Гостиля

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Гостиля
Католическата черква в Гостиля
Католическата черква в Гостиля
Общи данни
Население 240 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 15,624 km²
Надм. височина 51 m
Пощ. код 5864
Тел. код 06559
МПС код ЕН
ЕКАТТЕ 17364
Администрация
Държава България
Област Плевен
Община
   - кмет
Долна Митрополия
Поля Цоновска
(ГЕРБ, РБ, НС)
Кметство
   - кмет
Красимир Мравиев
Гостиля в Общомедия

Гостиля е село в Северна България. То се намира в община Долна Митрополия, област Плевен.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в Северозападна България, по въздушна линия на 14 km североизточно от град Кнежа, на 26 km западно-северозападно от общинския център гр. Долна Митрополия и на 15 km южно от р. Дунав. През селото минава третокласният път 137 от републиканската пътна мрежа гр. Кнежа – с. Крушовица. Разположено е в плитка и широка долина, отворена на изток и оградена от другите три посоки с полегати склонове издигащи се на 50 – 60 m над долината, до равното поле с нивите на селото.[1] Землището на селото граничи: на изток със с. Староселци, на северозапад със с. Галово, на югозапад с гр. Кнежа, на север със с. Ставерци, на юг със с. Долни Луковит[2].

В долината, през средата на селото, лъкатуши малката река Гостиля, като образува и неголяма заблатена площ. Според местно предание, тази рекичка, наричана от гостилчани Барата, натежава при избора на това място за заселване, защото представлява важно удобство за отглеждане на прословутите банашки гъски.[3] В първите години след заселването заблатяването създава нездрав климат и хората от Гостиля често боледуват от треска[2].

Климатът на Гостиля се характеризира с подобни на близкия гр. Кнежа: горещо и сухо лято, студена, също суха зима, преобладаващи западни и северозападни и по-рядко през зимата североизточни ветрове, годишна сума на валежите от порядъка до 550 l/m2, с минимуми през зимните месеци, август и септември и максимуми през май и юни.[4]

Име на селото[редактиране | редактиране на кода]

Селото носи името на реката, около която е заселено, но то е наследник и на името на едно много по-старо село от нейното поречие, изселило се в Дряновско (днешното село Гостилица) през периода 1595 – 1598 г. Тогава голяма част от северозападните български земи обезлюдява заради нападенията на разбойническите чети на влашкия войвода Михаил Витяз[5][2]

История[редактиране | редактиране на кода]

Селото, заедно с Асеново, Брегаре, Бърдарски геран и Драгомирово, е от 5-те села основани от банатски българи – католици, завърнали се от Банат след Освобождението на България през 1878 г.[6]

Гостиля се намира на около 10 км южно от някогашния стратегически римски път по долното течение на Дунав Виа Иструм, в участъка му свързващ гарнизоните OESCUS (днес с. Гиген) и RATIARIA (днес с. Арчар). Голяма част от легионерите след пенсионирането им получават земи, женят се за местни жени и се заселват в близост до мястото на службата си и това е най-вероятната причина при изкопни работи из Гостиля да са намирани римски монети, римски тухли, остатъци от колони, както в двора на Петър Кокорков[7]

