан) до българските архиепископи и епископи. Всички български епископии стават диоцез на Римокатолическата църква. През 1235 г. на всеправославния събор в Лампсак при царуването на Иван Асен II унията с папата е разтурена и Българската църква се завръща в лоното на православието, а папските епископии остават да действат формално като титулярни.

В ново време католическата църква има свои структури в България от 1565 г. През XVI в. мисионерската дейност на Ватикана на Балканите се активизира. Разчитайки на помощ от папата за освобождаването от властта на Османската империя, големи маси православно българско население минават под егидата на Рим. Един век по-късно българите католици, организирани от епископ Петър Парчевич, вдигат през 1688 г. организирано въстание срещу турската власт останало в историята като Чипровско въстание.

Латински (западен) обред[редактиране | редактиране на кода]

Големият историк на католиците Никола Милев говори за “три вероизповедни елемента”, към които е насочена усърдно подетата тогава мисионерска работа на отците францисканци, дошли първи по тия места като постоянно действаща мисия съгласно общите постановления за разпространението на вярата от Тридентския събор (1545-1563 г.).

  • В кръга на първия “вероизповеден елемент” той слага павликяните от Северозападна България в Чипровец, Копиловец, Железна и Клисура, наследници на саксонски колонисти – рудари, както и тия от дубровнишките колонии по големите градове из българските владения на Османската империя.
  • В кръга на втория попадат павликяните по течението на река Осъм от Дунава до Стара планина и тия из Пловдивско.
  • Накрая идело православното множество, но особени надежди нему не били възлагани; православните според мнението на тия първи мисионери били по-големи врагове на католиците и от мюсюлманите; а пък спрямо последните дори опитът за обръщането им в католицизма носел смъртна опасност.

Множество превратни исторически обстоятелства променили из основи завареното от първите папски мисионери състояние и съотношения на “елементите”, но въпреки всичко павликяните остават през вековете основа на най-старата, най-голяма и устойчива общност на католиците от латински или западен обред в България; на тях е положена реално и носена във времето структурата на католическата църква от западен обред по българските земи до възникването също и на католическата църква от източен обред през 1860 г.

Обръщането на павликяните от Северна България в католицизма започва малко преди 1610 г., а на тези от Южна България от 1623 нататък и завършва за около 50 години и за едните, и за другите. В докладите на католическото духовенство в България от този период (1618-1680) се споменават поименно около 40 селища (включително и големите градове), имащи отношение към Ватикана. Католическата църква тук е силно изменчива – например в двете десетилетия след 1688 г. (Чипровското въстание) до края на същия век в докладите за Софийската архиепископия конкретно се упоменават като католически едва 8 селища, из които се срещали (и то не постоянно) 14 свещеници и монаси общо.

През 1643 г., по предложение на архиепископ Богдан, Конгрегацията създава Марцианополската архиепископия с постоянно седалище Доростол (Силистра).

През 1648 г. се приема за уместно да бъдат обособени те в отделна епархия и така се учредява Никополската католическа епархия, чиито първи епископ става Филип Станиславов. С това се възстановява древната Никополска епархия; средищният град, чието име приема новоучредената, е епископско средище от 5 век сл. Хр.

В областта Македония по това време съществува Скопската епархия, обхващаща в диоцеза си още от средновековието саксонски колонисти и дубровничани; титуляри на тази епархия били назначавани много преди идването на Солинат в България. През 17 век обаче в нея не се виждат процесите на разширение на католицизма, наблюдавани в новоучредените епархии в Северна и Южна България. Църквата тук остава да се основава на паството, което съставя нейната общност и в предишните векове. В общия план на административните преобразования и разширението из българските земи на Католическата църква през 17 век, като става дума за Македония, трябва да се има предвид и учредяването към 1650 г. на Охридската католическа архиепископия начело с архиепископ Рафаил Левакович, родом от Хърватско. Тази архиепископия обаче не просъществува дълго. През 1661 г. земите на архиепископията са отдадени под управлението на скопския архиепископ; тогава и останалият без епархия архиепископ Франческо Соймирович е назначен за управляващ Марцианополската, а малко по-късно, на Никополската епархия.[2]

