Украинци в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Украинците са осмата по численост народност в България. Според преброяването на населението през 2011 г. те са 1 789 души, или 0.02 % от населението на страната.[1]

История[редактиране | редактиране на кода]

Правилно е появата на украинската общност в България да се свързва с известния украински учен и обществен деец Михайло (Михаил) Драгоманов (1841 – 1895). Той пристига в София през 1889 г. по покана на българския министър на образованието и преподава най-нова история във Висшата школа (дн. Софийски университет „Св. Климент Охридски“). За постоянно се установява в България дъщерята на Драгоманов – Лидия (1866 – 1937), която се омъжва за Иван Шишманов (1862 – 1928) – ученик на Драгоманов, професор, първия български славист и украинист. Между другото, през 1918 г., когато Царство България признава Украинската народна република (УНР), проф. Шишманов е изпратен в Киев като посланик (в София от 1918 до 1920 г. също има посолство на УНР). През 1943 г. синът на Лидия и Иван Шишманови – Димитър Шишманов (1899 – 1945), е министър на външните работи на България. През 1945 г. след присъда на комунистическия т. нар. народен съд той е разстрелян като „враг на народа“ (реабилитиран през 1996 г.). През 1895 г. в София по покана на семействата Драгоманови и Шишманови гостува украинската поетеса Леся Украинка (1871 – 1913). По инициатива на украинското посолство и украинците в България през 1995, 2005 и 2009 г. гробът на Михайло Драгоманов на Централните софийски гробища е възстановен и подреден.[2]

Следващата вълна от украинци пристига в Българя след октомврийския преврат в Руската империя през 1917 г. и гражданската война по украинските земи. Ако първата вълна от емиграция на украинци в България е представена от незначителна група украински интелектуалци, то втората е значително по-многобройна. Според някои данни става дума за над 2000 души патриотично настроени украинци, а ако говорим и за рускоезичните, то се споменава число от порядъка на 20 000. Но те се водят като белоемиграция и украинските организации, съществували тук през 20-те и 30-те години на 20 век и забранени през 1945 г., предпочитат да не контактуват с тях. Сред тези украински центрове трябва да се споменат „Украинска общност“ с клонове в Пловдив, Варна, Видин, Русе, Севлиево, Ловеч, украинското гимнастическо дружество „Сеч“, дружество „Украински сокол“, Украинско национално-казашко дружество, Украинско дружество на запорожките казаци „Хетман Сагайдачний“.[2]

Един от лидерите на „Украинска общност“ е известният украински скулптор Михайло Парашчук (1878 – 1963) – ученик на Огюст Роден. Някои български архитекти наричат Парашчук „баща на архитектурната скулптура в България“. Той се налага с творческия си подход при художественото оформяне на печатницата на Стайков (фигурата на Гутенберг), къщата-резиденция на Хаджипетрови, дома на д-р Стамболиев, Дома на правниците, Банката за земеделски кредит в София, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, унгарското и френското посолство. Някои от тези сгради са разрушени от бомбардировките през Втората световна война. На Парашчук българските архитекти възлагат украсата и на такива монументални сгради, като БНБ (декоративните мотиви с лъвове на „потъващите“ врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите), Съдебната палата (оригиналните орнаментирани рамки на парадните врати), Министерството на отбраната, Военната академия „Г.С. Раковски“ (неповторимите релефи по сюжети на българската история във входното антре, разположени над петте врати – „Аспарух минава Дунава“, „Цар Симеон пред стените на Цариград“, „Отбраната на Шипка“).[2]

През 1932 г. украинците в София начело с Парашчук организират препогребване на Михайло Драгоманов, на гроба му поставят паметник, изработен от самия Парашчук. На паметника има надпис: „На великия гражданин на украинската емиграция“. През 1963 г. Михайло Парашчук почива и е погребан до Драгоманов. Посмъртно за принос към българската култура той е награден с орден „Кирил и Методий“. През декември 1998 г. на гроба на Парашчук със средствата, събрани от украинските дипломати, бизнесмени и диаспора, също е поставен паметник с бюста на твореца, изработен от Вежди Рашидов.[2]

Последната активна организация на украинците в България е Украинско културно обединение (УКО). През 1944 г., когато страната е окупирана от Червената армия, неговите лидери Иван Колисниченко и Дмитро Майстренко са арестувани и изпратени в Москва. Какво се е случило с тях, не се знае. В ръцете на СМЕРШ по чудо не попада само Сергий Юзефович – секретар на УКО, но пък с него се захваща българската „Държавна сигурност“ и по-късно той преминава през местните лагери. Юзефович е роден през 1915 г. в Централна Украйна, след октомври 1917 г. се озовава в Германия, после – в Полша, където следва. През Втората световна война воюва в редиците на полската войска. Ранен е. Разгромен, неговият полк отказва да се предаде на немците, но не вярва и на болшевиките, затова поема към Балканите. През 1943 г. Сергий Юзефович пристига в България като представител на умереното крило („мелникивци“) на Организацията на украинските националисти. Живее във Велико Търново, признат е от украинската общност в България като нейния доайен.[2]

Архивът на Михайло Парашчук, който съдържа много интересни данни за украинската емиграция и диаспора в България и света се обработва. През 2001 г. Емине Хакова от Държавния архив и дипломатът Виталий Москаленко подготвят каталогът „Украинска емиграция в България след Първата световна война“, а през 2007 г. – научно-инвентарен опис на архива на Парашчук. Сега се работи върху сборника с документите от този архив.[2]

