Константин II Асен
| Константин II Асен Констандин Асѣнь | |
| български владетел | |
 | |
| Роден |
1369 г.
|
|---|---|
| Починал | 17 септември 1422 г.
|
| Погребан | Белград, Сърбия |
| Управление | |
| Период | 1396 – 1422 |
| Наследява | Иван Срацимир |
| Наследник | Ростислав Стратимирович |
| Герб | |
 | |
| Семейство | |
| Род | Срацимировци |
| Баща | Иван Срацимир |
| Майка | Анна Басараб |
| Братя/сестри | Доротея Българска |
| Константин II Асен в Общомедия | |
Константѝн II Асѐн, известен и като Константин Срацимир, е единственият син на цар Иван Срацимир и царица Анна, дъщеря на влашкия княз Никола I Александър. Той е последния владетел на Видинското царство. Има две сестри, едната от които, Доротея, става съпруга на Твърдко I Котроманич и първа кралица на Босна. По бащина линия Константин принадлежи на българската царска династия Шишман. Негов дядо е цар Иван Александър. По линия на майка си и баба си Теодора принадлежи към влашката владетелска династия Басараб. Негови чичовци са Йоан Радул I и Йоан Владислав I, а Мирчо Стари е негов първи братовчед. Константи има и две лели – Елизабета Басараб, омъжена за полския княз Владислав II Ополчик, и Анка Басараб, омъжена за сръбския цар Стефан Урош, синът на Елена (сестрата на цар Иван Александър) и Стефан Душан.
Живот
[редактиране | редактиране на кода]През 1365 г., след като унгарският крал Людовик превзема Видин, той изпраща цар Срацимир и цялото му семейство в хърватската крепост Хумник, където са държани в плен в продължение на четири години.[1] През 1369 г. Срацимир и Константин са освободени, но принцеса Доротея остава като придворна дама на унгарската кралица Елизабета Котроманич, която през 1374 г. я омъжва за братовчед си Твърдко I Котроманич.[1]
Като престолонаследник Константин участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново.[2] В резултат на тази мисия във Видин са пренесени мощите на три светици – Петка, Филотея и Теофана. По повод на същото това пребиваване на Константин в превзетия Търновград в една немска хроника от края на XV век е отбелязано, че цар Иван Срацимир две години след падането на Търново „благоволи да проводи превъзлюбения си син Константин... заради необходими и големи царски дела в казания Търнов“.[3]
Царуване (1397 – 1422)
[редактиране | редактиране на кода]Традиционно българските историци приемат че Видинското царство престава да съществува през 1396/1397 г. Същевременно има съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 до 1417 година като васално на султана (Пл. Павлов, Ив. Тютюнджиев, Н. Овчаров, Хр. Матанов, П. Николов – Зиков и пр.).[4][5][6][7][8] Също така редица официални документи доказват, че Видинска България продължава да съществува и след 1397 – според решение на Големия съвет на Република Дубровник от 28.ХІ.1398 г. се удължават с пет години пълномощията на консулите на републиката „... в страните Славония, Босна, Срем и България,“[9] а в писмо от 1404 на унгарският крал Сигизмунд Люксембургски до бургундският херцог Филип, Сигизмунд нарича „българският цар“ свой съюзник.
Събитията през 1396/1397 затрудняват управлението на Константин II Срацимир – част от земите на Видинското царство са предадени на Стефан Лазаревич (Смедерево),[10] а самият Видин е опустошен. След битката при Ангора и катастрофалната загуба на султан Баязид I (1402 г.) влиянието на Константин II нараства и статутът му се покачва.[11] През 1404 г. цар Константин заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин. Според друга датировка началото на въстанието е в 1408 г. Според известията на Константин Костенечки срещу въстаналите българи настъпил с войски султан Сюлейман и превзел с бой крепостта Темско. Предполага се, че това е станало към 1409 – 1410 г. През 1413 г. османците предприемат поредния поход предвождани от Муса Кесиджия, а Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. Все пак по време на Събора в Констанци (1414 – 1418) там се появява и флага на българския цар.