Чипровското разорение нанася тежък и трудно преодолим удар върху католическата църква по българските земи. Ако след въстанието до края на този век за по-голямата, Софийска епархия се споменават 14 духовници, в Никополската за това време са известни само двама. Едва през 1721 г. става възможно да бъде назначен дубровничанинът Марко Андрияши (Анреаши) за четвърти епископ на Никополската епархия. Поради назначението му за софийски архиепископ през 1725 г., на негово място е въздигнат в епископски сан през 1728 г. Никола Станиславович, братовчед на Филип Станиславов. Поради гонения от страна на турците през 1737 г. Станиславович (резиденцията на когото била в Крайова), заедно с 300 семейства от епархията, побягват в Банат, където през 1739 г. е назначен за Чанадски католически епископ със седалище в Темишвар (Тимишоара).

През тази 1751 г. Рим провожда за глава на епархията епископ Никола Пулиези с трима мисионери от конгрегацията на баптистините, основана в Рим през 1750 г. в чест на Св. Йоан Кръстител. С това се поставя началото на ново усилие за обновление дейността на католическите мисии в България и съживяване на вярата след погромите в края на предишното столетие. През 1767 г. монсеньор Пулиези е назначен за Дубровнишки епископ и на негово място идва Себастиан Канепа, от същия орден, ръкоположен за епископ в Цариград на 12 юни 1768 г., но този осми никополски епископ не успява да управлява дълго; починал от простуда в с. Ореш през януари следващата 1769 г.

Седем години след смъртта му епископската катедра стои незаета. През 1776 г. за Никополски епископ е ръкоположен Павел Гайдаджийски, наричан още Дуванлийски или Дуванлията по името на родното му село Дуванлий, Пловдивско. Първоначално епископът установява седалището си в Белене, после в Русе и накрая в Букурещ. Той е последният (девети) Никополски епископ францисканец, възпитаник на монашеското общество, положило традициите на Католическата църква в България. Францисканците наново подемат работата си в България в средата на 19 век, когато на духовната ревност на тяхното поделение – Обществото на отците капуцини – Рим поверява Южната Пловдивско-Софийска епархия.

Едва през 1838 г. местопребиваването на Никополския епископ се връща в България – в Белене (монсеньор Йосиф Молайони).

По време на управлението на тринадесетия Никополски владика Анджело Парси (след 1848 г.) католиците добиват право да строят църкви и в годините между 1852 и 1860 са въздигнати храмовете в Лъджене, Ореш и Белене, осветени от него самия. По силата на предписанията за религиозните свободи на Хатихумаюна от 1856 г. в Букурещ биват поръчани и първите камбани в епархията – две за село Белене и по една за Трънчовица и Лъджене. През 1857 г. епископът поръчва още две във Виена, които подарява на село Ореш.

В началото на 1883 г., по времето на папа Лъв XIII, Св. Седалище променя статута на Никополската епархия; отделя Влашко от юрисдикцията на Никополския владика и дава на тия земи статут на самостоятелна архиепископия. За първи Букурещки архиепископ е назначен дотогавашният Никополски владика монсеньор Паоли, а духовен глава на вече побраната само в политическите граници на княжеството Никополска епархия става монсеньор Иполит Луи Агосто. Монсеньор Агосто развива голяма дейност в следосвобожденска България: основава семинария в Русе; с негова помощ са построени църквите във Варна и в новосъздадените католически села Драгомирово, Бърдарски геран, Гостиля и Асеново; урежда католически гробища в Русе, където с негово съдействие е построена през 1890-1891 г. и катедралната църква. Починал в Белене на 3 декември 1893 г. на 55 годишна възраст.

На 21 май 1915 г. за Никополски епископ е ръкоположен в Рим Дамян Теелен, останал титуляр на Никополската епархия до смъртта си на 6 август 1946 г. и неговото управление е едно от най-плодотворните в историята на епархията.

За нов, двайсети апостолически администратор в Северна България след смъртта на епископ Теелен е избран отец д-р Евгений Босилков. Роденият през 1900 г. в с. Белене монсеньор Босилков е избран за владика на 27 август 1947 г. и от управлението на епископ Дуванлийски в края на XVIII и началото на XIX в. той е първият българин духовен глава на епархията. На 11 ноември 1952 г. епископ Босилков бил разстрелян по обвинение от комунистическата власт за участие в “шпионска католическа организация в България”. На 15 март 1998 г. Католическата църква по съществуващия ред в нея провъзгласява монсеньор Босилков за блажен, прекланяйки се така пред мъченичеството му за вярата.

