Винкенти Пеев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Винкенти Пеев
български духовник
Роден
Починал
2 март 1941 г. (67 г.)

Винкенти Пеев е български католически духовник, монах капуцин и епископ на Софийско - Пловдивския апостолически викариат. Периодът на неговото архиерейско служене може да бъде определен като „апогея” в историята на католическата книжнина в България.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Викенти Пеев (изписван и като Винкенти Пеев) е роден на 11 ноември 1873 г. в село Балтаджии (днес кв. Секирово на град Раковски). През 1885 година той постъпва в католическата семинария в град Пловдив. След завършване на семинарията през 1889 г. Викенти е изпратен в Ориенталския капуцински институт Буджа, Турция да продължи образованието си. След това следва философия и теология в семинарията в Сан Стефано.

Ръкоположен е за свещеник на 15 март 1896 година от Андрей Тимони, архиепископ на Смирна. След завършването на образованието си със специален декрет от Конгрегацията за пропаганда на вярата Викенти Пеев е назначен за мисионер. През същата година е избран за преподавател по богословие и право в Института, къде работи почти 18 години.

На 13 декември 1912 година е избран за титулярен епископ на Лирба и за епископ-коадютор на Софийско-Пловдивския апостолически викариат т.е. с право да наследи архиепископ Менини като Софийско-Пловдивски викарий. На 2 март 1913 година в църквата “Сан Лоренцо от Бриндизи” в Рим Викенти Пеев е ръкоположен за епископ и е приет на аудиенция при папа Пий Х.

Неговото епископство в България подобно на това на неговия наследник по-късно – Иван Романов - започва по времето на световна война. Управлението на викариата поема от 14 октомври 1916 г., след смъртта на архиепископ Роберто Менини.[1]

В началото има големи противоречия с мирските свещеници, които от своя страна има проблеми с капуцините мисионери. За този част от живота си Викенти по-късно ще каже: Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат. Изказвам убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си.

През 20-те години прави неуспешни опити да въстанови семинарията за обучение на мирското духовенство. По негово време представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София и решават да издават католически орган. На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник „Истина” на български език.[2]. Kатолическият печат по време на неговото управлиение изживява своя разцвет. Безспорна заслуга за това има издателството „Добър печат“ ръководено от на отец д-р Дамян Гюлов.

Той умира на 2 ноември 1941 г. и е погребан на 4 ноември в Пловдив. Преди погребанието му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Антал Пап лирбенски епископ
(13 декември 1912 – 3 ноември 1941)
Вилем Мютсартс
архиепископ Роберто Менини Софийско-Пловдивски апостолически викарий
(12 октомври 1916 – 2 ноември 1941)
епископ Иван Романов