Козичино

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в България. За селото в Република Македония вижте Козичино (Община Кичево).

Козичино
Общи данни
Население 196 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 98,368 km²
Надм. височина 410 m
Пощ. код 8224
Тел. код 05969
МПС код А
ЕКАТТЕ 37753
Администрация
Държава България
Област Бургас
Община
   - кмет
Поморие
Иван Алексиев
(ГЕРБ)
Козичино в Общомедия

Козичино е село в един от трите дяла на Източна Стара планина – „Коджа Балкан“. В административно деление, то се намира в община Поморие, област Бургас,като гориста област е в подчинение на Горско стопанство Несебър. Козичино е известно още като Еркеч. Най-популярната теория за произхода на името на селото – Еркеч е, че произхожда от турското словосъчетание – „еркен геч“ т.е. „мини-замини“ или „мини по-бързо“. Тъй като това словосъчетание е своего рода призив за спешно действие, то при бързо изговаряне се редуцира до „еркеч“. Така викат децата, като прескачат лагерния огън. Така подвикват и стопаните, когато се стремят да засилят каруцата по надолнището преди преминаване на реката, за да може по-лесно да изкачат баира. При всички случаи обаче, селото е останало в историята като опасно за отсядане и преспиване място, през което трябва да се премине по най-бърз начин.(" В Еркеч турски крак не е замръквал. Ако е замръкнал – не е осъмнал" – припомнят и днес еркечани). Друга версия от топонимиката на селището, пак от турски език, се свързва с „еркичите“ – козли, водачи на стадото. След неуспешни преговори с турското правителство, относно българските имоти, на 15 септ.1934 г, имената на хиляди български села с турски имена са подменени. Селото е преименувано от Еркеч на Козичино. За повече информация, свързана с историята, географията и традициите на селото може да се прочете в книгата на д-р Петър Куцаров – „Еркеч“, издадена в Бургас през 2001 г.

История[редактиране | редактиране на кода]

Един от центровете на ваяците със запазен уникален архаичен диалект и фолклор. Най-ранните данни за село Козичино са от първите векове на османското владичество[1]. От данъчен документ от 1676 година разбираме, че от Еркеч е събран ечемик. Друг документ от 1731 година гласи, че приходът от овцете през тази година в община Анхиало силно е намалял, поради лютата зима. Заповядано е да се извърши преброяване на овцете и опис в населените места в общината, сред които се споменава и Еркеч. Точното местоположение на селото се е знаело. Интересно е да се припомни, че Еркеч е създаден като село, винаги е бил село и досега е село, въпреки че през 1828 г. е наброявал повече от 300 къщи и е бил областен център./ За сравнение Бургас е обявен за „град“ едва на 22 септ. 1862 г. само с 56 рибарски къщи, благодарение на султански указ на Абдул Азис, от същата дата [2]. Този факт обяснява защо от всички околни села са идвали хора данъкоплатци в Еркеч, за да си плащат таксите и данъците и " еркен-геч" / набързо/ са си отивали. В това древно село народната памет показва 4 /четири/ гробища в различни местности, според развитието на селото през вековете. Историците оценяват датировката на създаването на дадено селище косвено по неговите гробища. Всяко гробище се оценява на 100 – 120 г. давност. Така грубо може да се изчисли, кога е възникнало селото – в края на 16-ти век. В тази сметка не влиза петото гробище, предназначено за неканени и зловредни гости, намиращо се в местността „Патронска кория“. В това тайно през онези години гробище еркечани са хвърляли труповете на убити хора по време на османското владичество. Днес то пак съществува, но не тайно. Знае се и се ползва като септична яма за умрели животни. Представлява естествена природна вдлъбнатина, приличаща на дълбок кладенец.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Винаги и само източноправославни българи. Църквата е построена 1847 г. и е именувана на св.великомъченица Параскева-Петка. [3] Поради отдалеченост на времето и липсата на документи, днес е трудно да се подреди цялата документална история на църквата в село Козичино. Има сведения, че в Еркеч е имало църква преди последното опожаряване на селото през периода 1828 – 1832 година, към която е организирано и примитивно килийно училище. Основите на такова килийно училище с параклис, според все още живи стари хора се намират в местността „Стойов мост“, намираща се на входа на селото, тоест на Изток от входа му[4]. Историята на църквата в село Козичино е тясно свързана с възрожденските процеси в българското общество, от които еркечени не са били изолирани. Тези процеси започват първо чрез самоосъзнаване и борба за независима българска църква и просвета.

