Аспарух

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Хан Аспарух.

Аспарух
владетел и създател на Дунавска България
KhanAsparuh.jpg
Лични данни
Управление 681701
Роден
ок. 640
Починал
край Днепър, днес Украйна
Предшественик Кубрат
Наследник Тервел
Семейство
Династия Дуло
Баща Кубрат
Потомци Тервел
Аспарух в Общомедия
Хан Аспарух (681 – 701) и Хан Тервел (700 – 721)
Карта на битката при Онгъла в делтата на р. Дунав, на която се вижда несъществуващият днес о-в Певки. На този остров се заселват Аспаруховите прабългари и изграждат главното си укрепление при пристигането си на Балканите.
Карта на прабългарски погребения на Долния Дунав от 8 – 9 век. Това са около 30% от разкритите погребения в Южна Добруджа и Лудогорието. На над 80% от територията на днешна България няма прабългарски некрополи.
Карта на сферите на племенен контрол в Българската държава след основаването ѝ. В розово са отбелязани държавните граници. В жълто са маркирани зоните под пряк прабългарски контрол, а в синьо тези под славянско самоуправление.

Аспару̀х (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук[1], Батий[2]) е български владетел, основател на Дунавска България. Той е трети син на Кубрат, основателя на Стара Велика България. Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата хан.

Произход и дейност до 680 г.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род в Стара Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именника на българските ханове се казва, че е живял 61 години т.е. трябва да е роден ок. 639 – 640 г. След завладяването на Стара Велика България от хазарите през 665 г. част от племената кутригури и част от уногундурите, начело с Аспарух се насочват към Днепър, където временно остават. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух с групата си продължава на югозапад и достига около 671 г. устието на р. Дунав.[3] Не може да се предполага някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо Византия на чиито граници се заселил. Преследван от хазарите и чувствайки се от една страна в недостатъчна безопасност в новото си местоживелище, а от друга – слаб поради малобройността на ордата си, той е принуден да търси съюз с византийците. Последвалото преминаване на Дунав става със съгласието на византийското правителство, което определя място за поселението в зоната около устието на Дунав, вероятно на изчезналия остров Певки, като възлага на прабългарите охранителни функции.

Възползвайки се от критичното положение на Империята в този период, Аспарух постепенно започва да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достига до най-тясното място между Дунав и Черно море (днешния Канал Дунав – Черно море), където е спрян от византийско укрепление – земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу прабългарите през 680 г.[4] Реално тази война е провокирана през 672 г., със завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа,[5] но до 679 г. Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабския халифат, достигнал върха си с обсадата на Константинопол между 674 и 678 г. Византийските хронисти указват за неколкократни грабителски походи на прабългарите в пределите на Византия, но ангажираността на империята на юг не ѝ позволявала нищо освен чисто пасивни, отбранителни действия. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вече активно вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха.

Битка при Онгъла

През пролетта на 680 г. преди решаващата битка при Онгъла византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Виждайки числеността на многобройния противник прабългарската войска се оттегля в укрепление, издигнато на остров Певки.[6] Отдалечеността и откъснатостта на военните действия в периферията на империята води до трудности свързани със снабдяването на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано българското укрепление на острова.[7] Започва обсада, но отпътуването на императора към Месемврия, за лечение на подаграта от която страдал, допълнително понижава бойния дух на византийците. Със заминаването на императора се разнесъл слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват. В тази обстановка българската армия се възползвала от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакувала превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанесла поражение.

Дейност от 681 до 701 г.

След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия останала извън контрола на империята. Като сключил военно-племенен съюз със седемте славянски племена и северите си осигурил съюзници наоколо, Аспарух се укрепил отново в Малка Скития.[8] Той, обаче започнал поетапно да напада близките византийски области на юг от Стара планина, използвайки умело политическата и военна ситуация. Развоят на събитията принуждава византийското правителство да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Константинопол е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Долна Мизия до р. Искър, но без град Одесос и околното крайбрежие.[9] Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянски заселници. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат, Аспарух не тревожи Византия до 686 г., когато Погонат умира от дизинтерия.

На юг, договорът от 681 г. изглежда само временно възпира български нахлувания и грабежи във византийска Тракия. Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Сведенията за изхода от сражението са неясни, и явно то е без категорична победа за българите или за ромеите, но Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е една от целите на нейните действия. Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода срещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688 и продължават до 689 – 690 г. и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На северозапад съществува напрежение между българи и авари още от времето на Кубрат. При Аспарух са спорни земите между река Искър, Стара планина, река Олт и Карпатите. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход. На североизток от Дунава, откъм Хазарския хаганат идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър(според някои изследователи – Днестър) е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.[10]

Аспарухови прабългари

Аспарух преминава река Дунав с група, която е с неустановена численост и произход. Тези въпроси пораждат многобройни дискусии сред учените. На този етап не може да се даде прецизна оценка за числеността и етническия произход на Аспаруховите прабългари.[11][12]

Оценка на управлението

В годините на тежка криза Аспарух е човекът създал Първата българска държава и утвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена.

Повечето български и чуждестранни автори приемат, че основите на Българската държава са положени от Аспарух през 679 – 681 година, на територията на тогавашната византийска провинция Долна Мизия.

Някои медиевисти подкрепят хипотезата, че съществува континюитет между завладяната от хазарите през 665 г. Стара Велика България и създадената от Аспарух през 681 г. българска държава на Дунав.[13][14][15]

Съвременни аспекти

Аспарух е избран под номер 3 в класацията „Великите българи[16] на Българската национална телевизия. Името му носи град Исперих и на него са наречени улици в много български градове. На основателя на България са посветени и много книги и филми. Сред най-големите мостове в България е Аспаруховият мост във Варна.

Източници

  1. „Арменска география“ от VII век
  2. Сигиберт „Хроника“ от XI век
  3. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  4. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  5. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  6. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  7. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  8. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  9. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  10. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 127 – 128.
  11. Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, „Векове“, С., 1971, с.203
  12. Златарски, Васил Н, История на Първото българско царство. Епоха на хуно-българското надмощие с.188
  13. Дуйчев, Иван, „Именникът на първобългарските ханове" и българската държавна традиция. – Векове, II, 1 (1973), стр.11
  14. Гюзелев, Васил, Иван Божилов, История на Средновековна България VII-XIV век, Анубис, С., 1999, стр.100
  15. Оболенски, Димитри, Византийската общност. Източна Европа 500 – 1453, УИ Св. Климент Охридски, С., 2001, стр. 88
  16. Класация „Великите българи“ на БНТ

Външни препратки

-
Печат на Първото българско царство
владетел на България (681 – 701)
Тервел