Аспарух

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Хан Аспарух.

Аспарух
владетел и създател на Дунавска България
KhanAsparuh.jpg
Лични данни
Управление 681701
Роден
ок. 640
Починал
край Днепър, днес Украйна
Предшественик Кубрат
Наследник Тервел
Семейство
Династия Дуло
Баща Кубрат
Потомци Тервел
Аспарух в Общомедия

Аспару̀х (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук[1], Батий[2]) е български владетел, основател на Дунавска България. Той е трети син на Кубрат, основателя на Стара Велика България.

Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата хан, но от началото на 80-те години на 20 век в българската историография започва да се налага транскрипцията кан. В останалите езици разлика между тези титли няма. В най-ранния достигнал до нас препис на Именника на българските ханове, от края на XV век, Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.

Произход и дейност до 680 г.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именника на българските ханове се казва, че е живял 61 години т.е. трябва да е роден ок. 639 – 640 г. След завладяването на Волжска България от хазарите през 665 г. част от племената кутригури и част от уногундурите, начело с Аспарух се насочват към Днепър, където временно остават. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух с групата си продължава на югозапад и достига около 671 г. устието на р. Дунав.[3] Не може да се предполага някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо Византия на чиито граници се заселил. Преследван от хазарите и чувствайки се от една страна в недостатъчна безопасност в новото си местоживелище, а от друга – слаб поради малобройността на ордата си, той е принуден да търси съюз с византийците.

Последвалото преминаване на Дунав става със съгласието на византийското правителство, което определя място за поселението в зоната около устието на Дунав, вероятно на изчезналия остров Певки, като възлага на прабългарите охранителни функции. Аспарух преминава река Дунав с група, която според късната хроника на Михаил Сирийски от 12 век, наброявала около 10,000 човека. В тази връзка варират и оценките за числеността на Аспаруховите прабългари. Редица учени, между които професорите Константин Иречек, Юлиян Кулаковски, Александър Бурмов, Всил Златарски, Станчо Ваклинов, Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов и др. приемат, че те са били от няколко десетки хиляди, до не повече от 100,000 души.[4][5][6][7] Някои автори обаче, допускат значително по-голям брой на дунавските прабългари: от няколко стотин хиляди до 1,000,000 души. Следва да се отбележи, че изхранването и придвижването на такъв брой хора, изисква логистика непосилна за номадска орда през ранното средновековие.[8] Също така, това не съответства на наличните историографски, археологически, лингвистични и генетични данни.[9][10] Все пак, това са само хипотези, защото на този етап не може да се даде прецизна оценка за броя на Аспаруховите прабългари.[11][12]

Възползвайки се от критичното положение на Империята в този период, Аспарух постепенно започва да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достига до най-тясното място между Дунав и Черно море (днешния Канал Дунав – Черно море), където е спрян от византийско укрепление – земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу прабългарите през 680 г.[13] Реално тази война е провокирана през 672 г., със завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа,[14] но до 679 г. Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабския халифат, достигнал върха си с обсадата на Константинопол между 674 и 678 г. Византийските хронисти указват за неколкократни грабителски походи на прабългарите в пределите на Византия, но ангажираността на империята на юг не ѝ позволявала нищо освен чисто пасивни, отбранителни действия. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вече активно вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха.

Битка при Онгъла

Начало на българската държава на Балканите

През пролетта на 680 г. преди решаващата битка при Онгъла византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Виждайки числеността на многобройния противник прабългарската войска се оттегля в укрепление, издигнато на остров Певки.[15] Отдалечеността и откъснатостта на военните действия в периферията на империята води до трудности свързани със снабдяването на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано българското укрепление на острова.[16] Започва обсада, но отпътуването на императора към Месемврия, за лечение на подаграта от която страдал, допълнително понижава бойния дух на византийците. Със заминаването на императора се разнесъл слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват. В тази обстановка българската армия се възползвала от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакувала превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанесла поражение.

Дейност от 681 до 701 г.

След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия останала извън контрола на империята. Като сключил военно-племенен съюз със седемте славянски племена и си осигурил съюзници наоколо, Аспарух се укрепил отново в Малка Скития.[17] Той, обаче започнал поетапно да напада близките византийски области на юг от Стара планина, използвайки умело политическата и военна ситуация. Развоят на събитията принуждава византийското правителство да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Константинопол е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Долна Мизия до р. Искър, но без град Одесос и околното крайбрежие.[18] Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянски заселници. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат, Аспарух не тревожи Византия до 686 г., когато Погонат умира от дизинтерия.

