Георги Пеячевич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Георги Пеячевич

един от водачите на

Чипровското въстание
Роден
1655 г.
Починал
18 март 1725 г. (70 г.)
Националност Флаг на България България
Въоръжена борба
Кауза Освобождение на България
Подкрепял Австрийска империя
Противник на

Османската империя и

Унгарски протестанти водени от Имре Тьокьоли
Активна дейност

март-октомври 1688 г.

1689 - 1696 г.

Георги Пеячевич е един от водачите на Чипровското въстание. По време на Австро-турските войни през 1688 г. организира чети и участва с австрийските войски в превземането на град Оршова, Румъния. След поражението на въстанието живее в Австрийска империя, получава титлата барон.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Пеячевич е роден в Чипровци (или Чипровец) през 1655 г. в семейството на Матей Пеячевич и Агата Кнежевич. За ранните му години не са запазени сведения. Той е братовчед на софийския католически архиепископ Стефан Кнежевич и има близко родствени връзки с Петър Парчевич.[1]

По време на Австро-турските войни през март 1688 г. Георги Пеячевич е командир на български конен отряд от доброволци. Заедно с въстаналите сърби, влашки и други отряди българският войвода и неговите бойци превземат силната крепост Оршова. Австрийското командване включва четата му към корпуса на генерал Ветерани. Скоро към австрийците се присъединява и друг български предводител – Богдан Маринов, може би родственик на някогашния софийски католически епископ Илия Маринов, който също организира военен отряд.

Падането на Белград в ръцете на австрийците на 6 септември 1688 г. се определя от историците като сигнал за Чипровското въстание, подготвяно с десетилетия от Петър Парчевич, Петър Богдан и други чипровчани от българския католически елит. Четите на Георги Пеячевич и на Богдан Маринов заедно с една унгарска кавалерийска част са под общото командване на Владислав Чаки. С навлизането на отряда в българските земи пламва въстание в Чипровец, Копиловци, Железна, Клисура и други села, като се разпростира до Видин. От Чипровец и Копиловци излизат по четири чети, водени от братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин, които се присъединяват към силите на Чаки, Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Иван Станиславов е знаменосец (vexilliarius).

Въстаниците създават укрепен лагер в местността Жеравица и подготвят Чипровец за обсада. Те нанасят поражение на турско-унгарските сили, водени от Йеген Осман паша и от турския съюзник и водач на унгарските протестанти граф Имре Тьокьоли. Промяната в австрийските планове и действия дава възможност на турците да се съвземат и да съберат силите си за потушаване на въстанието. Докато въстаническата войска, без да спазва необходимия ред, се връща натоварена с провизии от Лом, войската на граф Тьокьоли я напада изненадващо и й нанася тежко поражение. След това превзема бойния й лагер при Жеравица. Липсата на военна дисциплина се оказва решаваща за изхода на сраженията, в които загиват няколко хиляди българи. Оцелелите от клането се укрепват в Чипровец.[2]

В лагера на Тьокьоли пристигат нови войски и накрая съпротивата на град Чипровец е сломена. Малцина от защитниците успяват да се спасят в Балкана, а оттам – във Влашко, а хиляди българи са избити или отведени в робство. Градът е превърнат в пепелище. Останалите въстанали селища също са опустошени, а жителите им – или изклани или отведени в робство. Единадесет години след събитията в тях няма „нито един човек”. Бащата на Георги – Матей Пеячевич – загива по време на въстанието.[3]

След погрома на въстанието с отряд от 600 души Георги Пеячевич охранява бежанците от Чипровец и околните селища при преселването им във Влашко. Той продължава участието си във войната с Османската империя, като с хората си подкрепя австрийското настъпление към Ниш, Пирот и Драгоман, достигайки почти до София, а за кратко отново до Чипровци.[1] През 1689 г. четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов (около 20 000 души) преминали под командването на австрийския генерал Лудвиг Боденски освобождават за кратко Видин, Белоградчик и Берковица.[4]

През следващите години Придворният военен съвет на Хабсбургската империя възлага на Пеячевич важни задачи, в които вземат участие и неговите братя Никола, Иван и Марко. Пеячевич служи в градовете Бая, Чаталя и Егреш, като изпълнява отговорни куриерски задачи. Към края на 1696 г. той напуска войската и се установява в Бачки комитат (тогава в южна Унгария, днес – в Сърбия), където е директор на пощата, като тази длъжност отново изисква изпълнение на военни разпореждания.[3]

През 1708 г. той пътува тайно до Цариград като императорски пратеник (по-скоро разузнавач). През 1711 г. Георги Пеячевич е поканен да присъства на коронацията на Карл VI, който заради заслуги го удостоява с кралска грамота, баронска титла и фамилен герб него и братята му на 10 юли 1712 г. и го назначава за вицегубернатор на Бачкия комитат в Унгария.[5]

Умира на 18 март 1725 г. в град Бач, днес в Сърбия. Погребан е във францисканския манастир в града, където днес има паметен знак за него.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Пламен Павлов, Георги Пеячевич – един недооценен национален герой, в-к Литературен свят
  2. Петър Чолов, Чипровското въстание 1688 г.
  3. а б Аристократът Георги Пеячевич
  4. Вера Мутафчиева, КРАТКА ХРОНИКА на събития от живота на българите по време на Османското владичество на Балканите-периодът на управлението на султаните до времето на Абдул Хамид І
  5. Чипровските родове Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагионович