Викенти Пеев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Винкенти Пеев)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Винкенти Пеев
български духовник
Роден
Починал
2 март 1941 (67 г.)

Религия Римокатолическа църква

Винкенти Пеев (изписване до 1945 година Виканти Пеѣвъ) е български католически епископ, монах капуцин и апостолически викарий на Софийско-пловдивския апостолически викариат.[1] Периодът на неговото архиерейско служене може да бъде определен като „апогея” в историята на католическата книжнина в България.[източник? (Поискан преди 26 дни)]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Гробът на епископ Пеев в катедралата „Свети Лудвиг“ в Пловдив

Викенти Пеев е роден на 11 ноември 1873 година[1] в село Балтаджии (днес квартал Секирово на град Раковски). През 1885 година той постъпва в католическата семинария в град Пловдив. След завършване на семинарията през 1889 г. Викенти е изпратен в Ориенталския капуцински институт Буджа, Турция да продължи образованието си. След това следва философия и теология в семинарията в Сан Стефано.

Ръкоположен е за свещеник на 15 март 1896 година от Андрей Тимони, архиепископ на Смирна. След завършването на образованието си със специален декрет от Конгрегацията за пропаганда на вярата Викенти Пеев е назначен за мисионер. През същата година е избран за преподавател по богословие и право в Института, къде работи почти 18 години.

На 13 декември 1912 година е избран за титулярен епископ на Лирба и за епископ-коадютор на Софийско-пловдивския апостолически викариат т.е. с право да наследи архиепископ Менини като софийско-пловдивски викарий.[1] На 2 март 1913 година[1] в църквата „Сан Лоренцо от Бриндизи“ в Рим Викенти Пеев е ръкоположен за епископ и е приет на аудиенция при папа Пий Х.

Неговото епископство в България подобно на това на неговия наследник по-късно – Иван Романов - започва по времето на световна война. Управлението на викариата поема на 12 октомври 1916 г.,[1] след смъртта на архиепископ Роберто Менини.[2]

В началото има големи противоречия с мирските свещеници, които от своя страна има проблеми с капуцините мисионери. За този част от живота си Викенти по-късно ще каже: Това, което съм, го дължа на отците капуцини. Ще им бъда вечно признателен и с думи, и с дела. Това не ми пречи обаче да заявя, че като владика на всички, включително и на мирските свещеници, моите грижи са отправени и към това именно духовенство и техните права трябва да се зачитат. Изказвам убеденост, че с взаимна любов проблемите могат да се разрешат и всички трябва да знаят правата и задълженията си.

През 20-те години прави неуспешни опити да въстанови семинарията за обучение на мирското духовенство. По негово време представители на католическата интелигенция в България се събират на конгрес в София и решават да издават католически орган. На 8 май 1924 година е издаден първият брой на вестник „Истина” на български език.[3]. Kатолическият печат по време на неговото управлиение изживява своя разцвет. Безспорна заслуга за това има издателството „Добър печат“ ръководено от на отец д-р Дамян Гюлов.

Той умира на 2 ноември 1941 година и е погребан на 4 ноември в Пловдив. Преди погребанието му, по време на литургията мирският свещеник Йосиф Стойков произнася прочувствено слово, в което отбелязва, че делата на епископа са по-силни от смъртта. Погребан е в католическата катедрала в Пловдив.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Антал Пап лирбенски епископ
(13 декември 1912 – 3 ноември 1941)
Вилем Мютсартс
архиепископ Роберто Менини апостолически викарий на Софийско-пловдивския апостолически викариат
(12 октомври 1916 – 2 ноември 1941)
епископ Иван Романов