Падеж (граматика)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Падеж.

Падежът (на латински: casus) е граматична (морфологична) категория, която изразява различни отношения на предмет, обозначаван от дадена дума (име или местоимение), спрямо съдържанието на изречението. Например, ако думата е съществително име, категорията падеж може да изразява отношението на обозначаван от съществителното име предмет спрямо други предмети, действия, признаци. Това отношение се изразява чрез падежните форми, образуващи се с помощта на падежни окончания (падежна флексия). Системата от падежни форми се нарича склонение.

Етимология на термина падеж[редактиране | редактиране на кода]

Българският термин падеж представлява калка на латинския термин casus.

Първоначалните значения на думата са били „случай“, и по-конкретно – „нещастен случай“, което е свързано с глагола, от който произлиза „cado“ – падам, умирам, загивам.

Старите граматици разглеждали промяната на имената като падане на една форма в друга, затова ги нарекли падежи. По подобен начин е образуван и терминът за промяната на една форма с друга, т.е. склонение, от латинската дума declinatio, която означава отклонение, отдалечаване. Старите граматици са си представяли, че формите се отдалечават от основната форма.

Съгласуване[редактиране | редактиране на кода]

Под съгласуване на дадена словоформа се разбира свойството ѝ да се съчетава с друга словоформа. Т.е. за падежна конгруенция при определяемото и определението става въпрос тогава, когато и двете са в един падеж, например: кому? — вашей жене — и двете окончания са в дателен падеж.

Изразяване на падежните отношения в различни езици[редактиране | редактиране на кода]

За падежна система в даден език говорим при наличието на поне два падежа. Броят на падежите в различните езици се изменя в най-широки граници.

В латинския език има шест падежа: именителен, звателен, родителен, дателен, винителен и обстоятелствен. В старогръцкия език падежите са пет: именителен (ονομαστκή), родителен (γενική), дателен (δοτική), винителен (αιτιατική) и звателен (κλητική). В старобългарския и в сърбохърватския език има седем падежа: именителен, родителен, дателен, винителен, творителен, местен и звателен. В руския език падежите са шест: именителен, родителен, дателен, винителен, творителен и предложен.

В кавказките и угро-финските езици има голям брой падежи: в някои дагестански езици — около 40; в унгарския — 17 и т.н. В аварския език има около 20 падежа, някои от които са основни.

Падежната система на някои езици е останала непроменена във времето, а в други броят на падежите е намалял. Трети са преминали към аналитичен изразни средства, например българският, английският, френският и др.

Падежите в българския език[редактиране | редактиране на кода]

Съвременният български език е аналитичен език: запазил е само остатъци от синтетичния старобългарски език, главно в местоименната система (напр. него, нея, го, я, кому и под.), както и някои архаични форми на наречия, които по произход са стари падежни форми (тичешком, лежешката).

Развитие към аналитизъм[редактиране | редактиране на кода]

Среднобългарският период е времето, в което се зараждат и развиват много от признаците на съвременния българския език, които определят неговия сегашен облик и го отличават от останалите славянски езици.

Постепенното навлизане на аналитизма в българския език се осъществява през късната старобългарска епоха. Днешното състояние на падежните остатъци, неравномерното им разпределяне в диалектите ясно свидетелства, че процесът не е протичал равномерно във всички български говори през среднобългарския период. Една от най-ярките промени в българското склонение, отнасящи се към среднобългарската епоха, е ограничаването на меките варианти на имената от основите о и а, в резултат от прогресивното затвърдяване на българските съгласни. Например формите жени и души в съвременния български език стоят срещу разграничението, което е съществувало в старобългарския език: жєны – доушѧ.

Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарския са ей за родителен падеж мн.ч., м за творителен падеж мн.ч., охъ за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието ѣхъ на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежните окончания — липсата на падежна съгласуваност между определенията и определяемите. През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции — тежестта на синтактичните функции постепенно се прехвърля върху предлозите.

Преминаване към аналитизъм се наблюдава и във формите на прилагателните имена. Аналитични степени за сравнение в някои писмени паметници от XIV в., XV в. и XVI век.

Падежната система се разлага постепенно в периода XII – XIV век. Падежните форми се заместват от аналитични предложни конструкции, а предлозите се натоварват с множество значения и широка употреба, тъй като поемат семантичната стойност и синтактичната служба на старите падежи.

