Аспарух

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Хан Аспарух.

Аспарух
владетел и създател на Дунавска България
KhanAsparuh.jpg
Лични данни
Управление 681701
Роден
ок. 640
Починал
край Днепър, днес Украйна
Предшественик Кубрат
Наследник Тервел
Семейство
Династия Дуло
Баща Кубрат
Потомци Тервел
Аспарух в Общомедия

Аспару̀х (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук[1], Батий[2]) е български владетел, основател на Дунавска България. Той е трети син на Кубрат, основателя на Стара Велика България.

Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата хан, но от началото на 80-те години на 20 век в българската историография започва да се налага транскрипцията кан. В останалите езици разлика между тези титли няма. В най-ранния достигнал до нас препис на Именника на българските ханове, от края на XV век, Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.

Произход и дейност до 680 г.

Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род в Стара Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именника на българските ханове се казва, че е живял 61 години т.е. трябва да е роден ок. 639 – 640 г. След завладяването на Стара Велика България от хазарите през 665 г. част от племената кутригури и част от уногундурите, начело с Аспарух се насочват към Днепър, където временно остават. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток, Аспарух с групата си продължава на югозапад и достига около 671 г. устието на р. Дунав.[3] Не може да се предполага някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо Византия на чиито граници се заселил. Преследван от хазарите и чувствайки се от една страна в недостатъчна безопасност в новото си местоживелище, а от друга – слаб поради малобройността на ордата си, той е принуден да търси съюз с византийците. Последвалото преминаване на Дунав става със съгласието на византийското правителство, което определя място за поселението в зоната около устието на Дунав, вероятно на изчезналия остров Певки, като възлага на прабългарите охранителни функции.

Възползвайки се от критичното положение на Империята в този период, Аспарух постепенно започва да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достига до най-тясното място между Дунав и Черно море (днешния Канал Дунав – Черно море), където е спрян от византийско укрепление – земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу прабългарите през 680 г.[4] Реално тази война е провокирана през 672 г., със завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа,[5] но до 679 г. Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабския халифат, достигнал върха си с обсадата на Константинопол между 674 и 678 г. Византийските хронисти указват за неколкократни грабителски походи на прабългарите в пределите на Византия, но ангажираността на империята на юг не ѝ позволявала нищо освен чисто пасивни, отбранителни действия. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вече активно вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха.

Битка при Онгъла

През пролетта на 680 г. преди решаващата битка при Онгъла византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Виждайки числеността на многобройния противник прабългарската войска се оттегля в укрепление, издигнато на остров Певки.[6] Отдалечеността и откъснатостта на военните действия в периферията на империята води до трудности свързани със снабдяването на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано българското укрепление на острова.[7] Започва обсада, но отпътуването на императора към Месемврия, за лечение на подаграта от която страдал, допълнително понижава бойния дух на византийците. Със заминаването на императора се разнесъл слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват. В тази обстановка българската армия се възползвала от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакувала превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанесла поражение.

Дейност от 681 до 701 г.

След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия останала извън контрола на империята. Като сключил военно-племенен съюз със седемте славянски племена и северите си осигурил съюзници наоколо, Аспарух се укрепил отново в Малка Скития.[8] Той, обаче започнал поетапно да напада близките византийски области на юг от Стара планина, използвайки умело политическата и военна ситуация. Развоят на събитията принуждава византийското правителство да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Константинопол е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Долна Мизия до р. Искър, но без град Одесос и околното крайбрежие.[9] Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянски заселници. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат, Аспарух не тревожи Византия до 686 г., когато Погонат умира от дизинтерия.

Хан Аспарух (681 – 701) и Хан Тервел (700 – 721)

На юг, договорът от 681 г. изглежда само временно възпира български нахлувания и грабежи във византийска Тракия. Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Сведенията за изхода от сражението са неясни, и явно то е без категорична победа за българите или за ромеите, но Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е една от целите на нейните действия. Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода срещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688 и продължават до 689 – 690 г. и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.

