Българска азбука

Бъ̀лгарската а̀збука е тази, чрез която се извършва писменото предаване на книжовния български език. Представлява основата на кирилицата и съдържа следните 30 букви (в скобите е показано произношението на буквите при четенето им поотделно, докато при четене на инициали в съкращения буквите на съгласните звуци обикновено се произнасят с добавена гласна „е“ или „а“ вместо „ъ“):

А а (а)	Б б (бъ)	В в (въ)	Г г (гъ)	Д д (дъ)	Е е (е)	Ж ж (жъ)	З з (зъ)	И и (и)	Й й^[a] (и кратко)
К к (къ)	Л л (лъ)	М м (мъ)	Н н (нъ)	О о (о)	П п (пъ)	Р р (ръ)	С с (съ)	Т т (тъ)	У у (у)
Ф ф (фъ)	Х х (хъ)	Ц ц (цъ)	Ч ч (чъ)	Ш ш (шъ)	Щ щ (штъ)	Ъ ъ (ер голям)	Ь ь (ер малък)	Ю ю (йу)	Я я (йа)

История

Вижте също: Глаголица и Кирилица

През 886 г. България приема глаголическата азбука, създадена от св. Кирил и св. Методий. Единственият книжовен източник, в който се посочва годината, в която е създадена глаголическата писменост, е съчинението „За буквите“ („О писмєньхъ“) на старобългарския писател Черноризец Храбър, а именно 6363 г. по александрийското летоброене, или 855/863 г. по сегашното летоброене. Глаголицата постепенно е заменена с кирилица – азбука, създадена в Преславската книжовна школа в началото на X век. Тя представлява гръцката азбука с добавени опростени варианти на глаголическите букви за онези букви от глаголицата, които нямали гръцки съответствия – това са буквите б, ж, ч, ш, щ, ѧ, ѫ, ъ, ь, ѣ, ю, ѩ, ѭ. Най-старите български писмени паметници са от края на X и от началото на XI в.

Доказателства за факта, че глаголицата е по-стара от кирилицата, са следните: на първо място, най-старите български писмени паметници, като Зографското евангелие, Мариинското евангелие, Синайският молитвеник и др., са написани с глаголица; на второ място, глаголическите писмени паметници притежават по-старинни езикови черти; на трето място, някои книжовни паметници, писани с кирилица върху пергамент, върху който е имало глаголическо писмо, но е остъргано, та са останали само следи от него – това са т.нар. палимпсести, каквото е и Боянското евангелие от XIII в.

Най-ранно засвидетелстван старобългарски текст с кирилица е надписът на чъргубиля Мостич, висш сановник при цар Симеон Велики и цар Петър. Следва го надпис върху каменна плоча от 993 г., поставена от цар Самуил в памет на неговите родители и брат му.

Масово използван в България до първата четвърт на XIX век е традиционният вариант на кирилицата, в който спорадично са използвани и буквите Ћ и Џ, добавени през XIV – XV век.

Ключов момент в историята на българската азбука са 30-те години на XIX век, когато става преминаването от традиционната кирилица към руската гражданска азбука на цар Петър I, която е нейна модификация. Преминаването е улеснено от материалното превъзходство на руската литература (печатни преси, книгоиздаване) и от разпространението по онова време на панславянските идеи. Българската гражданска азбука взима от старата кирилица и буквата Ѫ (голяма носовка) и Ѭ (йотирана голяма носовка), които липсват в руската азбука, за сметка на Ы и Э, които не се употребяват в българската азбука. От руската гражданска азбука е възприета и буквата Я, която постепенно замества старобългарската буква (йотувано а). Българската кирилица добива своята съвременна структура като брой букви, като азбучна последователност на буквите и като изразяване на отношението буква и звук с правописната реформа от 1945 г., когато са премахнати буквите Ѣ (ят) и Ѫ (голяма носовка). След 1945 г. въпросите, отнасящи си до книжовноезиковата норма – нейното описание и кодифициране, стават едни от основните задачи на Института за български език към БАН. Институтът за български език към БАН регламентира книжовноезиковите норми посредством академичните правописни речници. В тези речници в раздела „Българска азбука“ се определя както структурата, така и графичната форма на българската азбука в двете ѝ основни разновидности – печатна форма и ръкописна форма. Май 2024 г. Институтът за български език към БАН издаде последния „Официален правописен речник на българския език“ (онлайн изданието БЕРОН). С това издание Институтът за български език към БАН кодифицира нова графична форма на печатните букви, която се определя като българска форма на кирилицата (по-често наричана съкратено българска кирилица). Българската кирилица е графична форма на печатните букви, която се развива в България от 50-те години на XX век. Сред най-значимите представители на българската кирилица през ХХ век са проф. Васил Йончев, Борис Ангелушев, Александър Поплилов, Иван Кьосев, Тодор Варджиев, Кънчо Кънев.

Българската кирилица осъвременява реформата на гражданската азбука, осъществена от Петър I, като сближава ръкописната и печатната форма на кирилските букви, като създава редовни букви с облик, различен от облика на главните букви и като привнася нова ритмика в печатния текст чрез добавянето на горни и долни дължини към някои буквени знаци. Българската кирилица навлиза все по-широка в съвременната кирилска типография – Google, YouTube и други онлайн платформи адаптират своите фирмени шрифтове за визуализиране на българската форма на кирилицата при използване на текстове на български език.

Клавиатурна подредба

Основна статия: Клавиатурна подредба по БДС

Клавиатурната подредба по БДС 5237:1978 (действаща от 1 януари 1978 г.) е основната българска подредба за писане с българската азбука, като включва и допълнителни букви от руската азбука (э и ы на мястото на ѣ и ѫ спрямо подредбата от преди реформата). Тя, заедно с фонетичната подредба, са най-използваните за писане на кирилица от български потребители.

Подредбата по БДС се използва най-напред при пишещите машини. При нея няма връзка между символите на кирилица и тези в подредбата QWERTY. Например при подредбата БДС буквата „О“ отговаря на буквата „F“ от QWERTY подредбата, докато при фонетичната клавиатура съответната буква на кирилица е „Ф“.

Подредбата „БДС“ е оптимизирана за писане на български език, като включва и допълнителни букви от руския език, като най-често използваните букви (О, Н, Т и А), както и Э (обратно Е) са поставени така, че да се печатат с по-силните пръсти – показалец и среден. Подредбата е от тип, при който буквите на гласните и полугласните звуци са поставени от едната страна на клавиатурата, а на повечето съгласни – от другата (с цел двете ръце да се редуват възможно най-често). Българските машинописци са печелили международни състезания по машинопис,^[1] печатайки със скорост от над 1000 знака в минута, което е съизмеримо със скоростта на говорене.

Източници

↑ Сп. „Космос“, 1964 г., бр. 1, стр. 45 – първо място за Антон Макариев

Бележки

↑ „й“ (и кратко), не е „ѝ“ (и с ударение).

Вижте също

[2] Сп. „Космос“, 1964 г., бр. 1, стр. 45 – първо място за Антон Макариев

[1] „й“ (и кратко), не е „ѝ“ (и с ударение).

[a]

[1]