При аналитичните езици синтактичните отношения на имената и местоименията се изразяват посредством различни предлози в съчетание с т.нар. обща падежна форма (Casus generalis).

Падежни форми в съвременния български език[редактиране | редактиране на кода]

Именителен падеж Винителен падеж Дателен падеж
аз мен/мене (ме) (на) мен/мене (ми)
ти теб/тебе (те) (на) теб/тебе (ти)
той него (го) (на) него (му) /нему/
тя нея (я) (на) нея (ѝ)
то него (го) (на) него (му) /нему/
ние нас (ни) (на) нас (ни) /нам/
вие вас (ви) (на) вас (ви) /вам/
те тях (ги) (на) тях (им) /тям/

Освен останалите в личните местоимения именителен, винителен и дателен падеж, в съвременния български език има остатъци от предложен (местен) падеж и звателен падеж. Това личи при обръщението – „Къде си, Иване“, „Какво правиш, сестро“. От всички тях най-често употребявани са окончанията на звателните форми:

Именителен падеж Звателен падеж
м.р. -а -я (пример: баща, майка, учител-учителя, при имената Петър, Иван) -е -ю (пример: учителю Петре, Иване)
ж.р. -а -я (сестра, при имената Мария, Герга, Ива, Иванка* -о -е (пример: сестро, Марийо, Герго, Иво, Иванке*)
ср.р

.* при повечето съществителни собствени, които са в умалителна форма, окончанието в звателен падеж е -е

В българския език има и някои остатъци от творителния падеж при наречия за начин (гърбом, тичешком, бързешком, нощем, денем).

Единствено число Тв.п. Множествено число Тв.п.
-ом -ем (пример: тичешком, нощем) -и (пример: гърбави, бабешки, младежки)

Друг падеж, останал от старобългарския език, е предложният (местният) падеж. В съвременния български език се срещат остатъци от форми на местен падеж единствено число предимно в наречия от именен произход:

За време П.п За място П.п За начин П.п.
-е -и (лете, зиме) -о -у -е (горе, долу) -е (добре, зле)

В развоя на българския език най-рано изчезват онези падежи, които още в старобългарския започват да се използват само с предлози, а именно творителният и местният. След правописната реформа от 1945 г. падежите изчезват официално от езика, като се запазват само отделни форми.

Падеж Въпрос Местоимение Окончание
Именителен Кой? аз, ти, той, (тя, то), ние, вие, те м.р. -а -и

ж.р. -а -я

Винителен Кого?, Какво? мен(е) (ме), теб(е) (те), него (го), нея (я), него (го) нас (ни), вас (ви), тях (ги) -а (ъ)
Дателен На кого? (Кому?) (на) мен(e) (ми), (на) теб(e) (ти), (на) него (му),(на) (нея) (ѝ), (на) нас (ни), (на) вас (ви), (на) тях (им)
Творителен мен ми, теб ти, нему му, ней ѝ, нему му, нам ни, вам ви, тям им -ом -ем
Звателен Кой? м.р. -е -ю

ж.р. -о -е

В съзнанието на съвременния носител на българския език обаче те не се отчитат като падежни форми на една дума, а просто като отделни думи. Във всички останали случаи падежни форми се употребяват спорадично, обикновено със стилизираща цел, а по-рядко се дължат на диалектно влияние. В живата, разговорната реч се забелязва силна тенденция за изоставяне на противопоставянето по падежи при местоименията, като се използва старата именителна форма.

Въпросителните, относителните, неопределителните, отрицателните и обобщителините местоимения притежават по три падежни форми:

а) За именителен падеж — в ролята на подлог.

б) За винителен падеж — в ролята на пряко допълнение.

в) За дателен падеж — в ролята на непряко допълнение.

Съществителните и прилагателните имена имат по две падежни форми:

а) Общата форма изразява липса на данни за падежни отношения. Тя може да бъде както подлог, така и допълнение.

б) Звателната форма изразява обръщение, призив.

Остатъците от звателната форма в съвременния български език не се схващат като падежи. Звателните форми имат много дефицити: звателна форма нямат съществителните от ср.р., съществителните в мн.ч., както и съществителните от м.р. и ж.р. за неодушевени предмети и отвлечени понятия. Звателни форми нямат и редица лични имена, по-стари като Георги, Никола, Сава или по-нови, чужди по произход като Ивет, Жанет и подобни.

