Старцево

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в Родопите. За селото в Пиринска Македония вижте Старчево.

Старцево
Панорамен изглед към село Старцево от югоизточна посока
Панорамен изглед към село Старцево от югоизточна посока
Общи данни
Население 2220 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 17,477 km²
Надм. височина 706 m
Пощ. код 4987
Тел. код 03073
МПС код СМ
ЕКАТТЕ 69105
Администрация
Държава България
Област Смолян
Община
   кмет
Златоград
Мирослав Янчев
(ГЕРБ)
Кметство
   кмет
Старцево
Хари Торманов
(БСП, НДСВ, БСД, ДПС)
Старцево в Общомедия

Старцево е село в Южна България. То се намира в община Златоград, област Смолян. Влиза в територията на днешна България с Букурещкия договор от 1913 година. Старото наименование на селото е Алехче, с което име е било известно селото до промяната на наименованието му през 1934 година.[1]

География[редактиране | редактиране на кода]

Географско положение[редактиране | редактиране на кода]

Село Старцево се намира в Централната южна част на Родопа планина, на осем километра от Златоград, в близост до границата с южната съседска държава Гърция, откъдето преминава и международното шосе Златоград – Термес. През него е разрешено преминаването на автомобили с дължина до 7,5 м, понеже общата ширина на шосето е 3,7 м.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

В климатично отношение Златоградският район принадлежи към континентално-средиземноморската климатична област, южнобългарска климатична подобласт и източнородопски нископланински климатичен район, характерен с умерено лято и сравнително мека зима.

История[редактиране | редактиране на кода]

Има основания да се предполага, че Старцево е най-старото селище в региона. Според разкази на стари хора от Неделино, през Българското средновековие част от неделинци са придошли от Старцево[2], има и предположения, че и Златоград е заселен основно от старцевци. Според Ст. Н. Шишков старото име на селото Елехче е видоизменена форма от Илия или Алия, Иляс, или че името на селото произлиза от турската дума „илиасче“, което значело „дюля“, „круша“[3], на стара австро-унгарска военна карта от 1910 присъства като Илиасча [4]. Има и предположения, че първото име на селото е било Алексиево[5], които не се основават нито на документи, нито на местни предания.

През 70-те години жителите на селото стават жертва на т. нар. Възродителен процес. Събаря се минарето на джамията, забраняват се изпълнението на всякакъв вид религиозни обреди и обичаи, както и посещение на молитвения храм.

Днес Старцево е най-голямото село в община Златоград и в област Смолян, както и едно от най-големите в страната. Смята се, че хората тук носят по-различна култура от тази в останалите части на областта. През последните години се наблюдава засилваща се тенденция на емиграция, като селото все повече се обезлюдява.

Селото и по-специално местността Белите камъни някога е било старо селище в Римската империя. Като деца много от жителите са намирали старинни и римски монети. През селото е минавал важен римски път.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

В селото се изповядва ислям и източно-православно християнство. Има джамия и църква – осветена от митрополит Арсений през 1997 г.[6].

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

  • Кметство село Старцево;
  • Средно училище „Свети Княз Борис I“
  • Народно читалище с библиотека „Прогрес“;

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В землището на селото е и местността Бялото каменье (Белите камъни), със следи и останки от живот на древните траки. Има предположения, че е възможно там да се е намирал основният за населеното място и района култов за траките обект. Откривани са малки пещери, в които са оставяни и принасяни дарове за боговете.

На 3 – 4 км североизточно от Старцево, в землището на с. Пресока, се намира местността Св. Неделя, наричана от околното население „Ста̀ниделе“. Според предание, запазено в региона, там е имало стар манастир и крепост[7]. Недалеч оттам, през 1955 г. е разкрит (предположително средновековен) християнски некропол[8]. До 1934 г. тази местност, известна сред старцевци и като „Купенат“, е била собственост на Юмер Бюлюкбашиев от Старцево, който я продава на златоградчанин. Днес тя е собственост на църковното настоятелство в Златоград.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Празник на с. Старцево под мотото „Старцево древно и младо“.

Други[редактиране | редактиране на кода]

В селото им фолклорна група.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Характерна в етнографско отношение е местната кухня, различаваща се от тази в полските райони. Преобладавало е храненето с хляб и качамак на основата на ръж и царевица, варива – боб, булгур, картофи, както и на каши с царевично брашно, понякога с пръжки. Особен деликатес за старцевци, в миналото и сега, представляват ястията „месо с кочан“ (нещо като месо с цвекло), „просеник“ (от киселец, коприва, жабец, лапад, зеле, праса, пера от луци), „пататник“, извара с пържено масло, пролетна туршия от земна ябълка с чесън, както и различни други, преди всичко, двукомпонентни ястия. Приготвяла се е също пастърма, печена тиква в пепел, както и сушени плодове от местен сорт захарни круши – „караманки“, киселици, дренки, диви череши, орехи. Сушени дребни домати и люти чушки. Интересно е да се отбележи, че в миналото, напук на цялата сиромашия, вкусни видове гъби като печурка, манатарка и др., изобилстващи в региона, са смятани за смъртоносни.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Мичев, Николай и Петър Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987, София 1989, с. 256.
  2. Свилен Капсъзов. Из: „Между зелени върхове“. В: списание Родопи, кн. 9, 1975, с. 14 – 15.
  3. Ст. Н. Шишков, Из долината на р. Арда. Пътни бележки и впечатления с илюстрации, Пловдив, 1936, с. 45
  4. lazarus.elte.hu
  5. Анастас Примовски. Бит и култура на родопските българи. СбНУ, кн. LIV, София, 1973, с. 204 – 205.
  6. „Командироват смолянски свещеници в църквите в Неделино“. ДАРИК НЮЗ, ДВЕРИ БГ
  7. Енциклопедия България Т. 4, БАН, С. 1984 г., с. 553 – 554.
  8. Анастас Примовски. Бит и култура на родопските българи. СбНУ, кн. LIV, София, 1973, с. 205 – 206.