Южнославянски езици

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
  Държави с национални Южнославянски езици

Южнославянските езици представляват обособена група сред славянските езици. Те произлизат от предполагаем южен праславянски макродиалект, оформил се по време на второто разчленяване на праславянския език.

Обща характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Южнославянските езици представляват най-нехомогенната група славянски езици, поради вътрешното си делене на две подгрупи: западна и източна. Отличителна черта на източната подгрупа е запазването на различното звучене на еровите гласни, а западната подгрупа се характеризира с окончание – ga в родителен падеж единствено число мъжки и среден род на прилагателните имена и окончание –mo при глаголите в първо лице множествено число.

Южнославянските езици имат и няколко общи стари фонетични черти от късния период на развитие на праславянския език, част от които са общи и за източнославянските езици:

  • опростяване на консонантните групи *dl > l и *tl > l: *radlo > ralo, pletlъ > plelъ;
  • промяна на консонантните групи *kv > cv и *gv > dzv пред ě2: cvětъ, dzvězda;
  • промяна *ch > s’ вследствие втора и трета палатализация: vьchь > vьsь, mouchě > mousě.

Отделни общи особености свързват южнославянските езици и с някои западнославянски (чешки и словашки): промяната на праславянските групи *CorC и *ColC в CraC и ClaC: *gordъ > gradъ; *golva > glava.

Освен споменатите черти, които са общи и за езици от другите две групи славянски езици, съществуват и такива, които са типични само за южнославянските езици:

  • окончание –omъ/-emъ в дателен падеж множествено число на съществителните имена: rabomъ, krajemъ (понастоящем живо само в словенски);
  • окончание -ę в родителен падеж единствено число при съществителни имена от ja-основи: doušę, и във винителен падеж множествено число при съществителни от ja- и jo-основи: kon’ę (в източнославянски е ě3);
  • окончание -y (=ы) в именителен падеж единствено число мъжки род на сегашните деятелни причастия (в западнославянски и източнославянски е -a): nesy, vědy (в съвременните южнославянски езици тази форма не съществува).

Исторически развой[редактиране | редактиране на кода]

Общите черти, характерни за южнославянските езици, са много малко, за да се направи заключение за съществуване на южнославянски праезик през периода 5-7 век, когато южнославянските племена се заселват на Балканския полуостров. Архаичната топонимия по тези земи свидетелства за точно обратното: през този период вече съществува езиково обособяване сред южните славяни. То се дължи както на разпространението им на големи територии и на прекъсване връзките между отделни племена, така и на различната езикова среда в новите поселища.

През 9 век със създаването и развитието на българославянската писменост, глаголица и кирилица, и превода на църковните книги от гръцки, възниква и първият унифициран славянски писмен език – старобългарският, който достига разцвет през 10 век и чрез различните си редакции става основа на много други славянски книжовни езици.

При диалектния континуум на южнославянските езици се наблюдава разнопосочен развой на праславянската ятова гласна. Макар той да се използва за класификация на диалектите, различните развои не водят до взаимна неразбираемост на диалектите и границите между тях по правило не съвпадат с границите между отделните езици. Предполагаемият изговор на ятовата гласна в праславянския е като ненапрегнато-отворена предна незакръглена гласна [æ], но в съвременните южнославянски езици тя се е развила в няколко различни форми, редуващи се от запад на изток:[1]

През 11 век южнославянските езици се обособяват в две подгрупи: западна и източна.

Друг признак за обособяването на двете подгрупи сред южнославянските езици е възникване на корелация палаталност/непалаталност при всички съгласни в български, докато в западната подгрупа тази корелация е ограничена само до няколко съгласни: l : l’ и n : n’ (и исторически – d : d’ > đ и t : t > ć).

Но фонетичните особености не са толкова показателни, още повече, че западнобългарските диалекти по тези признаци могат да се причислят към западната подгрупа.

Най-съществени различия между двете подгрупи настъпват в областта на морфологията и синтаксиса.

През средновековието южнославянските езици претърпяват сериозни промени, но те са най-силно изразени в български:

  • изчезване на падежната система;
  • възникване на постпозитивен определителен член при съществителните имена;
  • поява на аналитични форми за степенуване при прилагателните;
  • изчезване на инфинитива и супина при глаголите и замяната им с да-конструкции (в литературния словенски все още се прави разлика между инфинитив и супин).

В западната подгрупа се опростява глаголната система, която в източната се запазва и развива.

В западната подгрупа постепенно изчезват аорист и имперфект.

Източна група[редактиране | редактиране на кода]

Географски обхват на българо-македонския диалектен континуум. Региони, където българо-македонските диалекти се говорят от   мнозинство   малцинство

Западна група[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Алекзандър, Ронел. Език и идентичност: съдбата на сърбохърватския език. // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 1. Национални идеологии и езикови политики. София, Издателство на Нов български университет, 2013. ISBN 978-954-535-793-0. с. 353-355.
  2. Oстромирово евангелие от 1056 г.
  3. Официален език в България
  4. Официален език в Северна Македония, смятан от официалната българска наука за регионален книжовен език, базиран на български диалекти, а от други за отделен южнославянски език
  5. Официален език в Словения
  6. Официален език в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина
  7. Официален език в Хърватия, Босна и Херцеговина и Автономна област Войводина
  8. Официален език в Босна и Херцеговина
  9. Официален език в Черна гора

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Иван Куцаров, Сравнителна граматика на славянските езици (лекции в СУ, 1978 – 1979)
  • Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, С. 1986

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]