Панормна гледка над село Гостиля
Банатски архитектурен стил в Гостиля

В ранната пролет на 1890 г. на Оряховското пристанище пристигат 86 семейства от пределите на Австро-Унгарската империя. Това са главно банатски българи – потомци на бежанци от Чипровското въстание от 1688 г. и на католици – преселници от началото на ХVІІІ в. Всички са католици от латински обред. Заедно с тях идват унгарски, немски и чешки семейства. Докарват покъщнина и земеделски инвентар. Пренощуват в Оряхово и 46 семейства заминават към Плевенско, за местността „Бойов геран“ до с. Горна Митрополия. Те идват в България въз основа на „Закона за населяване на ненаселените земи“ утвърден от княз Александър І с Указ № 222 от 20 май 1880 г.; освен основната цел на закона, той трябва да привлече в опустелите райони на следосвобожденска България и население от по-напредналата част на Европа. Унгария, в чиито предели се намира по това време Банат, след получаването през 1867 г. на автономност в рамките на дуалистичната Австро-Унгария, провежда добри вътрешни реформи (министър на просветата и науката е барон Йозеф Етвеш – добър приятел на банатските българи), обществото е силно развито в икономическо, културно и политическо отношение. Настанявайки се в Горна Митрополия, преселниците от Стар Бешенов започват преговори с плевенския окръжен управител Симеонов и настояват да бъдат отделна община. Желанието им е продиктувано от това, че от Банат идват с вековна традиция за общинско самоуправление, а и очакват проблеми заради религиозното си различие от местните източно православни българи. Високопоставеният чиновник не приема това искане и наругава молителите за тяхното упорство. В същия ден, след конфликта (10 октомври 1890 г.), тръгват обратно за Банат. Попътно нощуват в държавния соват „Гостиля“. Харесват това място за заселване и тяхна делегация отива при врачанския окръжен управител Михаил Македонски – председател на местния революционния комитет за освобождение от османското владичество, докато е учител в Кнежа. Той веднага изпраща чиновник да размери по два декара дворно място на всяко семейство. Така преселниците решават да останат в България и започват строят къщи по банатски тертип.[7]

Зимата на 1890/1891 г. е много тежка за новите заселници. Мартин Ловров, един от водачите им, пише: "...добре, че жителите на околните села ни оказваха помощ и се отнасяха добре с нас." А когато в края на февруари 1891 г. положението съвсем се влошава, делегация отива при Македонски и той лично идва в Гостиля. Нарежда да им се отпусне жито от държавния резерв и заем от оряховската земеделска каса. През пролетта на 1891 г. засяват по 10 – 15 декара царевица и в следващите години идват още семейства.

През 1893 г. селото наброява 127 къщи и 750 жители и до 1898 г. се води наместничество на Кнежа, но с правото да си избира кметски наместник. Първият кметски наместник за кратко време е Бонко Бартолов, заменен от Иван Чуканов (стария)[7].

През 1900 г. Гостиля е община; селото има 264 къщи и 946 жители, а в общината влиза и село Съсека, което отделно има 41 къщи и 191 жители. Село Съсека в едноименната местност в землището на Кнежа е заселено от банатски българи през 1894 г.; след изселването им през 1901 г, най-вече в с. Войводово, селото престава да съществува[5][6].

След войните в началото на ХХ в. в Гостиля се преселват още 28 семейства банатски българи от 83 – те семейства, заселили се първоначално във врачанските села Джурилово, Махмудия и Съсека.[5]

Селото дава 31 убити във войните. Освен българите, немците и унгарците от Гостиля също смятат България за свое отечество и воюват с достойнство за нея.

Мартин Ловров написва „Кратки исторически записки"[7] за преселването и за първите години на новото село Гостиля, но следите на ръкописа се губят из архивите на Историческия музей в Плевен. Цитати от записките на Мартин Ловров използва Иван Иванов Гашпаров в своята неиздадена, но съхранена от родственици „История на село Гостиля 1893 – 1963 г." .

Население[редактиране | редактиране на кода]

Брой на жителите според преброяванията на НСИ[8][9]
1893 1900 1910 1920 1926 1934 1946 1956 1965 1975 1985 1992 2001 2011
750 986 999 1149 1329 1403 1437 1110 954 769 558 508 364 244

В числото на преброените влизат и жителите, които не са от банатско потекло и етническите немци.

При преброяването през 2011 г. са отговорили на въпроса за етническа принадлежност 26 жители и са се самоопределили като българи 26 жители.

