Мелетий Софийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за софийския митрополит от XIX век. За митрополита от XVII век вижте Мелетий I Охридски.

Мелетий Софийски
български духовник и политик
Роден
1832 г.
Починал
6 май 1891 г. (59 г.)
Кайро, Египетски хедиват

Религияправославие
Учил вАтински университет
Народен представител в:
УС   I ОНС   II ОНС   
Мелетий Софийски в Общомедия

Мелетий е български духовник от Македония, пръв софийски митрополит на Българската екзархия от 1872 до 1883 година,[1][2] действителен член на Българското книжовно дружество.[3]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Мелетий е роден в македонския град Струмица в 1832 година[3] в семейството на обущаря Спас (Спиридон) Андонов.[4] Брат му Георги Спасов е сред водачите на българската партия в града. През 1847 година баща му го изпраща в Зографския манастир при вуйчо му йеромонах Антим Ризов. В 1851 година се замонашва в Зограф и е ръкоположен за йеродякон. От 1858 година на издръжката на Зограф учи в Атинската духовна семинария и същевременно служи като дякон в църквата към руското посолство в Атина. След завършването на семинарията учи две години в Богословския факултет на Атинския университет. Прибира се в Зограф, след това учи във Виена и две години богословие в Берлин. От Берлин заминава за Русия и учи в Кишиневската духовна семинария.[2] След това от 1864 до 1866 година[3] учи в Санктпетербургската духовна академия. От 1867 до 1869 година е в Каприянския манастир в Бесарабия, подчинен на Зограф, където превежда богословски съчинения от руски език. В 1867 година е ръкоположен за йеромонах.[2]

От 1869 до 1871 година е учител и проповедник в Сливен и Ямбол. В началото на 1872 година заминава за столицата Цариград, където е назначен за секретар на Привременния екзархийски смесен съвет.[2]

Софийски митрополит[редактиране | редактиране на кода]

На 20 август 1872 г. епархийският избирателен събор (без представители на Берковска кааза) предпочита Мелетий за софийски митрополит пред архимандритите Натанаил и Дамаскин. Светият синод на Екзархията единодушно одобрява софийския избор на 11 септември 1872 г., а окончателното решение е обявено на 5 октомври 1872 г.[1] На 15 октомври 1872 година в катедралата „Свети Стефан“ екзарх Антим I Български в съслужение с четиримата нови екзархийски митрополити Доситей Самоковски, Симеон Варненско-Преславски, Евстатий Пелагонийски и Натанаил Охридски ръкополага Мелетий Зографски за пръв екзархийски софийски митрополит.[1][3][2] Бератът на Мелетий е връчен едва на 23 февруари 1873 г. На 12 март 1873 г. той заминава за епархията си, като пристига в София на 29 март 1873 г. и служи първа литургия на 1 април 1873 година.[1]

Портрет на Мелетий Софийски

В София Мелетий влиза в конфликт с епархиотите си и оказва значителна подкрепа на задържаните за революционна дейност.[1] На 25 май 1876 година, след потушаването на Априлското въстание, митрополит Мелетий е задържан в Берковица.[1] Заловеният Ботев четник врачанинът Мито Цветков, го посочва като съучастник на революционната организация, който преди няколко месеца на събрание в Черепишкия манастир, заедно с няколко берковски първенци, между които Петър Илков, приели въстаннически планове. Друг заловен четник, Младен Павлов, козлудуйски учител, признава, че се е укривал в дома на Мелетий в Берковица, и че владиката го улеснил да се измъкне към Видин, давайки му препоръчително писмо до епископ Партений Велички. Показанията на арестуваните берковски първенци също налагали разпитването на митрополита. Задържан е неофициално в конака на берковския каймакамин, докато се получи заповед от Високата порта за арестуването му, поради това, че е духовен глава и удостоен с чин и ордени. Мелетий Софийски отказва да отговаря на зададените му въпроси. В началото на юли е отведен във Видин, където се провежда следствието, а после в Русе е изправен пред извънреден съд. Междувременно Мелетий информира Григорий Доростолски и Червенски за причините, поради които е арестуван. Моли се за неговото застъпничество и твърди, че обвинението е безоснователна клевета, в основата на която са стари сметки, които има със софийския управител и с някои от тамошните български първенци. Благодарение на постъпките на Григорий пред валията на 19 август същата година Мелетий е освободен с право да се върне в епархията си.[5]

Рѣчь, казана от Негово Высокопрѣосвященство Святософiйскаго Мелетiя 15 Октомврiя 1872, въ народната Цьрква въ Цариградъ. Въ печатницѫтѫ на А. Минасіана у Джамлѫ-ханъ.
С. М. Българската правда и гръцката крывда. Цариградъ, Въ книгопечатнницата на А. Минасіана у Джамлѫ-ханъ, 1872.