На северозапад съществува напрежение между българи и авари още от времето на Кубрат. При Аспарух са спорни земите между река Искър, Стара планина, река Олт и Карпатите. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход. На североизток от Дунава, откъм Хазарския хаганат идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър(според някои изследователи – Днестър) е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.[10]

Численост и произход на Аспаруховите прабългари

Карта на битката при Онгъла в делтата на р. Дунав, на която се вижда несъществуващият днес о-в Певки. На този остров се заселват Аспаруховите прабългари и изграждат главното си укрепление при пристигането си на Балканите.
Карта на прабългарски погребения на Долния Дунав от 8-9 век. Това са около 30% от разкритите погребения в Южна Добруджа и Лудогорието. На над 80% от територията на днешна България няма прабългарски некрополи.
Карта на сферите на племенен контрол в Българската държава след основаването й. В розово са отбелязани държавните граници. В жълто са маркирани зоните под пряк прабългарски контрол, а в синьо тези под славянско самоуправление.

Аспарух преминава река Дунав с група, която е с неустановена численост и произход. Тези въпроси пораждат многобройни дискусии сред учените.

Численост

Редица изследователи приемат, че прабългарите на Аспарух не са били многобройни. Професорите Константин Иречек, Юлиян Кулаковски, Александър Бурмов, Васил Златарски, Станчо Ваклинов, Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов и др. приемат, че техният общ брой е достигал няколко десетки хиляди, но не повече от 100,000 души.[11][12][13][14] За тези заключения те се позовават на редица обстоятелства. Така например, Теофан Изповедник описва прабългарите след смъртта Кубрат, като „разделени на пет части,“ поради което „станали малобройни“ и били разгромени от хазарите.[15] Конкретно за групата на Аспарух, Теофан пише, че той избрал да се засели в естествено защитения Онгъл, като подходящ "за (неговия) отслабен от раздялата народ“. Прави впечатление, че идващите на Балканите азиатски племенни групи са съставени обикновено от орди по 10,000 души. Аварите проникват в региона с две такива групи. Заселените в Тракия по време на Юстиниан кутригури и Алцековите прабългари са били също по 10,000 човека.[16] Според хрониката на Михаил Сирийски, Аспаруховата орда също наброявала 10,000 човека.[17] В тази връзка варират и оценките за числеността на Аспаруховите прабългари, като някои учени приемат, че 10,000 души е бил само броят на мъжете, годни да носят оръжие. Според украинския археолог А. В. Комар, общият брой на участниците в кутригурските набези по посока на Долния и Средния Дунав, би трябвало да включва около 10 хиляди семейства.[18] Съществува и географско ограничение за евентуалната им многочисленост. Както твърди арменският географ Анания Ширакаци: "Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Певки. На този остров живее Аспарух, син на Кубрат, който избяга от хазарите.“ Предполага се, че на остров Певки не са могли да се заселят и прехранват много хора, заедно с добитъка и конете им.[19] Следва да се отбележи също, че на над 80% от територията на днешна България няма открити прабългарски некрополи. Там където ги има (Добруджа и Лудогорието), те са ограничени. Според монография на Рашо Рашев от 1991 г. това са около 30% от разкритите езичиски погребения от 7 – 9 век в двата района. С това се потвърждава факта, че след заселването си в тези региони, прабългарите са били малцинство, а в новосъздадената държава като цяло – незначително малцинство.

Някои автори обаче, като учените Димитър Ил. Димитров, Станчо Ваклинов, Петър Петров, Божидар Димитров, Рашо Рашев, Стефан Йорданов, Ангел Гълъбов и др. допускат значително по-голям брой на дунавските прабългари: от няколко стотин хиляди до 1,000,000 души, но тази теза не е издържана. По това време цялото население на територията където е основана българската държава е било под 1 млн. човека.[20][21] Отделно, изхранването и придвижването на такъв брой хора и животни, изисква логистика непосилна за номадска група. При орда от 300,000 души, хората трябва да се грижат и за около 400,000 животни, което означава осигуряване на 1,500 тона храна на ден.[22] Такова количество хора не съответства и на наличните историографски, археологически, лингвистични и генетични данни.[23][24] Така например в старобългарския език са установени едва няколко прабългарски думи.[25] Изказвани са и предположения, че тази многочисленост е била достигната в резултат на няколко миграционни вълни, но сериозни доказателства за това липсват.[26] В подкрепа на това твърдение се използва писмо на хазарския хаган Йосиф в което той твърди, че прабългарите били „многочислени, както е пясъкът в морето, но не могли да устоят пред хазарите.“ Същевременно се пренебрегва фактът, че оценката се отнася за периода преди разделянето на синовете на Кубрат и унищожаването на държавата им. В подкрепа на многобройността на дунавските прабългари се сочи и фактът, че те са победили византийската армия. Точни сведения за броя на ромейската войска няма, но по това време една имперска армия е наброявала между 15,000 и 25,000 души.[27][28][29] Известно е, че първоначално стреснати от нейната многочисленост, прабългарите избягали и се скрили в укреплението си. Няма сведения и за броя на армията на Аспарух, но едва ли числеността ѝ е надвишавала 10,000 – 12,000 души.[30] Тоест, победата на прабългарите в случая се е дължала не на численото им превъзходство, а на по-добра военна тактика и подходящо въоръжение,[31] а вероятно и на пасионарен ефект.[32]