Възрастов състав на населението по данни от НСИ от 01.02.2011 г.[8]
Всичко Възрастови групи (в навършени години)
0 – 4 5 – 14 15 – 19 20 – 39 40 – 64 65 – 74 75 +
244 2 11 10 19 70 56 76
Икономическа активност на населението на 15 и повече навършени години по данни на НСИ към 01.02.2011 г.[8]
Всичко Икономически активни Икономически неактивни
Общо Заети Безработни
231 38 38 0 193

Поминък[редактиране | редактиране на кода]

Две са икономическите причини за да тръгнат бъдещите гостилчани от Банат към България: недостигът на земеделска земя в банатските им села, който става все по остър за всяко следващо поколение в резултат на раздробяването ѝ при наследяване от многолюдната челяд на семействата и тежката повинност да обработват земята и да участват в ловджийските занимания на австроунгарската аристокрация срещу нищожно заплащане, докато Търновската конституция и обществената структура на новоосвободена България изключват такива задължения и им гарантират свободно да се трудят в своя полза.

Традиционното препитание на първите заселници на Гостиля, пренесено от Банат, е земеделието, конкретно зърнопроизводството. Животновъдство те упражняват основно при отглеждането на впрегатни коне за обработката на земята. Други животни и птици отглеждат за вътрешните нужди на домакинствата и това са най-вече свине и гъски.

Площта на държавния соват Гостиля, който държавата отстъпва за заселване, не позволява оземляване в размери гарантиращи изхранване на домакинствата при периодически повтарящите се неплодородни години и при честото отсъствие и загубите на основната работна сила, младите мъже, заради войните водени от България през първата половина на ХХ век.[7] Село Гостиля е предпоследно в подреждането на банатчанските български села по площ от землището падаща се на един жител; при максимума население постигнат около средата на ХХ век – 10, 873 дка/глава за всички видове предназначения.

От Банат преселниците донасят модерни за времето си земеделски технологии и земеделско оборудване. Основните им предимства сравнено с местните земеделци в България са високопроизводителната конска тяга и железните плугове. Тези, които не успяват да си доставят такива плугове, използват дървени с подходяща конструкция, на която са монтирани пак стоманени трупици и по този начин си гарантират качествена и производителна оран, далеч превъзхождаща оранта с рало прилагана от местните българи. Леките банатски каруци с железни оси и теглени от силните им коне, позволяват да спестяват много време при пътуване и до най-отдалечените ниви в землището и при транспортирането на зърното за продажба до складовете на търговците – изкупвачи[7].

Недостигът на земя за обработване и загубата ѝ заради дългове на получената при оземляването или по наследство (до 1904 г. 30 – 40 домакинства загубват земята си [2], принуждават малоимотните и безимотните гостилчани да обработват на изполица земята на по-заможните си съселяни (до 1904 г. трима собственици имат земя 100 и повече дка [2]) и в някои случаи на собственици от съседните села; когато и това не е достатъчно, те се организират в групи надничари, които работят срещу натурално заплащане по прибиране на реколтата в съседните села[7].

Малка част от населението на Гостиля се препитава с търговия. Първата бакалница в селото е открита през 1893 г. от македонеца Минчо Марелов, а в началото на 40-те години на ХХ век бакалниците са 7, по правило – към кръчмите. Голяма част от оборота на бакалниците е на кредит, който в много случаи се погасява в натура след прибирането на реколтата и това превръща някои от бакалите в скрити лихвари и търговци на зърно на едро и дребно. Седем кръчми, две от които имат и стаи с по 2 – 3 легла за пренощуване на гости, и сладкарница са другите търговски предприятия в Гостиля [2].

Занаятчиите в началото на ХХ век са петима дърводелци – колари, някои от които са етнически немци [2], преселници от Банат. В областта на услугите работят двама бръснари[7]. В началото на ХХ век в селото има една мелница със задвижване от кон и две воденици на р. Гостиля [2].