Църквата е строена през годините 1845 – 1848. Разрешение за построяването се е изисквало и заради това четирима души, от четирите най-знатни рода на коне са тръгнали към Цариград /Истанбул/, за да го получат, свидетелстват стари хора. Това са Дойно Великов, чийто син Петко по-късно служи в църквата до кончината си, повече от 60 години. Демир Стойков – от Карачобански род. Кольо от рода Кеси и Рою от рода Емшери.

Строежът сплотява цялото местно население, което влага всичката си сила и енергия в общата кауза. Църквата е строена само нощем да не се дразнят турците. Това обуславя и избора на място – най-ниското в селото, което впоследствие се сакрализира. Понякога турски шайки от съседните мюсюлмански села – Лопачлър, Палазлър и Кедиклър, правели набези и разрушавали построеното. Еркечени не се задоволявали само с възстановяване на развалините, а в отговор пречели на изграждане на минаре на известната джамия при село Челебиево.[5]

Църквата представлява класически пример на трикорабна базилика с двускатен покрив. Гордост за еркечени е, че църквата е съхранена в оригиналния си вид – правени са през дългото ѝ съществуване само козметични промени.


Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

„Гаража“ – Селото е изградило и притежава огромен гараж за автобуси. Намира се по средата на двата центъра: Долния-"площада", където са общината, училището, худ. галерия, поповата къща и Горния-"хорището". „Гаража“ е построен в резултат на това, че трима Гошовци, след като се напили порядъчно, решили да си допият в съседното село. Поради липса на транспорт, решили да откраднат за „малко“ селския автобус и да отидат да си видят приятелките и до сутринта да го върнат, без никой да забележи. На 200 м по надолнището, обаче автобусът се преобърнал точно пред Общината и те се разбягали. Присъдата на съда – селския правораздавателен орган тогава, е била повече от ясна. „Избирайте! Затвор или ще строите гараж за автобус“. Над 100 волски каруци камъни са изкопали и пренесли тримата герои, но не им достигнали сили да изпълнят грандиозния проект, въпреки желанието им да се отърват от затвора. Останалото са довършили с колективен труд хората от селото /свидетелства дядо Яни Габъра, живеещ наблизо/. С внушителните си размери на височина 7 метра, той и сега побира двуетажен автобус или тежкотоварен камион-(TIR) в дълбочина – 22 м.

В селото има група за автентичен български фолклор.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Това е единственото село в България, в което лазарките са празнували преди години два поредни дни [6] На Лазаровден – „Малко Лазари“ и на Цветница – „Голямо Лазари“. Така е било, когато селото е било многобройно. На „Лазаровден“-/събота/ -празнували малките момичета, а в неделя „Цветница“ – момите. Сега всички играят „Лазари“ само в неделя – Цветница, заради малката раждаемост в селото. Първо играят големите моми, но след като се оттеглят, стари баби и невръстни внучки продължават на освободената сцена. Обичаят се изпълнява така, както се е изпълнявал преди векове изпълнен с много колорит и красота. Сбора на селото се празнува на Петков ден /"петки"/ по стар стил. Същият ден е и празник на църквата в селото „Света Петка-Параскева“

Личности[редактиране | редактиране на кода]