В София обаче, митрополит Мелетий продължава да изпраща сведения за турските насилия до Екзархията в Цариград, до местните османски власти и до софийските консули и това води до крайно влошаване на отношенията му със софийския мютесариф Махзар паша. През октомври 1876 година в София е изпратен митрополит Йосиф Ловчански, който да примири Мелетий с властите, но в края на ноември 1876 година по настояване на османските власти екзарх Антим І нарежда на Мелетий да напусне епархията и да замине за Цариград за неопределено време. За свой заместник владиката оставя игумена на Кремиковския манастир архимандрит хаджи Авксентий.[1]

За кратко време Мелетий се установява в Българската екзархия в Цариград, но след избухването на Руско-турската война, на 3 ноември, без позволение от екзарха, заминава от града и пристига в Румъния, където се присъединява към руските войски.[6][1] За това изоставяне на епархията в тежък момент и заради излагането на опасност на самата Екзархия с присъствието на български митрополит в руския лагер, Смесеният екзархийски съвет прави извънредно заседание на 7 ноември 1877 година, и на редовно заседание от 10 декември 1877 година Светият синод отстранява Мелетий от софийската катедра и назначава за наместник на епархията митрополит Доситей Самоковски.[1][7] Според Симеон Радев Мелетий е „увлечен от своя буен характер“, както и от „тайната амбиция да стане екзарх“, тъй като и изглеждало, че Йосиф Ι след войната ще бъде свален.[7]

След окупирането на София от руските войски, Мелетий без разрешение тържествено заема катедрата си и започва активно да сътрудничи на Временното руско управление.[1][2] В смутните времена около създаването на българската държавност присъдата не е наложена.[7] Мелетий се включва в движението на българския народ против Берлинския договор и в организирането на Кресненско-Разложкото въстание.[1][2] През есента на 1878 година е председател на софийския комитет „Единство“.[8] В 1878 година става първият председател на Софийското областно дружество на новооснования Български червен кръст.[9] Мелетий Софийски е сред 16-те видни българи, на които руският императорски комисар княз Дондуков изпраща въпросник за мнението им по бъдещата конституция на България. Мелетий отговаря, че е за изборни, а не назначени депутати, като смята, че на чиновниците трябва да им се признае пасивно избирателно право, а всички архиереи да са депутати по право. Според него въвеждането на горна камара в България трябва да се отложи, тъй като е прекалено скъпо и няма достатъчно образовани и опитни хора в страната.[10] Става депутат в Учредителното събрание, където е видна фигура в групата на консерваторите.[3] Мелетий е депутат и в Първото и Второто обикновено народно събрание.[11]

Мелетий Софийски е сред учредителите на Народната библиотека в София, на която подарява ценната си сбирка печатни и ръкописни книги.[3] От 1881 година е член-кореспондент, а от 1884 година действителен член на Българското книжовно дружество.[3]

В 1881 година Мелетий подкрепя преврата срещу конституцията. Това кара либералите да влязат в сблъсък с него, възползвайки се от склонността му към гуляи и светски удоволствия – инспирирана от либералите тълпа изнася владишкия трон от софийската катедрала „Свети Крал“ и го строшава в знак на протест срещу владиката. В 1883 година след раздялата на консерваторите с генералите, Мелетий като краен русофил заема страната на министър-председателя Леонид Соболев. Тогава лидерът на консерваторите Григорий Доростоло-Червенски, който е представител на екзарха в София, и който според Симеон Радев „мечтаеше да заеме Софийската епархия“ иска от министъра на външните работи и вероизповеданията изпълнението на старата присъда.[7] На 11/24 февруари 1883 година Синодът в Цариград решава да приведе в изпълнение решението си от 10 декември 1877 г.[1] Екзархията решава да го интернира във Враца, но по молба на Мелетий[7] мястото е сменено с Рилския манастир, в чиито околности Мелетий има чифлик. Въпреки опитите на Соболев да спре изпълнението, на 25 февруари 1883 година Мелетий доброволно заминава в изгнание, боейки се от дълбок разрив с църковните власти.[12][3] Поради влошеното си здраве се установява в Кюстендил.[3][1]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

На проведения на 27 януари 1891 г. епархийски събор за избор на архиерей на Софийската епархия Мелетий е отново кандидат, но не печели.[1]

Заболява тежко и в началото на 1891 година заминава на лечение в Египет, където почива на 6 май 1891 в град Кайро и е погребан е в манастира „Свети Георги“ в стария град.[1] В завещанието си митрополит Мелетий оставя на Синода значителна сума, чиито лихви са изразходвани предимно за издаване на книги с религиозно-нравствено съдържание.[1]

Мелетий превежда богословска литература от руски и сам е автор на няколко богословски труда.[3][13]

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р Темелски, Христо. Кратък преглед на историята на Софийска митрополия // Българска православна църква - Българска патриаршия. Архивиран от оригинала на 2014-12-30. Посетен на 20 юни 2017.
  2. а б в г д е ж Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 247.
  3. а б в г д е ж з и к Енциклопедия България, том 4. София, Българска академия на науките, 1984. с. 184.
  4. Бобчев, Илия С. Македонските българи и българската народна просвета. София, Печатница „П. Глушков“, 1922. с. 6.
  5. Отношение към революционно-освободителното движение // Посетен на 26 януари 2015.
  6. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том Първи: Царуването на кн. Александра 1879 – 1886. София, Български писател, 1990. с. 353. Посетен на 26 януари 2015.
  7. а б в г д Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том Първи: Царуването на кн. Александра 1879 – 1886. София, Български писател, 1990. с. 354. Посетен на 26 януари 2015.
  8. Кресненско-Разложкото въстание 1878. София, Издателство на Българската академия на науките, 1970. с. 132.
  9. История // Български червен кръст – Кърджали. Архивиран от оригинала на 2016-01-28. Посетен на 26 януари 2015.
  10. Владикин, Любомир. История на Търновската конституция. София, Народна култура, 1994. ISBN 954-04-0085-6. с. 70.
  11. Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 53.
  12. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том Първи: Царуването на кн. Александра 1879 – 1886. София, Български писател, 1990. с. 355. Посетен на 26 януари 2015.
  13. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 410.
Антим софийски митрополит
(15 октомври 1872 – 11 февруари 1883)
Партений