Партений Зографски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Партений Зографски
български духовник и филолог
Източник: ДА „Архиви“
Източник: ДА „Архиви“

Роден
1818 г.
Починал
Научна дейност
Област Лингвистика, фолклористика
Партений Зографски в Общомедия

Партений Зографски е български духовник, поленински епископ и нишавски митрополит, и книжовник, един от първите български филолози и фолклористи.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден e през 1818 г. в мияшката паланка Галичник под името Павел (Хаджи)Василков Тризловски. Първоначално учи в манастира „Свети Йоан Бигорски“, а през 1836 г. в Охрид при Димитър Миладинов и в гръцки училища в Солун и Цариград. Между 1838 - 1842 г. учи в Атинската семинария с помощта на архимандрит Анатолий Зографски.[1][2] Става монах в Зографския манастир в Света Гора през 1842 г. под името Партений.

Учи в Духовната семинария в Одеса, след това постъпва в Киприяновския манастир в Молдова. В 1846 г. завършва Киевската духовна семинария, а в 1850 г. Московската духовна академия. Започва да служи като духовен проповедник и изповедник в църквата на руското посолство в Цариград. С разрешение на руския посланик заминава за Света гора, където на 23 ноември 1851 г. открива богословско училище в Зографския манастир, предназначено да стане семинария. Преподава в него до 1852 г., когато училището е затворено от гръцките духовни власти.[3]

От 1852 до 1855 г. Партений е учител по църковославянски език в Богословското училище на Халки. Принуден е да напусне заради Кримската война, тъй като властите смятат, че той преподава руски. Поради здравите си връзки с руското посолство, заминава за Света гора и се връща в Цариград чак след сключването на мира. До 1858 г. е управител на българското училище в Цариград, където устройва преподаването на съвременни начала. Едновременно служи в българската църква „Свети Стефан“ и в руската църква.[3]

Поленински епископ[редактиране | редактиране на кода]

В изпълнение на условието за спиране на униатското движение в Кукуш, на 29 октомври 1859 г. Партений е ръкоположен от солунския митрополит Неофит Византийски в църквата „Свети Георги“ за поленински епископ в Дойран, като пеенето в църквата е и на църковнославянски. Това назначение на българин за владика е посрещнато с възторг от водачите на българското църковно движение,[4] както и от кукушките българи.[5]

Партений обаче наместо да изпълни помирителната роля, с която го натоварва Патриаршията, оглавява българската църковна борба - едва пристигнал, започва да обикаля епархията, разширява употребата на църковнославянски в богослужението в църквите и съдейства за отварянето на български училища. Според Симеон Радев Партений Зографски мрази гърците и тази му омраза се ожесточава още повече след смъртта на Братя Миладинови. В Дойран изгаря гръцките богослужебни книги, аргументирайки се с библейското „Око за око, зъб за зъб“.[4]

В 1861 г. е повикан от прекия си началник Неофит Византиийски, поставен е под домашен арест и епархийски духовен съд му отправя 22 обвинения. С помощта на руския посланик Алексей Лобанов-Ростовски Партений е освободен и откаран в Цариград, където пристига на 15 февруари 1862 година.[6] Патриаршията започва да го съди, но поради закрилата от Панарет Пловдивски, който е член на Светия Синод, патриархът бави делото и чака съставянето на новия синод, от който Панарет ще е изключен. На 20 декември като екзарх в епархията е изпратен Антим Преславски.[7] С помощта на Лобанов обаче Партений отново е освободен и в 1863 г. се връща в епархията си.[5]

В Дойран се сблъсква с турските власти, тъй като против забраната поставя камбана в една църква. Постепенно владиката губи подкрепата и на първоначално стоящите зад него кукушки български първенци, които го обвиняват, че е мързелив и скъперник. Макар и защитаван от Петко Славейков, Партений е принуден да напусне епархията си и да се прибере в Цариград, където продължава да играе видна роля в българското църковно дело и сътрудничи на българските вестници и особено на „Македония“.[5]

Нишавски епископ[редактиране | редактиране на кода]

В 1867 г. е назначен за нишавски митрополит в Пирот и на този пост подпомага българското училищно дело и отблъсква опитите на сръбската пропаганда за проникване в Пиротско.

От 1868 г. Партений Зографски е част от отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. След създаването на Българската екзархия в 1872 г. Партений Зографски остава като екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 г., когато е принуден да си подаде оставката.[8]

Партений Зографски умира в Цариград на 7 февруари 1876 г., в деня на Партений Лампсакски, и е погребан в „Свети Стефан“.

Книжовна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Партений Зографски развива активна книжовна дейност. Сътрудничи на списанието „Български книжици“ и на първите български вестници — „Съветник“, „Македония“, „Цариградски вестник“ и други. В 1857 г. издава „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, на следната 1858 г. — „Началное учение за децата“,[9][10] а през 1859 г. издава „Кратка славенска граматика“[11]. Превежда житието на св. Климент Охридски от Теофилакт Охридски от гръцки на българо-македонско наречие със силно влияние на източно българския говор и на църковно славянски език. Занимава се с изследователска дейност, като обнародва два документа за Охридската архиепископия намерени в Рилския манастир. Събира народни песни и издава „Сборник на народни песни“[12].

Според Симеон Радев „писанията на Партений се отличават със своя изящен стил“.[3] Партений Зографски се опитва да наложи употребата на повече западнобългарски елементи в новосъздаващия се български книжовен език. През 1858 г. в статията си „Мисли по българскийот язик“ той пръв от българските книжовници поставя въпроса за това, че македонският говор не трябва да бъде пренебрегван при формирането на българския език. Партений дори смята, че наречието от Югозападна Македония трябва да бъде възприето като основа на общия писмен език,[13] тъй като „оно е по-пълнозвучно, по-плавно и по-стройно, и в много отношения по-пълно и по-богато“.[3]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Академик Кирил Патриарх Български, Българското население в Македония в борбата за създаване на екзархията, Синодално издателство, София, 1971, стр. 17.
  2. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 118.
  3. а б в г Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 119.
  4. а б Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 120.
  5. а б в Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, София, 2013, стр. 121.
  6. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. с. 205. Посетен на 2014-09-05.
  7. Καλλίφρονος, Β.Δ. Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον. Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867. с. 214. Посетен на 2014-09-07.
  8. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1879. София, 1989, стр. 329.
  9. Енциклопедия България, том 5, Издателство на БАН, София, 1986.
  10. Началное Оученїе за дѣца-та, напечатано отъ Архимандрита Партенія Зографскаго. Цариградъ - Галата, въ Книгопечатницѫ-тѫ на Д. Цанкова и Б. Миркова, 1858.
  11. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.503.
  12. Академик Кирил Патриарх Български, Българското население в Македония в борбата за създаване на екзархията, Синодално издателство, София, 1971, стр.20-21.
  13. Венедиктов, Г. К. Болгарский литературный язык эпохи Возрождения (Проблемы нормализации и выбора диалектной основы), Москва 1990, с. 166.
Яков поленински епископ
(1859 – 1867)
Мелетий
Софроний нишавски митрополит
(1867 – октомври 1874)
Евстатий
(управляващ)