Евстатий Пелагонийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Евстатий
български духовник
Евстатий Пелагонийски, Одрин 1888 г. Фото Константинос Ангелидис
Евстатий Пелагонийски, Одрин 1888 г. Фото Константинос Ангелидис

Роден
около 1832 г.
Починал
9 декември 1888 г. (56 г.)
Народен представител в:
УС   I ВНС   
Подпис Signature of Eustatius of Pelagonia (vectorized).svg
Евстатий Пелагонийски в Общомедия

Евстатий е български духовник, управлявал Нишавската и Одринската епархия на Българската екзархия. Евстатий е един от най-образованите ранни екзархийски владици, депутат в Учредителното и Първото Велико народно събрание в 1879 година в Търново.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е около 1832 година[2] в село Голямо Белово със светското име Георги Димитракиев Кольов в многодетното семейство на касапина Димитраки Кольов Бузьов.[1] Негов племенник е журналистът и писател Никола Владикин.[3] Учи в килийното училище в Голямо Белово[2] и в Пловдив, след което три години работи в касапницата на баща си.[1] На 17 години прочита книгата „Алексий, человек Божий“[1] и на 18 заминава за Рилския манастир, където се замонашва под името Евстатий.[2] В 1853 година се мести в Зографския манастир на Света гора, където работи в канцеларията на манастира. Игуменът Натанаил го праща да учи на издръжка на манастира в богословското училище на Халки. След това придружава Натанаил по работа във Влашко и Молдова и Натанаил го настанява да учи в Духовната семинария в Яш. По-късно Евстатий учи в Киевската духовна семинария, в която завършва средно образование, а в 1866 година завършва и богословие в Московската духовна академия като „магистър по богословие“ и заминава за Берлин, където слуша една година лекции по философия. През 1867 - 1870 година завършва медицина в Париж. След завръщането си в Османската империя се установява в Зографския манастир, където отваря училище и болница.[1][2]

Пелагонийски митрополит[редактиране | редактиране на кода]

Митрополит Евстатий

Включва се в българската църковна борба, като е сред дейците, които смятат, че бъдещата българска църква трябва да обхваща етническите български граници. След провъзгласяването на Българската екзархия, през юли 1872 година е извикан в Цариград и на 20 септември 1872 година Евстатий е ръкоположен за митрополит на Пелагонийската епархия на Екзархията, която обхваща Прилепската, Битолската и Леринската кааза със седалище в Битоля. Марко Балабанов пише за избора на Евстатий: „Негово преподобие Евстатий Пелагонийски, един от най-учените и най-образовани лица в родното ни духовенство, който се надяваме да спомогне за напредъка на народа ни“.[1]

Въпреки честите прошения от Битолската българска община и от другите български общини в епархията, че искат свой архиерей, Евстатий не получава берат от османските власти и до 1874 година остава в столицата. От Цариград той управлява дистанционно епархията, като поддържа постоянна връзка с Битолската община, лично с най-влиятелните ѝ членове братя Димитър и Никола Робеви, дава указания за църковните дела, изпраща екзархийски вули, настоява за повече народни прошения, чрез които въз основа на член № 10 от Фермана за Екзархията, тя да действа пред Високата порта. Поради отсъствието на екзархийски архиерей от Битоля, въпреки настояванията на епархията, Екзархията няколко пъти отлага включването на Пелагонийската и Мъгленска епархия в предложенията си до правителството.[4]

Управляващ Нишавската епархия[редактиране | редактиране на кода]

Писмо от митрополит Евстатий до митрополит Мелетий Софийски и Марин Дринов по повод заточването му от сръбските власти

От октомври 1874 година е временно управляващ Нишавската епархия в Пирот.[5] В Пирот Евстатий първо се заема с увеличаване на училищата в града, за да могат да се образоват учители и за селата. През 1876 година избухва Априлското въстание и в Пиротско се появат черкезки банди, които заграбват добитъка на селяните. Евстатий изпраща писмо до великия везир Мидхат паша, на когото в 1872 година в Цариград е учител по френски, и везирът решава въпроса в полза на селяните.[1]

Евстатий Пелагонийски участва активно в съпротивата на пиротчани срещу установеното през Руско-турската война сръбско управление. През декември 1877 година в отговор на речта на командира на окупиралия Пирот сръбски Тимошки корпус, който заявява че Сърбия е дошла да прибера под крилото си „своите изгубени чада“ митрополит Евстатий заявява, че православните българи от Нишавската епархия са особено щастливи да посрещнат братските сръбски войски, които рамо до рамо с русите сполучили да дадат