За да решат проблема с недостига си на финансови средства група гостилчани създават през 1923 г. кредитна кооперация „Банат". Кооперацията открива през 1924 г. и свой магазин, след време започва да изкупува селскостопанска продукция от селяните. Въпреки многото проблеми в съществуването си, тя оцелява, става основа в първия, неутвърден от държавната администрация, опит да се създаде земеделска кооперация през 1948 г, а през 1963 г. е главният субект на търговията на дребно със селото. Първата действаща земеделска кооперация е създадена през същата 1948 г. от малоимотни селяни с общо 1200 дка обработваема земя, един конски впряг от 2 коня и 7 волски впряга по 2 вола. Масовизацията наложена от държавата през 1950 г. спасява земеделската кооперация от разпад, но пък някои млади мъже, недоволни от доходите си от земеделие напускат селото за да работят в мините, което се насърчава от държавата. Постепенно ТКЗС в Гостиля укрепва, развива и сериозно животновъдство и през 1955 г. първо в селото електрифицира стопанския си двор. Покрай кооперативното стопанство се замогва и селото, през 1955 г. се електрифицира цялото, а през 1960 г. е прокарано централно водоснабдяване. Партийната идеология за превръщането на кооперативната собственост в общонародна, реализирана чрез държавната политика за уедряване на селското стопанство през 60 те години на ХХ век, води до сливането на земеделската кооперация на Гостиля с кооперации от други, съседни населени места. [7] От началото на 90-те години на ХХ век земеделските земи са върнати на собствениците и техните наследници, но единици от тях имат възможност да я обработват; демографските и икономическите условия и новите земеделски технологии определят масовото ѝ отдаване за обработка на малко на брой икономически субекти, които развиват зърнопроизводство.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

През годините на 1890 – 1892, когато семействата им още не са се заселили на постоянно място, децата не посещават училище. На 1 март 1893 г. в новото село Гостиля започват учебни занятия в селската черква. Учителят Георги Спасов от гр. Свищов преподава само на I отделение и така е до 1896 г, когато е открито и II отделение, а учител е Андрей Николов от недалечното с. Селановци. Поради невъзможност да се водят занятия зимно време в студената черква, от 1896 до 1902 г се наемат за учебни помещения стаи в частни къщи.

В началото на ХХ век почти всички жители на селото, мъже и жени, са грамотни, а само 5 деца от 75 в училищна възраст не посещават училище[2]. От 1902 г. за училище е пригодена сградата на бивша воденица, където до 1915 г. са открити III и IV отделения, от 1923/1924 учебна година е открит и I прогимназиален клас. На училището са дадени имената на светите братя Кирил и Методи, доставени са учебни пособия за сериозна сума и е назначен първият директор, Димитър Христов от гр. Трън. През 1925 -1926 г. до приспособената воденица, с голям общински заем и много доброволен труд на населението, е построена нова училищна сграда с четири класни стаи и канцелария, към които по-късно са добавени още две класни стаи и други помещения. Училището получава и ново име – „Светлина". До вкл. 1938/1939 учебна година са открити II и III прогимназиални класове. През този период 11 младежи продължават и гимназиално образование, но за девойките консерватизмът на родителите им в повечето случаи е непреодолима пречка за това[7][2].

За подпомагане на бедните ученици на училището са дадени 80 дка. ниви и овощна градина, използвани и за обучение на учениците.

През 1958 – 1960 г. са направени допълнителни пристройки към училището, където са разкрити: работилница за обучение по дърводелство, кабинети по химия, физика и биология и физкултурен салон.

За периода от основаването на селото до 1923 г. завършилите основно образование гостилчани са малко; никой няма завършено средно образование, до 1944 г. 17 негови жители завършват средно , 5 – висше образование, а от 1944 г. до 1963 г. завършилите средно образование са 124, висше – 20. [7] Тази тенденция след 1963 г. се променя отрицателно в резултат на промените в икономиката на селото и следващият от това демографски срив, видим от таблицата за броя на населението.

Религия[редактиране | редактиране на кода]

Първите заселници на селото, дошли от Банат, са изключително от римокатолическо вероизповедание[6], но още в края на ХІХ век в селото идват и православни българи – бежанци от Егейска Македония[10]. През 1928 г. 1047 от жителите са римо – католици, а 287 са източно православни[11].

Черковните служби на банатските българи – католици през първите години след заселването се извършват в помещение на частна къща от пътуващи свещеници[6][3].