Другата католическа епархия (Софийската, или както започва да се нарича от началото на 18 век Софийско-Пловдивската) след Чипровските погроми има в общи линии следното развитие:

Едва през 1742 г. положението в епархията започва да се нормализира, когато като осми софийски владика е изпратен Никола Анджелли Радовани от Шкодра, Албания.

През 1759 г. настъпва важна промяна в статута на Южната епархия – тя добива статут на епископски викариат, един вид архиерейско наместничество. За дълбочината на промяната и лошите времена за католиците от Южната епархия през 18 в. може да се съди и по изнасянето на наместническото средище извън града Пловдив. Според избора на всеки владика то се установява в някое от околните католически села, най-често в Даваджово. Свидетелство за последователно ограничаваните позиции на Църквата от тия трудни времена е фактът, че за център на епархията от началото на 19 век се утвърдило село Калъчлий (Генерал Николаево).

С грижа за промяна на това положение през 1835 г. Рим поверил управлението на Южната епархия на отците лигуористи (или редемптористи от конгрегацията на Св. Алфонс Лигуори). Като знак за промените към добро през времето на пребиваването на събратята лигуористи (1836-1840) трябва да се приема и възвръщането на наместническото седалище в Пловдив. Под ръководството на отец Птачек започнала голямата реформа по въвеждането на грегорианския календар, на мястото на юлианския, който дотогава бил в употребление сред католическата общност в епархията. Ревностният управител успял да наложи да не се работи по празниците, въвел публичните религиозни шествия за големите църковни дни, подел упорита борба срещу лихварството, като лихварите заплашвал с тежки църковни наказания, непримирим бил срещу пиянството и мн. др.

На 26 март 1848 г. бил ръкоположен за владика Андреа Канова, родом от Гаресио при Ормеа, титулярен епископ на Крьона и с титла “Апостолически наместник Пловдивско-Софийски”. За сполучливото му управление способствали освен неговите личностни качества и сравнително дългият срок на последователна работа в епархията, още и промяната в правната основа на отношението към вероизповеданията в Турция след Хатихумаюна от 1856 г. По негово време били въздигнати пловдивската катедрала “Св. Лудвик”, църквите в с. Балтаджи, Даваджово, Селджиково, Хамбарли, Калъчли и др.; Католическата болница в Пловдив; той станал и основоположник на католическото просветно дело в епархията. По негова инициатива било уредено пребиваването на вицеконсули на Австрия, Франция, Великобритания и Русия в Пловдив; откриването на вицеконсулства на католическите велики сили тук довело престижът на католиците в района очевидно да нарасне.

Негов наследник, също капуцин, бил монсеньор Франческо Рейнауди (Франческо Доменико Рейнауди) от Виллафранка, Савоя, роден на 2 ноември 1808 г. Ръкоположен бил за владика през 1868 г. Управлението му на епархията съвпаднало с най-драматичните в новата българска история събития: монсеньор Рейнауди бил застъпник на въстаници пред властите през 1876 г.; през Руско-турската война организирал медицинска помощ на ранените руси, българи, турци и гърци. За човеколюбивата му дейност през войната бил награден от руския император с орден “Св. Ана”. С поемането на епархията основал семинария и голямо сиропиталище, ръководено до средата на 20 век от българските сестри терциарки, дружеството на които също било основано от него. През 1882 г. основал прословутата католическа болница в Пловдив. През 1885 г., на 77 годишна възраст, се оттеглил на почивка в село Калъчлий и в знак на признание на делата му, папа Лъв XIII го въздигнал в сан архиепископ, титуляр на древната Ставрополска епархия.

Едва през 1916 г. софийският епископски престол, при все и викариатски, бил зает наново от българин. Монсеньор Пеев имал длъжността на Софийско-пловдивски апостолически наместник и бил титулярен Лирбски епископ. Той бил роден на 11 ноември 1873 г. в с. Балтаджий (Секирово, Пловдивско) и духовно възрастнал в традициите на обществото на отците капуцини. В епископски сан бил възведен на 2 март 1913 г.