независимост и свобода на България и да я повикат на държавен и самостоятелен живот.[6]

Сръбските власти се опитват да спечелят на своя страна митрополит Евстатий и му предлагат да стане глава на цялата сръбска църква, ако подпише благодарствен адрес до княз Милан, в който се обявява че населението на Нишавска епархия е сръбско и иска да остане под сръбска власт. Евстатий отговаря с категоричен отказ, като заявява, че паството му е от чисти българи и той е изпратен да ги управлява като такива. През февруари сръбските власти отново правят опит да накарат пиротчани да подпишат благодарствен адрес до княз Милан, но отново без успех. На 9 февруари е проведена антисръбска демонстрация[7] и затова 48 души от българската община са арестувани, а на 11 февруари Евстатий Пелагонийски интерниран в Крушевац, но е освободен след застъпничество на руската администрация в България[8] и занасянето от специален руски пратеник на ордена „Света Анна“ II степен на интернирания Евстатий в Крушевац.[1]

През юни 1878 година е екстрадиран от сръбските окупационни власти.[5][1][7]

През декември 1878 година екзарх Йосиф I се опитва неуспешно да издейства от османските власти да позволят на Евстатий да замине като временно-управляващ Охридската екзархийска епархия.[9]

Депутат в Учредителното и I ВНС[редактиране | редактиране на кода]

Евстатий Пелагонийски участва в Учредителното събрание в Търново,[1] където защитава консервативни позиции и подписва адреса против залагането в конституцията на безусловна свобода на печата и сдружаването.[10] Митрополит Евстатий защитава тезата, че не трябва да се насърчава емиграцията на българите от неосвободените краища, а новата държава трябва да се грижи за поддържането на тяхното национално съзнание.[1] След участието си в Учредителното е депутат и в Първото Велико народно събрание.[1] След това ръководи Самоковското екзархийско духовно училище.[1]

Управляващ Одринската епархия[редактиране | редактиране на кода]

През 1883 г. се установява в Цариград. В началото на 1884 година екзарх Йосиф I Български отново обмисля да го направи охридски митрополит и се опитва да убеди представителите на Охридската българска община Димитър Попсимов и Ангел Групчев да го приемат.[11] От 1885 година ръководи Одринската българска епархия. При управлението му в Одрин успява да укрепи българското църковно и учебно дело, подобрява отношенията с османските власти и вследствие успява да отслаби гръцкото влияние.[1] Руският консул в Одрин Г. Лешин обаче не е доволен от дейността на Евстатий в Одрин и иска от екзарха замяната му, тъй като в областта се усилили и униатството и гърцизмът.[12]

Евстатий Пелагонийски умира на 9 декември 1888 година в Одрин и е погребан в българската църква „Св. св. Константин и Елена“ в Одрин.[13] Опелото е извършено от епископ Синесий Стовийски,[14] който и замества Евстатий като управляващ епархията в Одрин.[15]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о Севдалина Попова: Митрополит Евстатий Пелагониийски участва активно в църковно-националните борби на българите. // Focus on Air, 2018-01-24. Посетен на 2018-10-11.
  2. а б в г д Българска възрожденска интелигенция: Учители, свещеници, монаси, висши духовници, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни. София, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 233.
  3. Календар на събитията - 22 май. // Нова Добруджанска трибуна. 22 май 2018.
  4. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 90.
  5. а б Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 329.
  6. Венев, К. Пиротски митрополит Евстатий Пелагонийски и народната борба в поверената му епархия през втората половина на 1878 година. // Известия на Българското историческо дружество (32). 1978. с. 162-163.
  7. а б Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 247.
  8. Венев, К. Пиротски митрополит Евстатий Пелагонийски и народната борба в поверената му епархия през втората половина на 1878 година. // Известия на Българското историческо дружество (32). 1978. с. 163.
  9. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 74.
  10. Гугов, Георги. Православният консерватизъм - традиции и ценности. // Православие.бг, 2005-11-01. Посетен на 2018-10-11.
  11. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 153.
  12. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 231.
  13. Друмев, Йордан. 114 години от кончината на митрополит Евстатий Пелагонийски. // България днес VI (23-24). 1 - 31 декември 2002.
  14. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 252.
  15. Синесий, епископъ въ Щипъ и Пловдивъ и митрополитъ въ Одринъ, Охридъ и Скопие. Автобиографични бележки: подъ редакцията на Г. Д. Баласчевъ (историкъ археологъ). София, Печатница П. Глушковъ, 1934. с. 15.
пръв пелагонийски митрополит
(20 септември 1872 – 9 декември 1888)
Григорий
     Портал „Македония“         Портал „Македония