Инфинитив
Терминът инфинитив произлиза от къснолатинското [modus] infinitivus, производно от infinitus. С него се означава граматическа форма, позната в някои езици, която обаче има различни признаци и не се поддава на обща дефиниция. В българските граматики с този темин се означава нелична глаголна форма, която е неизменяема, но в някои езици (като португалския) съществува и личен инфинитив, който може да се променя и по лице и число.
От семантична гледна точка, инфинитивът изразява действието само по себе си, без връзка с глаголното словоизменение. Поради тази причина той се смята за представителна форма на глагола и се използва като основна форма в речниците на езиците, които имат инфинитив.
Съвременният български език е загубил инфинитива. Инфинитив не познават също така съвременният гръцки, грузински, арабски език, както и много други езици.
Български език[редактиране | редактиране на кода]
Характерна особеност на съвременния книжовен български език е липсата на инфинитив. Инфинитивът е съществувал в старобългарския език, но днес е изчезнал като граматическа категория. Тази форма е заменена от да-конструкция (частицата да, която се поставя пред глагола) под влияние на балканската езикова среда.
Инфинитивът в българския език се е пазел непроменен дълго време, но тенденцията му за замяна от да-конструкция се появява още в старобългарския период. През този период няма ясна граница между сферата на употреба на инфинитив и да-конструкции. Следователно не може да се твърди, че той е бил заместен, а по-скоро може да се говори за надделяване на формите с да. Все пак по това време инфинитвът остава напълно жив и не може да се допусне някакво сероизно развитие на тенденцията на замяна в говоримия език[1].
Смята се, че инфинитивната форма e загубила своята жизненост, но е успяла да се запази през целия среднобългарски период паралелно с да-конструкции. Инфинитивът обаче не навсякъде е можел да бъде заменен и в такива случаи е съкращавал формата си. Първоначално е отпаднала крайната гласна „и“ от окончанието „-ти“. През втория етап от съкращаването е отпаднала и съгласната „т“. В резултат на тези промени съкратената форма на инфинитива се образува при отпадане на старобългарската инфинитивна наставка -ти (например казати преминава в каза)[2].
Надделяването на да-конструкциите и почти пълното заместване на инфинитива се наблюдава в ранния новобългарски период на езика. При формирането на книжовния език през Възраждането да-формите са неизбежни, въпреки търсената архаизация и славизация.[1]
Днес се пазят само някои остатъци от съкратен инфинитив, които съвпадат с 3 л. ед. ч. на минало свършено време. Остатъците от инфинитив са загубили изцяло именния си характер и се използват рядко само в някои глаголни изрази след глаголи „мога“ и „смея“, най-често в отрицателна форма или след повелителните форми „недей“ „недейте“ – не мога ти каза, недей пипа и т.н.[3]
Славянски езици[редактиране | редактиране на кода]
В старославянския език инфинитивът по своя произход се предполага, че представя вкаменял падеж от глаголно име с абстрактно значение и произлиза от стар дателен падеж от име с основа -i[4]. Той е окончавал на -ti, като при съчетанията g-ti и k-ti се е изменил в -t'i.[5]
В повечето съвременни славянски езици инфинитивът окончава на -ti/-ти, -t'/-ть или -ć(i). Старото окончанието -t'i на старославянски е преминало в -ci/-ći/-чи/-ћи.
На руски език инфинитивът завършва на -ти или -ть в зависимост от това дали окончанието предшества съгласен или гласен звук. На украински той окончава на -ти, а на беларуски на -ць.
В съвременния чешки език инфинитивът завършва на -t. Тази наставка е сравнително нова и е надделяла над -ti, която също може да се ползва, но се смята за остаряла форма. Официално промяната е въведена в книжовния чешки сравнително скоро чрез езиковите реформи от 1957 г. за стандартните глаголи и от 1980 г. за глаголи завършващи на -ci, въпреки че то е било характерно за разговорния език и диалектите доста по-рано[6]. В словашки окончанието е -ť, а в полски -ć/-c.
В сръбски и хърватски инфинитивът завършва на -ти/-ti или -ћи/-ći. Често обаче в сръбски, инфинитивът може се заменя с да-конструкции, докато това явление е по-рядко за хърватски[7]. Например сръбски: Намеравамо да купимо нову кућу и хърватски: Namjeravamo kupiti novu kuću – Смятаме да купим нова къща.
Следващата таблица представя инфинитивите на някои глаголи в различните славянски езици.
| Български | Старобългарски | Сръбски и хърватски | Словенски | Руски | Украински | Беларуски | Полски | Чешки | Словашки | Горнолужишки | Долнолужишки |
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| съм | бꙑти | бити/biti | biti | быть | бути | быць | być | být | byť | być | byś |
| мога | мошти | моћи/mȍći | moči | мочь | могти | магчы | móc | moct/moci | môcť | móc | móc |
| имам | имѣти | имати/imati | imeti | иметь | мати | мець | mieć | mít | mať | měć | měś |
| ща (искам) | хотѣти | хтети/htjeti | hoteti | хотеть | хотіти | хацець | chcieć | chtít | chcieť | chcyć | kśěś |
| пея | пѣт | пjевати/pjevati | peti | петь | пiяти | пець | śpiewać | zpívat | spievať | spěwać | spiwaś |
| ям | ꙗсти | јести/jesti | jesti | есть | їсти | есці | jeść | jíst | jesť | jěsć | jěsć |
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б Балканско езикознание, Петя Асенова, 2002, ISBN 954-775-086-0
- ↑ Иван Харалампиев: Историческа граматика на българския език
- ↑ Българска граматика, Петър Пашов, 1999, ISBN 954-459-653-4
- ↑ Кирил Мирчев, Старобългарски език – кратък граматичен очерк, С. 1972
- ↑ Старославянский язык, А.М. Селищев, Москва, 1951
- ↑ Linguistic Authority, Language Ideology, and Metaphor: The Czech Orthography Wars, Neil Bermel, 2007, ISBN 3-11-018826-0
- ↑ Bosnian, Croatian, Serbian, a grammar: with sociolinguistic commentary, By Ronelle Alexander ISBN 0-299-21194-3