През социализма в България започва да пристига третата вълна на украинската емиграция. Условно тя може да се назове „брачна“, защото основната причина за идване на украинците тук е бракът с български гражданин. По това време в Украйна учат и работят много българи. Но тази емиграция предимно е рускоезична, въпреки че чудесно пее украински песни, и след разпадането на СССР през 1991 г. много хора от нея придобиват руско или българско гражданство. Това, че част от украинците не стават граждани на Украйна, се обяснява и с факта, че украинското посолство се открива в София едва през май 1993 г. А и Русия не се противи на двойното гражданство, докато Конституцията на Украйна го забранява категорично.[2]

Според някои данни през 1991 г. в България има 5 – 6000 украинци. Десет години по-късно, по време на националното преброяване през 2001 г., българските граждани с украински произход са 2489 (за сравнение, с руски – над 15 000). Съгласно българското законодателство именно тези около 2500 украинци трябва да се водят като украинска диаспора (или малцинство) и нейните организации могат да членуват в Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси към Министерския съвет и да претендират за държавно финансиране на дейността си.[2]

Преди години украинците започват да се обединяват в свои сдружения и сега юридически регистрирани такива организации има в София („Мати-Украйна“), Бургас („Украйна-Диаспора“), Варна („Черноморие“), Добрич („Добруджа-Украйна“), Силистра („Украински дом“).[2]

През 2002 г. към „Мати-Украйна“ започва да работи Украинското неделно училище, където Антонина Якимова – професионален педагог, завършила Киевския университет „Тарас Шевченко“, преподава на 15 – 20 деца украински език и роден край. Сега училището се премести в сградата на посолството в София, където има клас, специално оборудван с финансовата помощ на Украинската държава. Впрочем, с тази помощ диаспората се снабдява с компютри, монитори, принтери, фотоапарати, фитнес уреди, възстановени са паметниците на Михайло Драгоманов и Михайло Парашчук, брутално ограбени от вандали в края на миналия век.[2]

През 2004 г. Украинското неделно училище започна да работи и към Консулството във Варна. Там е преподавала съпругата на един от дипломатите – Нина Кирилич. Училището не работи.[2]

През 20-те и 30-те години на 20 век в България излизат следните украински печатни издания: „Украинско-български преглед“, „Украинско слово“, „Да се сплотяваме“, „На стража“, „Независимост“. През март 1935 г. се появява списанието „Украинско-български вести“, но то излиза само веднъж. От август 1994 г. до април 2001 г. редовно, всеки месец, излиза вестникът „Украйна прес“. През 1998 г. той може да се чете и в интернет, където го има и до ден днешен, само че под друго име – „Украински вести“ (www.ukrpressbg.com). „Украйна прес“ заедно с информационния бюлетин на украинското посолство „Украйна“ (1993 – 1997) запълват информационния вакум за Украйна в България. Читателите научават не само актуалните новини, но и за историята и културата на Украйна, за вековните връзки между двата народа.[2]

През пролетта на 2009 г. в София на площад „Възраждане“ се появява паметник на украинския гений Тарас Шевченко. Това е огромно постижение на единните усилия на Украинската държава, посолството на Украйна, общността и украинските и българските бизнесмени-спонсори.[2]

И така, украинската общност в България има своя славна история. Но комунистическите 45 години лишават българските украинци от връзката между поколенията, тя се прекъсва и в началото на 90-те години на 20 век де факто развитието на диаспората започва почти от нулата. За да ги подкрепи, през 2000 г. в София пристига тогавашният председател на Световния конгрес на украинците Асколд Лозинский, а през 2010 г. – председателят на Европейския конгрес на украинците Ярослава Хортяни. Именно с нейното съдействие и по инициативата на Красимир Панковски – лидер на младите украинци в България, в София (а после и в Банско) се провежда Първата конференция на младежките организации на украинската диаспора в Европа.[2]

Много за развитието на украинската общност в България прави и украинското посолство, в частност дипломатите Виталий Москаленко, Микола Ярмолюк, Виталий Пейчев.[2]

Численост и дял[редактиране | редактиране на кода]

Численост и дял на украинците според преброяванията на населението в България през годините:[3][1]

Година Дял
(в %)
Численост
2001 0.03 2 489
2011 0.02 1 789

В административно-териториално отношение[редактиране | редактиране на кода]

Численост на украинците по области, според преброяването на населението през 2001 г.:[3]

Област Численост Дял (в %)
Общо 2 489 0.031
Благоевград 78 0.022
Бургас 185 0.043
Варна 208 0.045
Велико Търново 113 0.038
Видин 40 0.030
Враца 55 0.022
Габрово 45 0.031
Добрич 74 0.034
Кърджали 20 0.012
Кюстендил 34 0.020
Ловеч 29 0.017
Монтана 46 0.025
Пазарджик 61 0.019
Перник 44 0.029
Плевен 72 0.023
Пловдив 197 0.027
Разград 23 0.015
Русе 93 0.034
Силистра 32 0.022
Сливен 35 0.016
Смолян 27 0.019
Софийска 59 0.021
София 571 0.048
Стара Загора 109 0.029
Търговище 21 0.015
Хасково 51 0.018
Шумен 95 0.046
Ямбол 72 0.046

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б ((bg))  Население по местоживеене, възраст и етническа група в България през 2011 година. // НСИ, 2011. Посетен на 21 януари 2015.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о п ((bg))  Украинската общност в България. // Европа 2001, 2010. Посетен на 21 януари 2015.
  3. а б ((bg))  Етнически състав на населението в България. // miris.eurac.edu. Посетен на 21 януари 2015.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „България“         Портал „България