В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария. Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария и при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Константин II Асен умира на 17 септември 1422 г. в Белград.[4] Най-вероятно е погребан в църквата „Света Петка“ в Белград.[8]
Монетосечене
[редактиране | редактиране на кода]Според археолозите проф. Николай Овчаров и доц. Здравко Димитров около 1421 – 22 Константин Срацимир е секъл собствени монети.[6] Краеведът Петър Берлиев също обявява, че Константин сече свои монети нееднократно – на някои от тях е сам, а на други – заедно с Фружин.[9]
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- 1 2 Павлов, Пламен. Търновските царици. В.Т.:ДАр-РХ, 2006.
- ↑ Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
- ↑ Веселин Асенов, „Когато грехът надделя“, сп. „Българска история“, април 2018
- 1 2 Павлов, Пламен. Забравеното Средновековие. Българска история – БИ 93, 2019. ISBN 9786197496147. с. 235.
- ↑ Павлов, Пламен. Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на Средновековна България // LiterNet, 2006. Посетен на 27 януари 2011. http://liternet.bg/publish13/p_pavlov/konstantin_II_asen.htm/
- 1 2 Видинското царство е просъществувало до 1422 (интервю с Н. Овчаров) // Българско национално радио, 28.11.2024.
- ↑ Българска национална история т.4. Византийското владичество и епохата на второто българско царство. Пламен Павлов, Георги Николов, Иван Лазаров, Анелия Маркова, Красимир Кръстев статия "Видин и османците до двадесетте години на XV век", Абагар 2023 стр. 496-497
- 1 2 Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
- 1 2 http://sndbvt.com/documents/Statii/PetarBerliev_1.pdf Берлиев, Петър. Монетосеченето при Константин II Срацимир (1397-1422) вː "Реверс", списание за нумизматика, година III, брой 2 (7), юли -декември 2018, стр. 24.
- ↑ Павлов, Пламен; Тютюнджиев, Иван. "цар Иван Срацимир (1356 - 1397)" в: Българска национална история т. 4 : Византийското владичество и епохата на второто българско царство, София, Абагар, 2023, с. 473
- ↑ Павлов, Пламен; Тютюнджиев, Иван. "Видин и османците до двадесетте години на XV век" в: "Българска национална история т. 4: Византийското владичество и епохата на второто българско царство", София, Абагар, 2023, с. 495
Извори и литература
[редактиране | редактиране на кода]- Павлов, Пл., „Цар Константин II Асен (1397 – 1422) – последният владетел на средновековна България“, 2006 г.
- Тютюнджиев, Ив. и Павлов, Пл., „Българската държава и османската експанзия 1369 – 1422“, Велико Търново, 1992
- Аризанова, С. Пренасянето на мощите на св. Петка от Видин в Сърбия – избор или предопределение. – История, 2008, кн. 1, 22 – 30
- Константин Костенечки. Съчинения. Изданието е подготвено от Анна-Мария Тотоманова. София, 1993
- Григорий Цамблак. Избрани съчинения. Съст. Донка Петканова. С., 2010
- Матанов, Хр. Залезът на Средновековна България. София, 2016
- Гюзелев, В. Венециански документи за история на България и българите 12 – 15 в. София, 200
- Петър Николов-Зиков. Династията на Срацимировци. Властови доктрини и политически модели в Югоизточна Европа през XIV век. С., 2012
- Петър Николов-Зиков. Истинската история на Видинското княжество, 2014
- Петър Николов-Зиков. Домът на Шишман, 2021
- Чипровските родове
- Йорданка Гешева. Фамилия графове Пеячевич между легендите и реалността (втората половина XVII – ХХ век). Историко-генеалогично изследване. Издателска къща DioMira, 2012, 342 с., ил., табл.
- Берлиев, Петър. Монетосеченето на цар Константин ІІ Срацимир (1397 – 1422 г.)
| Иван Срацимир | → | Цар на Видин (1396 – 1422) | → | ... |
| Иван Срацимир | → | Цар на българите (1396 – 1422) | → | Фружин
де факто Княз Александър Батенберг де юре Цар Фердинанд I |
| ||||||||||||||||||||||||||||||||||||