Българската държава при Хан Аспарух (681 – 701) и Хан Тервел (700 – 721)

На юг, договорът от 681 г. изглежда само временно възпира български нахлувания и грабежи във византийска Тракия. Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Сведенията за изхода от сражението са неясни, и явно то е без категорична победа за българите или за ромеите, но Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е една от целите на нейните действия. Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода срещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688 и продължават до 689 – 690 г. и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На северозапад съществува напрежение между българи и авари още от времето на Кубрат. При Аспарух са спорни земите между река Искър, Стара планина, река Олт и Карпатите. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход.

На североизток от Дунава, откъм Хазарския хаганат идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър(според някои изследователи – Днестър) е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.[19]

Оценка на управлението

Паметникът на кан Аспарух в Стрелча

В годините на тежка криза Аспарух е човекът създал Първата българска държава и утвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена.

Повечето български и чуждестранни автори приемат, че основите на Българската държава са положени от Аспарух през 679 – 681 година, на територията на тогавашната византийска провинция Долна Мизия.

Някои медиевисти подкрепят хипотезата, че съществува континюитет между завладяната от хазарите през 665 г. Стара Велика България и създадената от Аспарух през 681 г. българска държава на Дунав.[20][21][22]

Съвременни аспекти

Аспарух е избран под номер 3 в класацията „Великите българи[23] на Българската национална телевизия. Името му носи град Исперих и на него са наречени улици в много български градове. На основателя на България са посветени и много книги и филми. Сред най-големите мостове в България е Аспаруховият мост във Варна.

Източници

  1. „Арменска география“ от VII век
  2. Сигиберт „Хроника“ от XI век
  3. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  4. The Bulgars themselves do not seem to have been particularly numerous. A twelfth-century source gives their numbers as ten thousand. The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John V. A. Fine, Jr. University of Michigan Press, 1991, ISBN 0472081497, стр. 68.
  5. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  6. Ал. Бурмов, Създаване на Българската държава с. 132.
  7. Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 203 – 204.
  8. При орда от 30,000 души, от които 10,000 са войници, освен за себе си, хората трябва да се грижат и за около 20,000 коня и за още толкова глави добитък, като сведено към минималната дневна дажба, това означава осигуряване на 150 тона храна на ден. За номадска група от 100,000 души това би означавало да се осигурява над 500 тона храна дневно. Виж: Павел Стоев. Електронно пътешествие из нашата история. Някои данни за историческото минало на България, получени чрез модел за икономическо развитие, сп. Младеж, кн. 1–2/1969. Стефан Младенов. Към въпроса за броя на българите. Известия на народния етнографски музей, кн. 10–11/1932; Анастас Тотев. Демографско-исторически очерк на България. Годишник на Софийския университет, ЮФ, т. 65/1974.
  9. Както бе отбелязано по-горе, Михаил Сирийски, който е единственият автор, посочващ конкретна бройка за ордата на Аспарух, я определя на 10,000 души. Същевременно на над 80% от територията на Българското землище, няма некрополи останали от прабългарите, а дори там където ги има, те са едва около 30% от откритите такива. Освен това в днешния български език почти липсват прабългарски заемки. Виж: За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен),(стр. 23-33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992); Истинската история, Произходът на прабългарите остава неизвестен, Иван Петрински, в-к Сега, бр. 14 от 17, януари 2013 г.
  10. Установени са едва около 2% централноазиатски гени, примесени в българското население основно през 9-ти век. Виж: Science, 14 February 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: " CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.); Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (April 21, 2015): e1005068.; Malyarchuk, B.A., M. A. Perkova, & Derenko, M.V. (2008). On the Origin of Mongoloid Component in the Mitochondrial Gene Pool of Slavs. Russian Journal of Genetics, 44(3), pp. 344–349. ISSN 1022-7954.
  11. Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, „Векове“, С., 1971, с.203
  12. Златарски, Васил Н, История на Първото българско царство. Епоха на хуно-българското надмощие с.188
  13. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  14. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  15. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  16. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  17. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  18. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  19. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 127 – 128.
  20. Дуйчев, Иван, „Именникът на първобългарските ханове" и българската държавна традиция. – Векове, II, 1 (1973), стр.11
  21. Гюзелев, Васил, Иван Божилов, История на Средновековна България VII-XIV век, Анубис, С., 1999, стр.100
  22. Оболенски, Димитри, Византийската общност. Източна Европа 500 – 1453, УИ Св. Климент Охридски, С., 2001, стр. 88
  23. Класация „Великите българи“ на БНТ

Външни препратки

-
Печат на Първото българско царство
владетел на България (681 – 701)
Тервел