Натанаил Охридски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Натанаил
български духовник
Natanail-Ohridski-Plovdivski.jpg
Фотография от Димитър Карастоянов
Роден
Починал
Подпис Natanail of Ohrid Signature 1872 (vectorized).svg
Натанаил Охридски в Общомедия

Натанаил е висш български духовник, виден деец на Българското възраждане в Македония през XIX век, охридски (1872 – 1880) и пловдивски митрополит (1891 – 1906) на Българската екзархия, писател, обществен деец и революционер, организатор на Кресненско-Разложкото въстание и Охридското съзаклятие.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Образование и дейност в Русия[редактиране | редактиране на кода]

Значителна част от сведенията за Натанаил черпим от неговата „Автобиография“, публикувана в 1909 година.[2] Роден е като Нешо (Недялко) Стоянов (Станков) Бойкикев в село Кучевище, Скопска Църна гора. Негов брат е революционерът Златан Бойкикев. Учи в прицърковното училище на Кучевищкия манастир, а в 1835 година отива да учи в Самоков при учителя Никола Тонджоров, при когото живее.[3] След това продължава образованието си в Прилеп, където заедно с учителя си Георги Самуркашев от Велес превежда

во простый и краткый ѧзыкъ болгарскїй къ разумѣниїю простому народу

антисемитския трактат „Служение еврейско и все злотворение нихно“ на монаха Неофит Кавсокалвициу, отпечетан в Солун в 1839 година от Теодосий Синаитски.

Българският превод на „Служение еврейско и все злотворение нихно“ от 1839 година (PDF)

През 1837 година Бойкикев се подстригва за монах в Зографския манастир с името Натанаил. В Зограф Анатолий Зографски е впечатлен от дарбите и патриотизма на Натанаил и подпомага изпращането му в Русия.[4] След една година заминава да учи в духовното училище в Кишинев, а по-късно в Одеската семинария, Русия. В 1840 — 1841 година заедно със Захарий Княжески Натанаил превежда „Зерцало или огледало християнское“, отпечатано в Москва в 1847 година, в което се казва:

Ніе говоримъ нѣколько человѣцы посвятихме живота си за общенародно то оразованіе, и по ясно отъ прочій те виждаме скудость та за необходими те книги на Бѫлгарскія народъ: за това начнахме неосыпно да са стараимъ да превождаме и составляваме различни и най необходими Книги не только полезни за юношество то, но необходими за всякаго мозрастнаго Бѫлгарина. Ако и сами дасме премного заняти за свое то си усовершенствованіе въ науки те. Желаимъ да покажимъ примѣръ безъ користный за обогащеніе то и приведеніето на Бѫлгарска та писменность въ перво то и состояніе.

Сердечно желая Бѫлгарско то просвѣщеніе, ніе изискахме времи при прочій те свои трудове, та преведохме тія три книги отъ славяно-Россійская на болгарскій языкъ…

Заглавна страница на „Кратко изяснение на Божествената литургия“

През 1843 година участва на събор на 40 български студенти и ученици в Одеса, които се обявяват за създаване на автономна българска църква[5] и се задължават всички да станат владици, ако народът поиска това от тях. През 1846 година чрез Захарий Княжески в Санкт Петербург иска от руското правителство църковни книги, утвар и парична помощ за откриване на българско богословско училище в Цариград, както и дипломатическа подкрепа за създаване на българска църква. Натанаил изпраща на канцлера граф Блудов и на синодалния прокурор граф Протасов списък от 33 българи, подготвени за владици.[6]

След завършването на семинарията Натанаил се записва през 1847 година в Киевската духовна академия. Поддържа писмена връзка със свои сънародници от Македония, като подкрепя църковното движение, а писмата му са четени публично в Скопие, Велес, Прилеп и други. Натанаил е сред първите дейци в българската църковна борба, които правят научна историческа обосновка на необходимостта от самостоятелна българска църква. Академията завършва в 1851 година като кандидат на богословието с работата: „О том, что Болгарский Архиепископ в древния времена не зависил ни от Римскаго, ни от Константинопольского Патриарха“ (За това, че Българският архиепископ в древни времена не е зависил нито от Римския, нито от Константинополския патриарх), която по-късно е преведена на български и разпространявана в България в разгара на църковната борба.[6] Дисертацията му завършва по повод закриването на Охридската архиепископия така:

Ах, кое славяно-българско сърце? Коя славяно-българска душа може без скръб да вспомене 1767 година 16 ден януария, когито мы Славяно-българе останахме яко овци без Пастиря-отца?...[6] О, колко би била щастлива България, ако би се удостоила и сега да ѝ се возвратат законните църковни права от нашаго и общаго отца, предобраго султана, за да си има и она едного върховнаго своего уравителя на Църковната си иерархия внетре в отечеството си.[7]

Натанаил обикаля Русия, Чехия и Сърбия и вижда каква роля играе просветата за повдигане на националното съзнание. В 1851 година Натанаил заедно с Константин Петкович, с когото стават близки приятели подава в Азиатския департамент и на руския министър на просвещението записка за тежкото положение на македонските българи и за нуждата от парична помощ за българските училища в Македония.[8] На следната 1852 година двамата правят проект за създаване на Българска матица, като към идеята им се присъединява и Партений Зографски. Идеята не се осъществява, но скоро в Браила със съдействието на Натанаил се създава Българското книжовно дружество.[7]

Ръкоположен е за йеромонах в Киев. Натанаил е става личен приятел на Георги Раковски, Васил Априлов, Николай Палаузов и много други видни български и руски обществени и духовни дейци. Пътува из Русия, Австрия, Сърбия, Влашко, Молдова и Османската империя. В 1853 година издава на черковнославянски в Прага книгата „Приятелское писмо от българина к гръку“, в която описва причините за българо-гръцката църковна разпра и поставя умерени искания. В 1863 година заедно с Иван Селимински архимандрит Натанаил е български делегат в Моравия на честването на 1000 години от делото на Св. св. Кирил и Методий.

От 1854 до 1869 година като представител на Зографския манастир е игумен е на Добровецкия манастир в Молдова. В 1864 година „побългарява“ „Кратко изяснение на Божественна Литургия“, в чийто предговор пише:

Любезніи съотечественици

Коги-то казахме въ заглавныятъ листъ на тая книжка, чи мы я печатими въ полза на общо-то въ Скопіе училище, друго нѣмахме въ видъ, освѣнъ отъ една страна училище-то да восползуваме матеріално, а отъ друга страна религіозно, сирѣчъ, отъ продажба-та ѝ да има училище-то и отъ насъ една помощь, а отъ введеніето ѝ в училище-то като учебникъ да изучаваъ малолѣтнытѣ дѣчица значеніе-то и сила-та на Божественно-то Тайнство Литургии и отъ млады годины да бъдатъ благоговѣйни къмъ това голѣмо Тайнство Христіане. Мы ще ся почитаме щастливы и вседушевно утешены ако наши любородніи учители пріемнатъ тая книжка за учебникъ и въ занимаемы-тѣ отъ нихъ учебны мѣста.

Българинъ:

Архимандритъ Наθанаилъ Аθонско-Зографский

Заглавна страница на „Буквар славено-българскій“
„Произшествие в Скопска епархия“, Браила, 1865

На следната 1865 година Натанаил издава в Букурещ „Буквар славено-българскій“, предназначен за училището в родното му село Кучевища. В същата 1865 година излиза в Браила и „Произшествіе въ Скопска епархия“, в което разказва за противогръцкото движение на българите в епархията от 1860 до 1865 г.:

Но това е было мало за българско сьрце и душа. Ревность-та на сички-тѣ бѣлокапцы кои-то ся нарицатъ скопски черногорцы, искала е да види друго поголѣмо дѣло народно. Они сознавали себеси за чисты Българе, гдѣ-то и до днесь непроникло грьчко слово, това искали са да видятъ и въ всички Епархіалны села и градища Български. Това они желали, това и постигли. Въ нѣколко дни возбудили они ревность за това нѣщо въ всички селяны и гражданы Българы.[9]

В 1868 година Натанаил „побългарява“ и „Кратко християнское Наставление“, което излиза в Котел, и което Натанаил подписва

Сѫщій Славѧно-Българинъ вашь свѧщенноиннокъ Натанаилъ Стоѧновъ

През септември 1872 година Натанаил е ръкоположен за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид, но получава берат през 1874 година. В 1873 година издава в Цариград „За Юстинианови права на Охридска архиепископия или за църковна независимост и самостоятелност на Охридско-Българско священоначалие“. Заедно със секретаря си Стоян Костов изготвят подробно изложение, относно злоупотребите на османската власт. Документът е подписан и подпечатан от представители на Охридската кааза и изпратен до Цариградската конференция от 1876-1877 година.[10] При избухването на Руско-турската война в 1877 година заминава за Цариград.

