Димитър Попгеоргиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Димитър Македонски.

Димитър Попгеоргиев
български революционер

Роден
1840 г.
Починал
1907 г. (67 г.)
Подпис Dimitar Popgeorgiev Signature (vectorized).svg
Димитър Попгеоргиев в Общомедия

Димитър Попгеоргиев, известен още и като Димитър Беровски и Димитър Македонски,[1] е български революционер, войвода и просветен деец от Македония.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Попгеоргиев е роден през 1840 година в Берово, Малешевско, като баща му и брат му Иван са свещеници в града[3]. Първоначално учи в родното си село, след което баща му го праща в гръцкото училище в Солун. През 1858 година постъпва в духовната семинария в Одеса, но не я завършва. Тук се запознава с Георги Раковски и попада под негово идейно влияние. По-късно емигрира в Сърбия и участва в Първата българска легия в Белград през 1862 година. През 1863 година постъпва закратко като доброволец в сръбската войска. През периода 1863 – 1876 година Димитър Попгеоргиев подържа кореспонденция и сътрудничи на Стефан Веркович. По това време се запознава и с Арсени Костенцев. Той остава в сръбското княжество до края на 1865 година, когато с паричен заем от Стефан Веркович чрез Павел Шафарик успява да се завърне в родното си Берово.

Църковно-просветни борби[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1865 година се завръща в Берово. От 1865 до 1868 година той учителствува в Берово, а по-късно и на други места в Малешевско Той донесъл пръв в Берово български учебници и изхвърлил от беровското училище сръбските книги. През 1873 година народът го избира за ръководител на училищните и църковните дела в общината. Всичките си усилия обаче той посветил на борбата за независима българска църква. Застава начело на борбата в Малешево срещу гръцкото духовенство. След като опитът да се присъединят към духовната власт на Българската екзархия и Дамаскин Велешки пропада, беровци започват открита борба. През 1874 година под негово ръководство селяните от Берово изгонват струмишкия гръцкия владика Йеротей, за което той е хвърлен в затвора. След бягство от затвора Попгеоргиев се установява в Цариград и влиза във връзка със Стоян Чомаков, Авксентий Велешки, Христо Тъпчилищов и други активисти на Българската екзархия. Заплашен от арест на турската полиция той се прехвърля в Солун. Междувременно недоволството на малешевци към Йеротей е било тъй силно, че през 1874 година Беровската българска община, поради отказа да бъде допусната до Екзархията, се обърнала към българския униатския епископ Рафаил Попов в Одрин да бъде приета в унията. Така Беровски е изпратен от българската църковна общност като придружител на Нил Изворов при обиколките му в района и се увлича от идеята за българска уния като средство за решаването на църковно-националния въпрос. Скоро обаче скъсва с униятството и достига до убеждението, че единственият начин за разрешаването на националния въпрос е политическата борба.[4]

Разловското и Кресненско-разложкото въстание[редактиране | редактиране на кода]

Акт на въстаниците, разпределящ задълженията на общото командване, въстаниците и войводите, подписан от „нач. штаба Д. П. Георгиевъ“
Димитър Попгеоргиев

В Солун през 1875 година оглавява подготовката на Разловското въстание, като създава революционно ядро около сдружението „Българска зора“. Станислава Караиванова заедно с майка си ушиват и извезват знамето за четата на Димитър Беровски. Съчиняват и песен за него през 1876 година, която му предават в писмен вид преди началото на въстанието. В нея се пее:

Я дойди при мене българке

Ела след мен сестричке

Облечи бела премена

да идем в гора зелена.[5].

По време на Априлското въстание Попгеоргиев е ръководител на Разловската чета.[6] Въстанническите ѝ действия срещу турската власт се водят с променлив успех. В това време съратник на Димитър Беровски е и Никола Малешевски. След разгрома на въстанието Димитър Попгеоргиев продължава да води дружина из Малешевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко. Дейността ѝ се активизира особено след обявяването на Руско-турската война през 1877 година, като по това време четата се състои от 30 доброволци от Разловското въстание. Четник в четата е и брат му Костадин Попгеоргиев. В началото на 1878 година четата му се среща с тази на Ильо войвода в Пиянечко. Двамата войводи започват да установяват българска власт в целия Пиянечки край по долината на река Брегалница.

След Берлинския конгрес Димитър Попгеоргиев взема активно участие в подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от края на 1878 и началото на 1879 година. На 8 октомври 1878 година е определен за началник щаб на въстанието, като заема този пост до 29 октомври, когато е арестуван закратко, поради интригите на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич.[7] От 19 ноември с.г. отново е войвода на чета от 50 доброволци и въстаници в Игралища, в района Каршияка, Петричко.[8] В разгара на въстаническите боеве по инициатива на Натанаил Охридски и въстаническото ръководство била изпратена една делегация в Учредителното събрание в Търново, в която участвал и Беровски. Нейната задача била да изрази горещото желание на всички българи от Македония за обединение с България, но мисията завършила без успех.