Произход

Обикновено се приема, че групата, която Аспарух довежда до Малка Скития, е била съставена основно от оногури, говорещи тюркски език, които обитавали дотогава земите южно и източно от Азовско море, където се простирала Стара Велика България. Тюркският произход на прабългарите като цяло, не се поставя под съмнение. Но напоследък се налага тезата, че Аспарух е увлякъл и доста славянизирани сармати и анти. През V-VII в. в Приазовието местното иранско население е имало продължителни контакти със славяните. Тези контакти са продължили до повсеместното изчезване на иранския език и надделяването на славянския. Масовото присъствие на увлечено славянско и славянизирано иранско население по-убедително може да обясни някои широко известни, но неубедително тълкувани факти от ранната история на прабългарската култура в Долния Дунав. Тюркската традиция се запазила само сред управляващия елит, населявал предимно Плиско-Преславското поле.[33] Според други изследователи, в етническата история примерите за взаимовлияния и сливане на племена с различен произход не са малко и прабългарите са един от тези примери. В етнокултурен аспект те, както и една голяма част от останалите тюркски племена, са били подложени на силни ирански влияния, но по отношение на своя етнолингвистичен произход те спадат към групата на тюркските народи.[34]

Все пак, това са само хипотези, защото на този етап не може да се даде прецизна оценка за числеността и етническия произход на Аспаруховите прабългари.[35][36]

Оценка на управлението

Паметникът на кан Аспарух в Стрелча

В годините на тежка криза Аспарух е човекът създал Първата българска държава и утвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена.

Повечето български и чуждестранни автори приемат, че основите на Българската държава са положени от Аспарух през 679 – 681 година, на територията на тогавашната византийска провинция Долна Мизия.

Някои медиевисти подкрепят хипотезата, че съществува континюитет между завладяната от хазарите през 665 г. Стара Велика България и създадената от Аспарух през 681 г. българска държава на Дунав.[37][38][39]

Съвременни аспекти

Аспарух е избран под номер 3 в класацията „Великите българи[40] на Българската национална телевизия. Името му носи град Исперих и на него са наречени улици в много български градове. На основателя на България са посветени и много книги и филми. Сред най-големите мостове в България е Аспаруховият мост във Варна.