Първият свещеник в селото е назначеният през 1893 г. италианец Амброзий Галярди, монах – пасионист, наричан от гостилчани дядо Амброджо. Същата година е построена малка, покрита със слама черква и скромна паракия до нея. През 1904 г, насърчен от Никополския епископ Хенрих (Анри) Дулсе, отец Амброзий издига храма „Пресвето Сърце Исусово“ по проект на италианеца архитект Джовани Мосути. Строежът е подпомогнат със средства събрани от Никополският помощник – епископ Жак Роасан, а дарители са католиците от селата Белене, Ореш, Трънчовица и Лъжене и архиепископът на Париж Мишел дьо Белагроа. Жителите на селото участват с много доброволен и безвъзмезден труд в строителството на новата си черква. Отец Амброзий лично изработва от дърво олтарите, светилниците и вратите. На празника Пресвето Сърце Исусово през 1905 г. епископ Жак Роасан я освещава. През същата година небрежно иззиданата камбанария се срутва и частично разрушава покрива на безлюдната по това време черква. Макар и ремонтиран, след две години покривът отново се руши. Отец Галярди служи в Гостиля до смъртта през 1914 г. и е погребан там[12].

Асеновчанинът Алоизий Манушов служи от 1914 г. до 1920 г, набавя нови средства и ремонтира покрива и останалите части на храма[12].

Белгиецът Рихард Хофман, по време на своята служба 1920 – 1925 г., с наследени от предшественика си пари и добавените от владиката Дамян Теелен и помощ от Белгия, започва през 1924 г. строеж на нова камбанария и построява първия етаж на нова паракия.

С дарения от Германия и Холандия камбанарията е завършена през 1926 г. от свещ. Херман Демер, който съставя и немско – български речник и популяризира футбола сред местните младежи. Помощник-енорист в това време е Хуго ван Бергман – холандец[12].

До 1948 г. в Гостиля служи италианецът Плачидо Корси, станал по-късно шарже д`афер на посолството на Ватикана в София.

В първата половина на ХХ век, храмовият празник на черквата е отбелязван с религиозни шествия – поклонения на жители на близките банатчански села Бърдарски геран и Брегаре до Гостиля. След 2011 г. са направени опити на младежите от Бърдарски геран да подновят традицията, макар и със значително по-малък религиозен заряд.

През 2016 г. е извършен ремонт на сградата на черквата, а през 2017 г. се ремонтира и паракията (дома за свещениците) до нея, като на първия етаж се обособява зала за занимания с децата и младежите от селото.

Свещеници служили в енорията Гостиля

1. Амброджо Галярди (италианец, пасионист, погребан в с.Гостиля) – от 1894 г. до 11 октомври 1914 г.

2. Емиляно Вари (пасионист) – от 8 септември до 15 ноември 1914 г.

3. Алоиз Манушев (пасионист, от с.Асеново) – от 1 декември 1914 г. до 15 септември 1920 г.

4. Рихард Хофман (пасионист, белгиец) – от 18 септември 1920 г. до 7 април 1925 г.

5. Кирил Балабанов (от гр.Пловдив, успенец) – от 4 юли до 8 август 1925 г. и от 20 април до 4 септември 1949 г.

6. Херман Демер (пасионист, германец) – от 14 май 1925 г. до 19 август 1938 г.

7. Ириней Николов Мартинчев (пасионист, от с.Лъжене (Малчика) – от 1 август до 10 септември 1938 г. и от 10 февруари 1955 г. до 6 април 1958 г.

8. Кирил Иванов Яков (пасионист, от с.Ореш) – от 6 октомври 1938 г. до 14 януари 1940 г.

9. Плачидо Корси (пасионист, италианец) – от 28 януари 1940 до 5 юни 1947 г.

10. Никола Йозов Калчев (пасионист, от с.Бърдарски геран) – от 17 юни 1947 г. до 3 април 1949 г.

11. Марислав Антонов Банчев (успенец, от с.Брегаре) – от 11 септември 1949 г. до 23 март 1952 г. и от 8 май 1964 г. до 10 юли 1984 г.

12. Недялко Стъкларов (пасионист, от Варненско) – от 13 юли 1952 г. до 5 август 1954 г.

13. Йосиф Рафаилов Йонков (пасионист, от с.Ореш) – от 10 февруари 1955 г. до 6 април 1958 г.

