Константин II Асен

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Константин II Асен
Цар/император на България
Лични данни
Управление 1396(?) – 1417(?)
Роден
Починал
Предшественик Иван Срацимир
Наследник Ростислав Стратимирович
Семейство
Династия Шишмановци; Срацимировци, Басараб
Баща Иван Срацимир
Майка Анна Басараб

Константѝн II Асѐн, известен и като Константин С(т)рацимир, е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Не е известно дали получава царска титла.

Има две сестри, едната от които, Доротея, става съпруга на краля на Босна - Твърдко I Кротоманич. През 1365 г. след като унгарският крал Людовик Анжуйски превзема Видин, той изпраща цар Срацимир и цялото му семейство в хърватската крепост Хумник, където са държани в плен в продължение на четири години. [1] През 1369 г. Срацимир и Константин са освободени, но принцеса Доротея остава като придворна дама на унгарската кралица Елисавета Кротоманич, която през 1374 г. я омъжва за братовчед си Твърдко I Кротоманич.[1]

Като престолонаследник Константин участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.[2] В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана. По повод на същото това пребиваване на Константин в превзетия Търновград в една немска хроника от края на XV век е отбелязано, че цар Иван Срацимир две години след падането на Търново „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.[3]

През 1404 г. в свое писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу османците император Сигизмунд Люксембургски посочва Константин II като владетел на България наравно с деспот Стефан за Сръбското деспотство и войводата Мирчо за Влашко.[4] В това писмо балканските владетели са изброени в географската последователност от дясното към лявото крило на един широк военен фронт като Константин дословно е наречен „известният Константин, прославеният император на България“, което показва ясно, че за Сигизмунд Видинското царство съществува както през въпросната 1404 г., така и в предходните години.[5] Същата година цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин, при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г.

Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409-1410 г. Въпреки това в част от въстаналите територии се запазила българска власт. През 1413 г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време.

Има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417 г. като васално на султана:

  • Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното Босненско кралство;
  • Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите“ на Сърбия и България, и на василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог);[6]
  • Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите"„Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир...“";[7]
  • В хрониките на Констанцкия събор от 14141418 г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях – царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман;
  • През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.[8]

Същевременно налице са и доказателствата за падането на Видин в османски ръце още през 1396 г.:

-известията на Константин Костенечки и Григорий Цамблак, че веднага след битката при Никопол в 1396 г. султан Баязид превзел Видин;

-писмо на дука на Бар от декември 1396 г. до Венеция с молба да му се окаже съдействие за спасението на сина му Анри, "...затворен от турците в крепостта Видин...";

-пренасянето на мощите на св. Петка в Сърбия още през 1398 г. – мощи напускат само превзет град. Едва ли български цар, ако такъв е имало във Видин по това време, би допуснал мощите на най-тачената българска светица да напуснат града му.

Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград – това е отбелязано от няколко независими източници:

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Павлов, Пламен. Търновските царици. В.Т.:ДАр-РХ, 2006.
  2. Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  3. Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
  4. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 232. ISBN:978-619-7496-14-7
  5. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 232. ISBN:978-619-7496-14-7
  6. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 233. ISBN:978-619-7496-14-7
  7. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 233. ISBN:978-619-7496-14-7
  8. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7
  9. Пламен Павлов, „Забравеното Средновековие“, изд. Българска история, 2019 г., стр. 235. ISBN:978-619-7496-14-7

Извори и литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Павлов, Пл., Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България, 2006 г.
  • Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
  • Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22-30
  • Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова.София, 1993
  • Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
  • Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
  • Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12-15 в. София, 200
  • Петър Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012
  • Петър Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество, 2014
Иван Срацимир Цар на Видин (1396 – 1422) ...
Иван Срацимир Цар на българите (1396 – 1422) Фружин

де факто Княз Александър Батенберг де юре Цар Фердинанд I