Източници

  1. „Арменска география“ от VII век
  2. Сигиберт „Хроника“ от XI век
  3. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  4. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  5. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  6. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  7. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  8. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  9. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  10. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 127 – 128.
  11. The Bulgars themselves do not seem to have been particularly numerous. A twelfth-century source gives their numbers as ten thousand. The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John V. A. Fine, Jr. University of Michigan Press, 1991, ISBN 0472081497, стр. 68.
  12. Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  13. Ал. Бурмов, Създаване на Българската държава с. 132.
  14. Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 203 – 204.
  15. Prabŭlgari: proizkhod, etn. svoeobrazie, istor. pŭt, Ivan Bogdanov, prosveta, 1976, str. 81.
  16. Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в. Василка Тъпкова-Заимова, Отговорен редактор – Чл-кор. проф. В. Бешевлиев, Издателство на БАН, София, 1966, стр. 65 – 66.
  17. Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852, стр. 125 – 126.
  18. А. В. Комар. Кутригуры и утигуры в Северном причерноморье. – В: Сугдейский сборник. Киев-Судак, 2004, стр. 172.
  19. Според Псевдо-Скимнос (II в.пр.н.е.) о-в Певки е голям колкото о-в Родос. Остров Родос е дълъг 79,7 km и 38 km широк, с обща площ приблизително 1398 km². Общата дължина на бреговата ивица е около 220 km. Населението му наброява около 110 000 души. Според проф. Златарски на о-в Певки не са могли да се поселят стотици хиляди души, а само няколко десетки хиляди, и то не много.
  20. Виж: Растежът на населението в средновековна България, проф. Димитър Аркадиев, Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“, Списание „Статистика“, бр. 4/2015 г. В статията се обсъжда проблемът за броя на населението и неговия растеж в средновековна България (VІІ – ХІV век). Броят на населението в началото на VІІ в. (600 г.) се оценява на 800 хил. души, а към края на VІІ в. (680 г.) – на 980 хил. души.
  21. Според проф. Петров, П. (1980). Етнография на България, том І. С., БАН, с. 252 – 258, населението на България е 610 хил. души в края на VІІ век.
  22. При орда от 30,000 души, от които 10,000 са войници, освен за себе си, хората трябва да се грижат и за около 20,000 коня и за още толкова глави добитък, като сведено към минималната дневна дажба, това означава осигуряване на 150 тона храна на ден. За номадска група от 100,000 души това би означавало да се осигурява над 500 тона храна дневно. Виж: Павел Стоев. Електронно пътешествие из нашата история. Някои данни за историческото минало на България, получени чрез модел за икономическо развитие, сп. Младеж, кн. 1 – 2/1969. Стефан Младенов. Към въпроса за броя на българите. Известия на народния етнографски музей, кн. 10 – 11/1932; Анастас Тотев. Демографско-исторически очерк на България. Годишник на Софийския университет, ЮФ, т. 65/1974.
  23. Както бе отбелязано по-горе, Михаил Сирийски, който е единственият автор, посочващ конкретна бройка за ордата на Аспарух, я определя на 10,000 души. Същевременно на над 80% от територията на Българското землище, няма некрополи останали от прабългарите, а дори там където ги има, те са едва около 30% от откритите такива. Освен това в днешния български език почти липсват прабългарски заемки. Виж: За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен), (стр. 23 – 33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992); Истинската история, Произходът на прабългарите остава неизвестен, Иван Петрински, в-к Сега, бр. 14 от 17, януари 2013 г.
  24. Установени са едва около 2% централноазиатски гени, примесени в българското население основно през 9-ти век, приписвани основно, но прабългарите. Виж: Science, 14 February 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: " CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.); Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (April 21, 2015): e1005068.; Malyarchuk, B.A., M. A. Perkova, & Derenko, M.V. (2008). On the Origin of Mongoloid Component in the Mitochondrial Gene Pool of Slavs. Russian Journal of Genetics, 44(3), pp. 344 – 349. ISSN 1022 – 7954.
  25. Боев, Е. За предосманското тюркско влияние в българския език – още няколко прабългарски думи. Български език. XV, 1965, 1, с.16.
  26. Byzantium and Bulgaria, 775 – 831, Panos Sophoulis, Publisher BRILL, 2011, ISBN 9004206965, pp. 131 – 132.
  27. W. Treadgold, A History of the Byzantine State and Society, Stanford University Press, 1997, ISBN 0804726302,стр. 576.
  28. Byzantium in the Seventh Century: The transformation of a Culture, J. F. Haldon, Cambridge University Press, 1997, ISBN 052131917X, стр. 253.
  29. The Making of Byzantium: 600 – 1025, Mark Whittow, University of California Press, 1996, ISBN 0520204964, стр. 188.
  30. Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 202 – 203.
  31. Voenno-istoricheski sbornik, Volume 41, Ministerstvo na narodnata otbrana. Generalen shtab, Bulgaria. Institut za voenna istoria, 1972, p. 222.
  32. Сп. Литературен свят, брой 19 април 2010 г. Веселин Анчев, Българската история и теорията на Лев Гумильов за пасионарността.
  33. За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен) стр. 23 – 33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992).
  34. Славяни, тюрки и индо-иранци в ранното средновековие. Стефан Йорданов (Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22-23 август 2001 г. Велико Търново, 2002, стр. 275-295).
  35. Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, „Векове“, С., 1971, с.203
  36. Златарски, Васил Н, История на Първото българско царство. Епоха на хуно-българското надмощие с.188
  37. Дуйчев, Иван, „Именникът на първобългарските ханове" и българската държавна традиция. – Векове, II, 1 (1973), стр.11
  38. Гюзелев, Васил, Иван Божилов, История на Средновековна България VII-XIV век, Анубис, С., 1999, стр.100
  39. Оболенски, Димитри, Византийската общност. Източна Европа 500 – 1453, УИ Св. Климент Охридски, С., 2001, стр. 88
  40. Класация „Великите българи“ на БНТ

Външни препратки

-
Печат на Първото българско царство
владетел на България (681 – 701)
Тервел