14. Йосиф Михайлов Минчев (мирски свещеник, от гр.Белене) – от 23 август 1958 г. до 24 май 1964 г. и от 17 април 1986 г. до 11 януари 1997 г.

15. Асен Яков Генов (мирски свещеник, от с.Малчика) – от 23 септември 1984 г. до 16 април 1988 г. и от 12 януари 1997 г. до май 1998 г. и 2002 г.

16. Анджело Габриеле Джорджета (пасионист, италианец) – от 28 май 1998 г. до 2002 г.

17. Збигнев Карниевич (поляк, конвентуалец) – 2003 – 2006 г.

18. Ярослав Барткиевич (поляк, конвентуалец) – 2007-2008 г.

19. Койчо Димов (мирски свещеник род. Стара Загора) – 30 май 2009 – началото на 2013 г.

20. Владислав Томич (първият български католически дякон, от София, завършил в Австрия) – началото на 2013 г. –

Читалищно дело[редактиране | редактиране на кода]

Съвсем в началото на ХХ век училищната библиотека, която през 1904 г. притежава 12 книги и 12 списания, изпълнява известна роля в разпространение на културата между по-възрастното население[2].

През 1926 г. по инициатива на учителят Прокопи Тошев е основано читалище и му се дава името на възрожденеца Г. С. Раковски. За първи председател е избран Атанас Маринов Нинов. За издръжка дейността на Читалището общината заделя 50 дка ниви, които дава за обработка под наем и с набраните средства се купуват най-вече книги за библиотеката. През 1928 г. са закупени първите два библиотечни шкафа и маса и столове за читалнята. За първа читалищна сграда е наета бивша кръчма и в нея започва да работи първата читалня – кафене. Раздават се книги за четене и вкъщи. Читалището дава почва за изява на средношколците, които през ваканциите организират вечеринки в полза на читалището; лекари и агрономи изнасят пред селяните реферати по актуални теми.

Нарасналото население и особено младежите имат нужда от по-просторна сграда и през 1952 г. в национализираната сграда на друга кръчма е пригодено помещение за театрален салон с 80 – 100 места и малка сцена. По-късно е преустроен за читалищен салон бившия общински обор и вече се разполага с 280 места и по-голяма сцена.

Книжният фонд на библиотеката към Читалището през 1944 г. е 200 тома. През периода 1953 – 1958 г. задълженията на библиотекари се изпълняват от учителите, а учителят Иван Гашпаров – местен жител, е избран за председател на Читалището; от 1959 г. е назначена библиотекарка, а от 1961 г. – друга, следваща библиотечно дело. Държавната политика в подкрепа на читалищното дело води и до нарастването на книжния фонд на Читалището до 2250 тома през 1963 г.[7]

През 1958 г. към Читалището е сформирана самодейна битова певческа група, която печели награди от различни фестивали[7] и полага традициите, които се пренасят и в първите десетилетия на ХХI век.

Политически живот[редактиране | редактиране на кода]

В първите години след заселването гостилчани, заети с грижите си за устройване на новото място, не са особено политически ангажирани. До 1918 г. в селото имат известно влияние политическите партии на стамболовистите, демократите, либералите; в тях членуват някои от по-заможните селяни. За политическата пасивност на останалите влияе и консервативната настройка от страна на католическата черква, имаща силно влияние сред населението. През този период липсва реално политическо противопоставяне в селото, макар че през 1906 – 1907 г. приходящи учители опитват да разпространяват между малоимотните и безимотните селянина на идеи за социално равенство и социална борба. През 1908 г. се появяват и първите наченки на земеделско единомислие [7].