В Свободна България[редактиране | редактиране на кода]

Паметник в Берово

След потушаването на въстанието Беровски се установява със семейството си в Кюстендил. Назначен е за окръжен полицейски пристав на града, а през първата половина на 1880 година за пристав в Цариброд. По-късно е околийски началник на град Радомир. През 1884 година се оттегля в село Долна Гращица, Кюстендилско където закупува чифлик и се занимава със земеделие.

През Сръбско-българската война от 1885 година Попгеоргиев застава начело на доброволческата чета на Ильо войвода, която на 4 ноември се присъединява към новосформирания Радомирски отряд и води боеве срещу сръбската Моравска дивизия. Награден е с орден „За храброст“.

През 1895 година Попгеоргиев е сред основателите на македонско благотворително дружество „Македония“ в Кюстендил, на което е избран за съветник на настоятелството му.[9] В края на годината през декември е делегат от Бургаското македонско дружество на Втория конгрес на Македонската организация.[10]

Домът му се превръща в база на македоно-одринското революционно движение. Според Христо Силянов Попгеоргиев е първият кюстендилски пунктов началник на ВМОРО.[11] В действителност Димитър Попгеоргиев е председател на настоятелството на Кюстендилско македоно-одринско дружество между 1898 – 1899 година[12].

За кратко време (18 юли – 12 септември 1902 година), когато кюстендилският кмет Михаил Давидов е отстранен от поста си по политически причини от правителството на Стоян Данев, Димитър Попгеоргиев го замества като председател на Тричленната комисия, управляваща кметството. На 12 септември 1902 година Михаил Давидов е възстановен на кметския пост.

Димитър Попгеоргиев Беровски умира на 19 декември 1907 година в Долна Гращица, където е погребан. Според други източници той умира в Кюстендил.

Неговият син Станимир Д. Беровски (1872 – 1945) съхранява бащините си архиви.[5] През 1972 година част от тях са откраднати от скопски емисари. Откраднатите документи са обявени в скопски издания за „новооткрити“. От стреса причинен от тази кражба внукът на Беровски, който запазва наследения архив се разболява и умира.[13]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Беровски, Д., „Димитър Попгеоргиев Беровски – живот и дело“, София, 1986, Издателство на Отечествения Фронт.
  • Енциклопедия „Пирински край“, Том 2, Благоевград, 1999, стр.136.
  • Енциклопедичен речник Кюстендил А-Я“, София, 1988, изд. БАН, стр. 49.
  • Георгиев, Сталин, Кметовете на Кюстендил (1878 – 2003 г.), Кюстендил, 2003 г., с.44.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860 – 1893“, София, 1969, Издателство на Българската академия на науките, стр. 69.
  2. Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 136.
  3. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.67.
  4. Вж Д. Дойнов, Националнореволюционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на XIX век, С., 1976, с. 102.
  5. а б Илюстрация Илинден, бр.132, стр.9
  6. Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, ISBN 954-430922-5, стр. 134.
  7. Той е смятал, че въстанието трябва да се организира планомерно, да се отвоюват от турците отделни райони, като постепенно територията на въстанието се разшири, за да обхване в крайна сметка и по-вътрешните области на Македония. Неговите схвашания били в противоречие с авантюристичната позиция на „външните“ ръководители на въстанието Калмиков и Войкеевич. Д. Попгеоргиев и войводите искали да запазят делото от домогванията на кариеристи и авантюристи. След като Калмиков представил в изопачен вид пред Софийския и Джумайския комитети Единство фактите относно ръководенето и развитието на въстанието, Софийският комитет назначил привременна комисия, една от задачите на която била да арестува Д. Попгеоргиев, който бил затворен в Кюстендил. Но след изясняване на ситуацията той бил освободен.(По-подробно вж. Дойнов, Д. Цит, съч., с. 62 |63.)
  8. Чолов, П., „Българските въоръжени чети и отряди през XIX век“, София, 2003, Академично издатеслтво „Марин Дринов“, ISBN 954-430922-5, стр. 212 – 213.
  9. Георгиев, Георги. „Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903)", Македонски научен институт, София, 2008, стр. 20.
  10. Билярски, Цочо. Княжество България и македонският въпрос, т.1. Върховен македоно-одрински комитет 1895 – 1905 (Протоколи от конгресите), Българска историческа библиотека, 5, Иврай, София, 2002, стр. 54.
  11. Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония, София, 1933, стр. 45.
  12. Елдъров, Светлозар. Кюстендилско македоно-одринско дружество (1895 – 1903), във: Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903), Иврай, София, 2003, стр. 280.
  13. Писмо на Димитър Беровски от Кюстендил – внук на Димитър Попгеоргиев Беровски, изпратено до редакцията на в. „Поглед“, с молба да бъде публикувано, да сподели с читателите на вестника неговите огорчения от определен кръг скопски автори, присвоили си правото да бъдат национални прекръстители на неговото семейство. Кюстендил, 24 декември 1980. Препечатено от сп. „Славяни“, 1981, № 3, с. 25 – 26.
Михаил Давидов кмет на Кюстендил (18 юли 1902  – 12 септември 1902) Михаил Давидов
     Портал „Македония“         Портал „Македония