Следващият апостолически наместник на Софийско-Пловдивския викариат бил епископ Иван Романов, титуляр на Призриана. И той бил роден в с. Балтаджий (Секирово) през 1878 г. Ръкополагането му за свещеник станало на 21 септември 1901 г. от епископ Менини. До 1905 г. бил помощник енорист при западно-католическата църква “Св. Йосиф” в София; после за една година поел същата служба в с. Селджиково (Калояново, Пловдивско). През лятото на 1906 г. бил назначен за капелан на княз Фердинанд, където служел, докато монархът не напуснал България. На 24 август 1923 г. папа Пий XI го назначил за свой таен камериер, служба, потвърдена и от папа Пий XII. На епископския викариатски престол в Пловдив той дошъл след 24 годишно служене на църквата извън отечеството си. Ръкополагането му се извършило в църквата, в която били първите му свещенодействия, софийската “Св. Йосиф”, на 4 октомври 1942 г. Съдбата му, както и съдбата на повечето католически духовници в България след Втората световна война в условията на комунистическия режим, била трагична. През декември 1952 г. 74 годишният монсеньор Иван Романов бил осъден на 12 години затвор; непощаден от “методите” на следствието, епископът споделил мъченическата съдба на своя събрат, епископ Босилков, и починал на 12 февруари 1953 г.

Източен обред (Униатство)[редактиране | редактиране на кода]

В развитието на процесите на духовна и политическата еманципация на българите през XIX в. пределите на Османската империя, група деятели за църковна независимост и отделяне от юрисдикцията на Цариградския патриаршия стигат до идеята за уния с Рим. Сред основните подбудители на това дело е видният общественик Драган Цанков. Католическата църква от източен обред в България е един от резултатите на борбата на българския народ през XIX век за самостоятелна църква, национална екзархия и културна еманципация от Цариградската патриаршия. Част от българската интелигенция не може да се примири и като най-радикално средство за разрешаване на църковно-народния въпрос вижда приемането на върховенството на католическата църква в Рим.

Така се стига до 18/30 декември 1860 г., когато стотина съмишленици се срещат с папския представител в Цариград, монсеньор Паоло Брунони и му връчват молба, подписана от множество българи, търсещи апостолическо покровителство. Подписан е акт за присъединение към Ватикана, в който се формулират двете основни български искания – самостоятелна църковна йерархия и училища “според началата и системите на едно учение народно”. Към тях изрично се настоява и за запазване на съществуващия източен църковен обред. Това довежда до признаването на българите от Светия престол и Високата Порта за отделна религиозно-народна общност в рамките на Османската империя. След няколко месеца, на 2 април 1861 г. в Сикстинската капела в Рим, архимандрит Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ и глава на Католическата църква от източен обред на българите лично от папа Пий IX в присъствието на висши духовници, влиятелни политически фигури, дипломатически представители и делегация на присъединените към Рим българи. Униатското движение започва да печели позиции и в други селища, главно в Македония и Тракия. Тези събития бележат началото на историята на Католическата църква от източен обред в България, чието развитие до средата на XX век може да бъде представено в три периода.

Първият обхваща времето от началото до средата на 60-те години на XIX век. Центърът на събитията от това време са усилията да се отстои избрания път. Скоро след ръкоположението си Йосиф Соколски се разкайва за отстъплението си от православието и отпътува за Одеса на 6 юни 1861 г. заедно с Петко Славейков. [3] Оттам той се оттегля в православен манастир – Киевско-Печорската лавра, където прекарва в уединение остатъка от живота си. Тези събития водят след себе си и първата тежка криза в историята на Католическата църква от източен обред в България, проявена в неудържимия отлив от унията на множеството от присъединилите се.

След поредица неуспешни опити да бъде въздигнат висш йерарх, с избора, и сетне с ръкополагането за епископ на 1 ноември 1865 г. на Рафаил Попов, кризата е преодоляна. За епископски център се определя Одрин, началото на управлението на монсеньор Попов може да бъде прието за втори период от историята на Католическата църква от източен обред, който продължава до войните – Балканските (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918). В това време е постигнат разрив с мирските, политическите подбуди за присъединението на българите към Рим и се полагат същинските основи на Католическа църква от източен обред в България.