Стопанската разруха на страната в резултат на участието ѝ в Първата световна война и радикално настроените фронтоваци, завърнали се вкъщи през 1918 г. определено променят политическия климат в селото и през 1918 г. е сформирана организация на БРСДП (т.с.). През 1920 г. е основана и местна Земеделска Дружба. Представителите на двете нови партии (от май 1919 г. БРСДП т.с. се реорганизира в БКП т.с.) в Гостиля на моменти си сътрудничат, на моменти се противопоставят една на друга, както е по въпроса за Закона за трудовата поземлена собственост и по отношението си към преврата свалил от власт правителството на Александър Стамболийски на 9 юни 1923 г. По време на събитията през септември 1923 г, които в много селища на северозападна България вземат форма на въоръжено въстание, в Гостиля и комунисти и земеделци остават пасивни, като комунистите и сговористкият кмет правят съглашатеска договорка за запазване на мира в селото чрез поделяне на властта, подкрепени мълчаливо и от земеделците. До 1931 г. комунистите и земеделците от Гостиля нямат официален организационен живот, а след това излъчват по няколко общински съветници[7].

Превратът от 19 май 1934 г. слага край на местното самоуправление и на партийните организации в Гостиля. През 1939 г. се създава младежка кооперативна група, като позволена от закона форма на обществено сдружаване, формално към местната Кредитна кооперация[7].

При политическата промяна на 9 септември 1944 г. местната власт е сменена без ексцесии след пристигането на група от с. Ставерци, която привлича и местни младежи и възрастни и от името на ОФ назначава за кметски наместник Христо Пенков. От началото на 1947 г. Гостиля придобива статут на самостоятелна община[7].

На референдума за определяне формата на държавно управление – монархия или република, на 8 септември 1946 г. 99 % от гостилчани гласуват с бялата бюлетина за републиканската форма на управление., а същата година, на 27 октомври, на изборите за Велико народно събрание на Републиката, по-голямата част от тях дават гласовете си за опозицията срещу ОФ. След съответните политически мерки от висшестоящите власти, на следващите избори, които са за местно самоуправление, резултатът е в полза на кандидатите на ОФ. Спечелила тези избори местната организация на комунистическата партия е вътрешно разделена от борба за разпределяне на административните постове, но и това е отстранено след намеса на Околийския комитет на БКП.

Земеделската дружба в селото след 1947 г. постепенно изживява опозиционните си настроения и започва тясно да сътрудничи на партийната организация на БКП в провеждането на кооперирането в селото, а след 1950 г. и в масовизацията на ТКЗС. Сътрудничеството на двете местни партийни организации, останали и единствени, дава през следващите години своите резултати в подобряване на икономическото състояние на селото и неговите жители, в благоустрояването, културния и другите аспекти на обществения живот[7].

Към август 2017 г. кмет на Гостиля е Красимир Йозов Мравиев.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

  • Мартин Ловров – предводител на завръщането в България и заселването на Гостиля, автор на „Кратки исторически записки" за Гостиля [7]
  • Павел Куков (1925 – 2014) – учител и преводач от френски език, самобитен поет на банатски български език, черковен музикант[13].

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Google Earth
  2. а б в г д е ж з и к л Пътеводител на Оряховска окололия (1904) глава 14 – село Гостиля
  3. а б Искра Ценова Горчиви корени
  4. Милан Георгиев – Физическа география на България – 1991 г.
  5. а б в н.с.Трифон В. Трифонов Стефан Д. Петров История на град Кнежа – второ и допълнено издание 2006 г.
  6. а б в г Светлозар Елдъров – Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. 2002 г.
  7. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Иван Иванов Гашпаров – История на село Гостиля 1893 – 1963 г.
  8. а б в НСИ Преброяване на населението от 01.02.2011 г.
  9. НСИ Национален регистър на населените места в Царство България.
  10. Райна Николова Шест фамилии от Егейска Македония-преселници в Гостиля – Родовата памет на банатските българи част ІІІ
  11. Годишен алманах – Католически календар Св. Кирил и Методий – 1918 – 1950 г.
  12. а б в История на храма в Гостиля
  13. Статия за Павел Куков
  • д-р Любомир Милетич – Нашите павликяни – 1904 г.
  • д-р Любомир Милетич – Изследвания за българите в Седмиградско и Банат -1987 г.
  • Иван Иванов Гашпаров – История на село Гостиля 1893 – 1963 г.
  • Ст. Георгиев Т. Икономов – Пътеводител за Оряховска област изд. 1904 г. Свищов
  • Годишен алманах – Католически календар Св. Кирил и Методий – 1918 – 1950 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]