  • Душо Желев, български революционер, войвода на ВМОРО[7]
  • Петко Дойнов Великов (1833 – 1931) – посрещнал Апостола на свободата Васил Левски през 1871 и 1872 г. За освобождението на България е допринесъл с 42 златни монети и е бил ръкоположен от Дякона в дома си. /спр. "Еркеч" – проф. Петър Куцаров/

Загинали през Балканската и Първата Световна Война[редактиране | редактиране на кода]

Първа в Еркеч е получила скръбна телеграма баба Злата (Манзарката) – за единия от синовете си, изпратени на фронта. Впоследствие получава още четири скръбни телеграми и така оплаква петимата си синове, без да може да ги види. Те са:

  • 1. Ройо Пейков Манзаров
  • 2. Васил Пейков Манзаров
  • 3. Неделчо Пейков Манзаров
  • 4. ? Пейков Манзаров
  • 5. ? Пейков Манзаров.

Скръбната поредица следват:

  • 6. Марко Лефтеров Златинов(?)
  • 7. Жельо Маринов Кръстев
  • 8. Стоян ? – на Кераца мъжа и
  • 9. Неделчо – на баба Рада Кандъчката
  • 10.Илия Липчев
  • 11.Илия Димов
  • 12.Вълко Стоянов
  • 13.Пейко Сархошев
  • 14.Жельо Щерионов Христов
  • 15.Злати Мочуков
  • 16.Димо Душев Петров
  • 17.? Душев Петров – брат на предходния
  • 18.Димо Желев Сархошев
  • 19.Къньо Стойков
  • 20.Пейко Василев Сархошев
  • 21.Дойчо Станчев Вълков
  • 22.Лефтер Петров Чукачев
  • 23.Стоян Георгиев Гьочев

Загинали през Втората Световна война[редактиране | редактиране на кода]

  • 1. Иван Янев Куцаров – потомък на Каракуцарския род /"Куцарията"/ в Еркеч. Като войник през 1944 г, е встъпил по призива на поручик Дичо Петров в партизански батальон " Хр. Ботев". Загинал е в сражение край с. Батуля, Македонско, през м. май 1944 г. Той е единственият партизанин, който дава Еркеч и сам става жертва.
  • 2. Кольо Калчев Панайотов – мобилизиран
  • 3. Петко Цвятков Златинов – мобилизиран
  • 4. Димитър Янев – мобилизиран
  • 5. Пейо Лефтеров Великов – мобилизиран
  • 6. Стоян Георгиев Стоянов /Гьочето/ - мобилизиран
  • 7. Дойчо Митев Дойчев – мобилизиран

Паметници[редактиране | редактиране на кода]

На „Симовта“ чешма е разстрелян предателят на партизаните Парапанко („парапанко“ – (от гр.) – погърчен човек, тоест женен за гъркиня), който също няма нищо общо с Еркеч, но носи отговорност за четирима застреляни в битка, плюс още 22 души, разстреляни без съд и присъда. Последните са погребани в общ гроб между с.Топчийско и с.Добра поляна. Нелепата смърт на тези 26-ма души е подробно описана в книгата" Никога няма да бъдат забравени" [8]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Еркечки Великден“ – сборник с материали от международна научна дискусия – 2006 г.
  2. Странджански,Н." Сага за малкия българин и за голямото бългаско безвремие" изд.1999, том.I,стр.75; том.II,изд.2001,стр.235
  3. С П И С Ъ К на православните храмове в Сливенска епархия по духовни околии. // Посетен на 06.04.2012.
  4. Кънева, Ст." Под небето на Еркеч",изд.2009
  5. Куцаров, П. „Еркеч“, изд. 2001,
  6. Куцаров, П. „Еркеч и еркечани – история, култура, бит и душевност“ – изд.2009.
  7. Спомени на Душо Желев, в: „Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание“, Издателство на Отечествения фронт, София, 1984, стр.174 – 188.
  8. " Никога няма да бъдат забравени" – изд. 1971 г. – сборник от биографични очерци за революционни борци..., написан от 60 автори, под редакцията на Хаскея Челебонов, съставител Георги Томов