Теодосий Синаитски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Теодосий Синаитски
Теохар Гогов
български възрожденски просветен деец
Бюст-паметник на Теодосий Синаитски в Стар Дойран
Бюст-паметник на Теодосий Синаитски в Стар Дойран

Роден
Починал
март 1843 г.
Теодосий Синаитски в Общомедия

Теодосий Синаитски е български духовник, книжовник и печатар, открил първата българска печатница в Солун около 1838 година.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Теодосий Синаитски е роден със светското име Теохар Гогов във втората половина на XVIII век в големия български град Дойран, тогава в Османската империя. Учи в гръцко училище в Цариград, след което се връща в родния си град и е ръкоположен за свещеник. След смъртта на съпругата си става монах в Синайския манастир между 1821 - 1831 година, където през 1828 година е ръкоположен за архимандрит. През 1831 година е свещеник в солунската църква „Свети Мина“, след което като таксидиот на Синайския манастир обикаля българските земи и събира помощи за манастира. При пътуванията си се запознава с видните възрожданци Кирил Пейчинович и Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Бори се за утвърждаването на новобългарския език[1] и Виктор Григорович го нарича „природным болгарином“.[2]

Солунска печатница[редактиране | редактиране на кода]

Теодосий Санаитски с помощта на митрополит Мелетий Солунски[3] отваря при „Свети Мина“[4] българска печатница в Солун[5], използва ръчната печатарска преса от печатницата на Даскал Камче във Ваташа, а буквите са изработени от руски емигрант букволеяр. Книжарницата вероятно е отворена в 1838 година, откогато е и първата запазена, отпечатана в нея книга.[3] В писмо от 30 ноември 1838 година Неофит Рилски смята книжарницата за току-що отворена: „За тѵпографиіата Солунска искайте отъ киръ Христа Папа Василий Прокириксин що има за Θρησκεία τῶν Ἑβραίων ще да разумѣете, която е сега новосоставена, и щото заключите отъ нея, съобщете ми“. Христо Попвасилев вероятно е бил настоятел на печатницата и вероятно е имал обява за споменатата книга. Поп Темиля от солунското село Висока разказвал на Атанас Шопов, че в 1836 година, когато е бил ръкоположен в Солун за свещеник, се срещнал с архимандрит Теодосий в неговата печатница, като словослагател бил някой си Димитър. Натанаил Охридски пък в автобиографията си казва, че след като той и учителят му Георги Самуркашев превеждат на български[6] книгата „Служение еврейско“ през май 1837 година, тръгват за Света гора, като дават превода си на Наум Лювчиев от Велес да го отпечата в Солун, където се чувало, че е отворена българска печатници.[7]

Книги, отпечатани в печатницата[редактиране | редактиране на кода]

В печатницата са отпечатани „Началное учение с молитви утренния славяноболгарский и греческия“ в 1838 и „Служение еврейско и все злотворение нихно“ - антисемитски памфлет, написан от монаха Неофит и преведен

во простий и краткий язик болгарский

от Натанаил Зографски в 1839 година. В същата година Теодосий Синаитски печата „Краткое описание двадесят монастирей обретающяся во Святой Гору Атонской“.

В същата 1839 година печатницата на хаджи Теодосий изгаря и е възстановена с паричната помощ на Кирил Пейчинович и на следващата 1840 година в нея е отпечатана книгата му „Книга глаголемая утешение грешним“. В предговора към „Утешение грешним“ Теодосий Синаитски казва, че тя е написана от Пейчинович на

прости язик болгарский Долния Миссии, Скопский и Тетовский да я чатат и простию народ да ублажает на таков православний учител

и прави възхвала на българския език като го сравнява с ключ от желязо и челик, който сигурно отваря народното сърце, за да възприеме тя светлината на истината.

В 1841 година Теодосий Синаитски печата „Книга за научение трих язиков славяноболгарский и греческия и карамалицкой“. Книгата представлява триезичен речник - български, гръцки и караманлийски, тоест турски и е предназначена не за религиозни, а за търговски нужди. Нов пожар в края на 1842 година или началото на 1843 година окончателно унищожава печатницата. Остатъците от нея според Арсени Костенцев са пренесени във Ваташа.[8]

След унищожаването на печатницата Теодосий се връща в родния си Дойран и става воденичар във воденицата на синовете си, където умира затиснат от срутен покрив.

След девет години в 1852 година Киряк и Константин Държилови отново отварят българска печатница в Солун.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.646.
  2. Григоровичъ, В. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи. II изд.. Москва, 1877. с. 88.
  3. а б Маркова, Зина. Българското църковно-национално движение до Кримската война. София, Българска академия на науките. Институт за история. Издателство на Българската академия на науките, 1976. с. 57.
  4. Миладинова-Алексиева, Царевна. Епоха, земя и хора. Съставителство, коментар и бележки: Елисавета Миладинова. София, Издателство на Отечествения фронт, 1985. с. 370 (коментар и бележки).
  5. Кирил Хаджидинев: Дойран. Разцветът и гибелта на един град. С., 1960, с. 12-13.
  6. Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 36.
  7. Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 37.
  8. Костенцев, Арсени. Спомени. Издателство на Отечествения фронт, София, 1984.
     Портал „Македония“         Портал „Македония