Остатъци в българските диалекти[редактиране | редактиране на кода]

В някои български диалекти има запазена падежна система с включени в нея нови падежи под въздействие на развитието на всеки местен говор. Така се образува диалектическият гломеративен падеж и силни остатъци на местния падеж: отпреде и отзаде вместо отпред и отзад. В хвойненския говор (ок. 2700 говорещи) пък има силни остатъци на дателния падеж: Стойềну, Петру, Димитру, а в среднородопския говор има остатъци на винителния падеж.

Като се съди по местните говори, може да се състави следната примерна таблица, която обаче не важи за всички диалекти.

Именителен падеж Гломеративен падеж1 Дателен падеж
1 л. ед.ч. ас, йа (руски говори) мене (ме), мени (ма), мен'ъ (мъ) ми
2 л. ед. ч. ти, ты (тис) тебе (те), теби (та), теб'ъ (тъ) ти
3 л. ед. ч. той, т'а то него (го) нему (му)
1 л. мн.ч. ние (нийа) (мы) нас (ни) нам
2 л. мн.ч. вие (вийа) вас (ви вам
3 л. мн.ч. те т'ах (г'и) т'ам (им)

1Гломеративният падеж се споменава и като винителен падеж, а по-рядко — като винително-родителен.

Формални показатели[редактиране | редактиране на кода]

а) Формите за именителен падеж са немаркирани. Същото се отнася и за общата форма на съществителните имена.

б) Формите за винителен падеж са маркирани с морфемата (го).

в) Формите за дателен падеж са маркирани с морфемата (му).

г) Звателните форми на съществителните имена са маркирани с морфемите:

— За мъжки род: -е, -о, -у, -ю.

При образуване на звателна форма за м.р. се наблюдават някои от фонетичните промени, срещани и при образуване на множествено число, а именно редуването на гласни (Петър, Петре) и палатализацията (отец, отче).

— За женски род: -о,-е.

Ударението в звателните форми на имената от ж.р. не може да стои на последната сричка. Затова то или запазва мястото си, както в общата форма, ако не е на последната сричка, или се премества на по-предна сричка, ако в общата форма е на последната сричка (Румя̀на — Румя̀но; Дéнка — Дéнке, гора — горо).

д) Звателните форми при прилагателните имена са маркирани от морфемата -и.

Падежни форми при местоименията[редактиране | редактиране на кода]

а) Въпросителни местоимения:

  • Именителен падеж: кой
  • Винителен: кого
  • Дателен: кому (=на кого)

б) Относителни местоимения:

  • Именителен падеж: който;
  • Винителен падеж: когото;
  • Дателен падеж: комуто (= на когото).[1]

в) Неопределителни местоимения:

  • Именителен падеж: някой, еди-кой, кой-годе, кой да е;
  • Винителен падеж: някого, еди-кого, кого-годе, кого да е;
  • Дателен падеж: някому (на някого), еди-кому, (на еди-кого), кому-годе (на кого-годе), кому да е (на кого да е).

г) Отрицателни местоимения:

  • Именителен падеж: никой;
  • Винителен падеж: никого;
  • Дателен падеж: никому (на никого).

д) Обобщителни местоимения:

  • Именителен падеж: всякой, всеки;
  • Винителен падеж: всякого, всекиго;
  • Дателен падеж: всякому (на всекиго), всекиму (на всекиго).

У някои автори от по-старите поколения могат да се открият и падежни форми на показателни местоимения:

  • Именителен падеж: този, онзи;
  • Винителен падеж: тогози (тогоз, тогова), оногози (оногова)
  • Дателен падеж: тому (томува), ономува.

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Илиев, И. За същността на падежа, езиковата типология и за произхода на вътрешните допълнения и подлози. B: Падеж и вокативност. Пловдив, „Пигмалион“, 2007.
  • Куцаров, И. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2007.
  • Ницолова, Р. Българска граматика Морфология. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. В съвременния български език (от края на 20 век. и началото на 21 век) има тенденция дателният падеж да се заменя от конструкция от предлог и форма във винителен падеж.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]