Мелетий Софийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за софийския митрополит от 19 век. За митрополита от 17 век вижте Мелетий I Охридски.

Мелетий
български духовник

Роден
1832 г.
Починал
6 май 1891 г. (59 г.)
Народен представител в:
УС   
Мелетий Софийски в Общомедия

Мелетий е български духовник, пръв софийски митрополит на Българската екзархия от 1872 до 1883 година,[1][2] действителен член на Българското книжовно дружество.[3]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Мелетий е роден в македонския град Струмица в 1832 година[3] в семейството на обущаря Спас (Спиридон) Андонов.[4] Брат му Георги Спасов е сред водачите на българската партия в Струмица. През 1847 година баща му го изпраща в Зографския манастир при вуйчо му йеромонах Антим Ризов. В 1851 година се замонашва в Зограф и е ръкоположен за йеродякон. От 1858 година на издръжката на Зограф учи в Атинската духовна семинария и същевременно служи като дякон в църквата към руското посолство в Атина. След завършването на семинарията учи две години в Богословския факултет на Атинския университет. Прибира се в Зограф, след това учи във Виена и две години богословие в Берлин. От Берлин заминава за Русия и учи в Кишиневската духовна семинария.[2] След това от 1864 до 1866 година[3] учи в Санктпетербургската духовна академия. От 1867 до 1869 година е в Киприяновския манастир в Бесарабия, подчинен на Зограф, където превежда богословски съчинения от руски език. В 1867 година е ръкоположен за йеромонах.[2]

От 1869 до 1871 година е учител и проповедник в Сливен и Ямбол. В началото на 1872 година заминава за столицата Цариград, където е назначен за секретар на Привременния екзархийски смесен съвет.[2]

Софийски митрополит[редактиране | редактиране на кода]

На 20 август 1872 г. епархийският избирателен събор (без представители на Берковска кааза) предпочита Мелетий за софийски митрополит пред архимандритите Натанаил и Дамаскин. Светият синод на Екзархията единодушно одобрява софийския избор на 11 септември 1872 г., а окончателното решение е обявено на 5 октомври 1872 г.[1] На 15 октомври 1872 година в катедралата „Свети Стефан“ екзарх Антим I Български в съслужение с четиримата нови екзархийски митрополити Доситей Самоковски, Симеон Варненско-Преславски, Евстатий Пелагонийски и Натанаил Охридски ръкополага Мелетий Зографски за пръв екзархийски софийски митрополит.[1][3][2] Бератът на Мелетий е връчен едва на 23 февруари 1873 г. На 12 март 1873 г. той заминава за епархията си, като пристига в София на 29 март 1873 г. и служи първа литургия на 1 април 1873 година.[1]

Портрет на Мелетий Софийски

В София Мелетий влиза в конфликт с епархиотите си и оказва значителна подкрепа на задържаните за революционна дейност.[1] На 25 май 1876 година, след потушаването на Априлското въстание, митрополит Мелетий е задържан в Берковица.[1] Заловеният Ботев четник врачанинът Мито Цветков, го посочва като съучастник на революционната организация, който преди няколко месеца на събрание в Черепишкия манастир, заедно с няколко берковски първенци, между които Петър Илков, приели въстаннически планове. Друг заловен четник, Младен Павлов, козлудуйски учител, признава, че се е укривал в дома на Мелетий в Берковица, и че владиката го улеснил да се измъкне към Видин, давайки му препоръчително писмо до епископ Партений Велички. Показанията на арестуваните берковски първенци също налагали разпитването на митрополита. Задържан е неофициално в конака на берковския каймакамин, докато се получи заповед от Високата порта за арестуването му, поради това, че е духовен глава и удостоен с чин и ордени. Мелетий Софийски отказва да отговаря на зададените му въпроси. В началото на юли е отведен във Видин, където се провежда следствието, а после в Русе е изправен пред извънреден съд. Междувременно Мелетий информира Григорий Доростолски и Червенски за причините, поради които е арестуван. Моли се за неговото застъпничество и твърди, че обвинението е безоснователна клевета, в основата на която са стари сметки, които има със софийския управител и с някои от тамошните български първенци. Благодарение на постъпките на Григорий пред валията на 19 август същата година Мелетий е освободен с право да се върне в епархията си.[5]

С. М. Българската правда и гръцката крывда. Цариградъ, Въ книгопечатнницата на А. Минасіана у Джамлѫ-ханъ, 1872.

В София обаче, митрополит Партений продължава да изпраща сведения за турските насилия до Екзархията в Цариград, до местните османски власти и до софийските консули и това води до крайно влошаване на отношенията му със софийския мютесариф Махзар паша. През октомври 1876 г. в София е изпратен митрополит Йосиф Ловчански, който да примири Мелетий с властите, но в края на ноември 1876 г. по настояване на османските власти екзарх Антим І нарежда на Мелетий да напусне епархията и да замине за Цариград за неопределено време. За свой заместник владиката оставя игумена на Кремиковския манастир архимандрит хаджи Авксентий.[1] За кратко време Мелетий се установява в Българската екзархия в Цариград, но след избухването на Руско-турската война, на 3 ноември, без позволение от екзарха, заминава от града и пристига в Румъния, където се присъединява към руските войски.[6][1] За това изоставяне на епархията в тежък момент и заради излагането на опасност на самата Екзархия с присъствието на български митрополит в руския лагер, Смесеният екзархийски съвет прави извънредно заседание на 7 ноември 1877 г., и на редовно заседание от 10 декември 1877 г. Светият синод отстранява Мелетий от софийската катедра и назначава за наместник на епархията митрополит Доситей Самоковски.[1][7] Според Симеон Радев Мелетий е „увлечен от своя буен характер“, както и от „тайната амбиция да стане екзарх“, тъй като и изглеждало, че Йосиф Ι след войната ще бъде свален.[7]