Натанаил през 1892 година. Фото Димитър Карастоянов

Взима участие в организирането на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 — 1879 година. В адрес от 15 юли 1878 година съобщава на княз Александър Дондуков-Корсаков за опожарени села, убийства, насилия, изнасилвания на девойки и жени в Битолско, Охридско и Прилепско. В писмо от 24 юли 1878 година до Иван Аксаков описва политическата ситуация в Македония, положението на

македонските българи, които ежедневно, ежеминутно в продължение на пет века са претърпели повече от всички убийства, насилия, тъмници, насилствени смърти, грабежи, отнемане на собствеността и съвършено поробване.[11]

Натанаил се оплаква на Аксаков, че в Берлинския договор няма и помен за македонските българи, които са участвали равностойно в борбата срещу поробителя. Преследвано от турците, клеветени от гръцките пропагандисти, македонските българи са принудени да бягат към България.[12]

Натанаил Охридски е сред 16-те видни българи, на които руският императорски комисар княз Дондуков изпраща въпросник за мнението им по бъдещата конституция на България. Натанаил отговаря, че е за двустепенни избори, но е против назначени депутати в парламента. Според него министрите трябва да се избират от парламента и да се утвърждават от княза:[13]

Щом има министерски съвет начело с княз и народна камара, няма нужда от сенат или държавен съвет. Защо без нужда се правят разноски и са се узаконява противоречието между сената и народната камара подобно указанието на Мидхадпашовата конституция?[13]

Установява се в София, а по-късно във Враца и Ловеч. В 1880 година е освободен от Охридската митрополитска катедра, тъй като връщането му в Османската империя става невъзможно поради участието му в Кресненското въстание. От 1880 до 1891 година управлява Ловчанската епархия от името на титуляра екзарх Йосиф I Български, а от 1891 година до смъртта си е Пловдивски митрополит.

Натанаил Охридски е действителен член на Българското книжовно дружество. Използва псевдонимите Н. Богдан, Един Задунаец, Богомолец, Богдан[14].

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
Стоян Бойкикев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Натанаил Охридски
(1820 — 1906)
 
 
 
Златан Бойкикев
(1822 — ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Бойкикев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Недялко Бойкикев
(1894 — 1938)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Любомир Иванов
 
Мария Бойкикева
(р. 1932)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христо Иванов
(р. 1974)
 


Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Пловдивски Кирил. Натанаил - митрополит Охридски и Пловдивски 1820-1906. София, Дечо Стефанов, 1952.
  2. Жизнеописание митрополита Охридско-Пловдивскаго Натанаила (Автобиографични бележки). // Сборник за народни умотворения наука и книжнина XXV. София, 1909.
  3. Галчев, Илия. Българското самосъзнание на населението в Македония през Възраждането. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000. ISBN 9540722462. с. 97.
  4. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том І и ІІ. София, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, 2013. с. 67.
  5. Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 13.
  6. а б в Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 14.
  7. а б Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 15.
  8. Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 14 - 15.
  9. Произшествіе въ Скопска епархия отъ 1860 до 1865, Браила, 1865, стр.4.
  10. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма, Издателство Български писател, София, 1984, стр. 278-279.
  11. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1878. Том първи, книга втора, стр. 305.
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877–1878. Том първи, книга първа, стр. 305-306.
  13. а б Владикин, Любомир. История на Търновската конституция. София, Народна култура, 1994. ISBN 954-04-0085-6. с. 70.
  14. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.446-447.
пръв охридски и преспански екзархийски митрополит
(септември 1872 – 1880)
Синесий
Йосиф
(митрополит)
управляващ Ловчанската епархия
(1880 – 24 март 1891)
Партений Велички
(управляващ)
Панарет пловдивски екзархийски митрополит
(24 март 1891 – 18 септември 1906)
Максим
     Портал „Македония“         Портал „Македония