Берлинският договор (1878) не засяга източно-католическото население, останало в своята цялост главно в етническите земи на българите в границите на Турция. Но ръководството на духовните дела от един център вече е неефективно поради разстоянията и несигурните пътища в империята. Налага се през 1883 г. Македония и Тракия да бъдат разделени на две отделни в административното си управление църковни области с отделни епархии и епископи, а за представителството на Католическа църква от източен обред в Цариград Рим предвижда и архиепископ. За архиепископ със седалище в Цариград е назначен наследилият епископския престол на монсеньор Попов, монсеньор Нил Изворов. За Тракия и България, със седалище в Одрин, като титулярен Хевронски епископ и апостолически наместник е назначен монсеньор Михаил Петков, а за апостолически наместник на Македония – монсеньор Лазар Младенов със седалище в Солун. Назначените епископи на Тракия и Македония са първите католически владици с католическо богословско образование и възпитание.

Войните и непосредствено следвоенните години са време на тежки изпитания и затова те бележат началото на трети период от историята на Католическата църква от източен обред, който свършва с края на Втората световна война и установяването на комунистическия режим в България. Източно-католическата църква е изправена пред ново устрояване, което променя изцяло насоките на дотогавашното ѝ развитие.

Кризата в Католическата църква от източен обред идва като следствие на войните – бежанците българокатолици от Тракия и Македония се разпръсват сред православното население в България. Тежки затруднения възникнат от уреждането на юридическия статут на Католическата църква от източен обред в пределите и според законите на българската държава, уреждането на пространството на нейния диоцез, статутът на нейното духовенство и българското му поданство, законоположенията за въздигане на източно-католическите храмове и пр.

Основна заслуга за стабилизирането и устрояването на църквата в пределите на българската държава и преодоляването на кризата имат усилията на българското източнокатолическо духовенство, както и помощта на Рим. През 1921 г. като пратеник на Източната конгрегация архиепископ Исая Пападопулос подпомага подетото административно преустройство в новите условия, според което трите епархии от Турция – Цариградска, Одринска и Солунска – се закриват и се образува една със седалище в София. С негова помощ и с помощта на папа Бенедикт XV през 1922 г. започва изграждането на софийската източно-католическа църква “Успение Богородично” и енорийския дом като интеграционен център на униатите в България.

На 25 април 1925 г., десет дни след атентата в църквата “Св. Неделя”, като апостолически делегат в България пристига монсеньор Джузепе Анджело Ронкали, бъдещият “български” папа Йоан XXIII – личност, с чието име, усилия и дейност се свързва преодоляването на тежката криза, най-вече с помощта по избора на авторитетен и обединяващ католиците от източен обред духовен глава.

Начело на униатската църква е възведен монсеньор Кирил Куртев, едно от най-ярките имена в нейната история за времето на цялостното ѝ съществуване. Епископ Куртев е роден на 18 юли 1891 г. в с. Дрипчево, (Свиленградско). На 5 декември 1926 г. в Рим той е ръкоположен за титулярен Бриулитански епископ и апостолически екзарх на католиците от източен обред в България. Много важно за разбиране на неговото място в тази история и новия етап от историята на униатската църква е първото му епископско послание от април 1927 г.

Комунистическият режим поставя рязка граница в историята на католическата църква в България. През 1952 г. срещу повече от 40 души, сред които висшето духовенство и свещеничеството на католиците от двата обреда, е организиран съдебен процес по обвинение в участие в “шпионска и заговорническа католическа организация”. Процесът завършва с четири смъртни и множество други присъди с големи срокове затвор и с пълна конфискация на имуществото на католическата църква с Указ № 88 на президиума на нс от 1953 г.

След падането на комунистическия режим на 10 ноември 1989 г. цялото недвижимо имущество на католическата църква в България е възстановено със специален Закон за възстановяване собствеността върху конфискуваните с Указ № 88 на президиума на нс от 1953 г. (необнародван) недвижими и движими имоти, принадлежащи на католическата черква в пределите на Народна република България.

Вижте също така[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. http://censusresults.nsi.bg/Reports/2/2/R10.aspx
  2. Еленков, Иван. Католическата църква от източен отряд в България: От времето на нейното учредяване с присъединението на част от българския народ към Рим през 1860 г. до средата на ХХ век. София, Католическа апостолическа екзархия, 2000. с. 9.
  3. Цончев, д-р Петър. Из общественото и културно минало на Габрово, печ. Художник, С. 1934 (Габрово, 1996), с. 637.