След окупирането на София от руските войски, Мелетий без разрешение тържествено заема катедрата си и започва активно да сътрудничи на Временното руско управление.[1][2] В смутните времена около създаването на българската държавност присъдата не е наложена.[7] Мелетий се включва в движението на българския народ против Берлинския договор и в организирането на Кресненско-Разложкото въстание.[1][2] През есента на 1878 година е председател на софийския комитет „Единство“.[8] В 1878 година става първият председател на Софийското областно дружество на новооснования Български червен кръст.[9] Мелетий Софийски е сред 16-те видни българи, на които руският императорски комисар княз Дондуков изпраща въпросник за мнението им по бъдещата конституция на България. Мелетий отговаря, че е за изборни, а не назначени депутати, като смята, че на чиновниците трябва да им се признае пасивно избирателно право, а всички архиереи да са депутати по право. Според него въвеждането на горна камара в България трябва да се отложи, тъй като е прекалено скъпо и няма достатъчно образовани и опитни хора в страната.[10] Става депутат в Учредителното събрание, където е видна фигура в групата на консерваторите.[3]

Мелетий Софийски е сред учредителите на Народната библиотека в София, на която подарява ценната си сбирка печатни и ръкописни книги.[3] От 1881 година е член-кореспондент, а от 1884 година действителен член на Българското книжовно дружество.[3]

В 1881 година Мелетий подкрепя преврата срещу конституцията. Това кара либералите да влязат в сблъсък с него, възползвайки се от склонността му към гуляи и светски удоволствия – инспирирана от либералите тълпа изнася владишкия трон от софийската катедрала „Свети Крал“ и го строшава в знак на протест срещу владиката. В 1883 година след раздялата на консерваторите с генералите, Мелетий като краен русофил заема страната на министър-председателя Леонид Соболев. Тогава лидерът на консерваторите Григорий Доростоло-Червенски, който е представител на екзарха в София, и който според Симеон Радев „мечтаеше да заеме Софийската епархия“ иска от министъра на външните работи и вероизповеданията изпълнението на старата присъда.[7] На 11/24 февруари 1883 година Синодът в Цариград решава да приведе в изпълнение решението си от 10 декември 1877 г.[1] Екзархията решава да го интернира във Враца, но по молба на Мелетий[7] мястото е сменено с Рилския манастир, в чиито околности Мелетий има чифлик. Въпреки опитите на Соболев да спре изпълнението, на 25 февруари 1883 година Мелетий доброволно заминава в изгнание, боейки се от дълбок разрив с църковните власти.[11][3] Поради влошеното си здраве се установява в Кюстендил.[3][1]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

На проведения на 27 януари 1891 г. епархийски събор за избор на архиерей на Софийската епархия Мелетий е отново кандидат, но не печели.[1]

Заболява тежко и в началото на 1891 година заминава на лечение в Египет, където почива на 6 май 1891 в град Кайро и е погребан е в манастира „Свети Георги“ в стария град.[1] В завещанието си митрополит Мелетий оставя на Синод значителна сума, чиито лихви са изразходвани предимно за издаване на книги с религиозно-нравствено съдържание.[1]

Мелетий превежда богословска литература от руски и сам е автор на няколко богословски труда.[3][12]

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р Темелски, Христо. Кратък преглед на историята на Софийска митрополия. // Българска православна църква - Българска патриаршия. Посетен на 2017-06-20.
  2. а б в г д е ж Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 247.
  3. а б в г д е ж з и к Енциклопедия България, том 4. София, Българска академия на науките, 1984. с. 184.
  4. Бобчев, Илия С. Македонските българи и българската народна просвета. София, Печатница „П. Глушков“, 1922. с. 6.
  5. Отношение към революционно-освободителното движение. // Посетен на 2015-01-26.
  6. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том Първи: Царуването на кн. Александра 1879 – 1886. София, Български писател, 1990. с. 353. Посетен на 2015-01-26.
  7. а б в г д Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том Първи: Царуването на кн. Александра 1879 – 1886. София, Български писател, 1990. с. 354. Посетен на 2015-01-26.
  8. Кресненско-Разложкото въстание 1878. София, Издателство на Българската академия на науките, 1970. с. 132.
  9. История. // Български червен кръст – Кърджали. Посетен на 2015-01-26.
  10. Владикин, Любомир. История на Търновската конституция. София, Народна култура, 1994. ISBN 954-04-0085-6. с. 70.
  11. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том Първи: Царуването на кн. Александра 1879 – 1886. София, Български писател, 1990. с. 355. Посетен на 2015-01-26.
  12. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия). София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 410.
Антим софийски митрополит
(15 октомври 1872 – 11 февруари 1883)
Партений
     Портал „Македония“         Портал „Македония