Борис I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Борис.

Борис-Михаил
княз на България
Boris I de Bulgaria.jpg
Икона на Свети цар Борис
Лични данни
Управление 852 – 889
Коронация 852
Други титли архонт
Кръщене 14 септември 865 г.(865-09-14)
Роден
Починал
Предшественик Пресиан
Наследник Владимир-Расате
Семейство
Баща Пресиан
Брак Мария
Потомци Владимир, Гавраил, Симеон, Яков, Анна, Персика[1]
Борис-Михаил в Общомедия
Свети княз Борис I
Baptism of the Preslav Court.jpg
Покръстител на българите
Почитан в Източноправославния свят
Празник 2 май
Свети княз Борис I в Общомедия
България при Борис I

Св. княз Борис I Михаил [2] (срещан и като Богор, Богорис; на гръцки: Βόωρίς; Βόγορίς; * 1-та половина на IX век; † 2 май 907) е български владетел, който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и отново за кратко през 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

Произход, име и титли[редактиране | редактиране на кода]

Някои езиковеди и историци (Бешевлиев, Р. Рашев) считат, че името произлиза от тюрко-алтайското „барс“ – тотем на етническата група барсили. Други като акад. Димитър Дечев свързват Борис със славянската или българска „брань“ или „боря се“.[3]

Според старо предание, синът на Пресиан – Борис, приел властта над Българската държава през 852 г. на р. Брегалница, Македония, по времето на Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ. Предполага се, че Борис заема престола до 889 г., свидетелство за което е документирано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг II Немски в Майнц, Източнофранското кралство.

В политическото противопоставяне между Константинопол и Рим и техните църковни метрополии в частност, Борис успява умело да лавира и с дипломация преодолява хегемонията на съседите си. След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания е наричан Борис-Михаил, по името на византийския император, за което Фотий пише:

на от Бога орисания Богорис, извършил дело, с което се издигна до деянието и подражанието на великия Константин[4]),

Преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта му. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис[5], макар че приживе той никога не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза-покръстител сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.:

„В същата година, на втория ден от месец май, в събота вечер почина рабът божи – бащата на този княз [Симеон], – великият и почтеният, и благоверният наш господар княз български, именуван Борис, а християнското му име е Михаил.[6]

В „Списъка на българските архиепископи“, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на 12-ти век, Борис наречен „василевс на българите“ (на гръцки: Βορισου βασιλεως Βουλγαρων)[7]. Така този по-късен византийски автор пренася върху Борис царската титла, която възприел за пръв път неговият син Симеон.

Въпреки че в нито един автентичен старобългарски извор не е засвидетелствана за нито един български владетел титлата „княз“ или „хан“, а Васил Златарски констатира, че още Йосиф Генезий и Теофан Продължител титулуват Омуртаг на Българите владетел (на гръцки: Μορτάγων ό των Βουγάρων βασιλεύς)[8], в съвременната историография Борис е наричан с различни титли, по аналогия на много по-късни руски и др. текстове. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата хан[9] или кан,[10][11] а след това – княз.[12]

Покръстването[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Борисовото управление, българите влизат в серия безуспешни военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното Сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с дванадесет велики боили попада в плен. Тогава, от скръб по сина си, Борис се вижда принуден да сключи мир. Борис губи всички войни които води.

През 862 – 863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватия започва през 863 г. война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.

Покръстването на българите, Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Там не срещат сериозен отпор, тъй като българските войски са заетите на запад на моравската граница. Започват преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Цариградската патриаршия.

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Според напълно унищожената и не подлежаща на разчитане част на надписа от албанското село Балши (бившият голям български средновековен град Главиница) близо до град Берат (бившият голям български средновековен град Бѣлградъ/Бѣлиградъ). Въз основа на същия надпис Тадеуш Василевски и Моско Москов[13] считат, че покръстването се е извършило през 866 г. Към запазения текст „…ари…орис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374“ (на гръцки: …αρι…ορης ο μετοτομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ[εο]υ δεδομενω αυτω εθνει ετους ςτο), Васил Златарски добавя предполагаемия унищожен текст „Покръсти се от Бога архонтът на България Б…“ (на гръцки: Εβαπτισθη ο εκ θ[εo]υ αρχων Βουλγαριας Β…) и приема, че годината на покръстването е 865, която била „лето етх бехти“ от приписката на Тудор Доксов[14]. Михаил Ласкарис отхвърля допълването на Балшинския надпис от Златарски като неправилно и посочва, че той не може да бъде свързван с акта на покръстването[15]. Андре Ваян изказва несъгласие с интерпретацията на „лето етх бехти“ от Златарски, считайки, че този израз няма нищо общо с цикловия календар, използван от българите[16]. Контестациите на Ласкарис и Ваян са приети от Петър Петров, който също счита, че този надпис не се отнася за покръстването, а е за отбелязване на границата, като приема годината 864 г. – теза и на Голубинский, Соколов, Лавровский, М. Ласкарис, А. Ваян, Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев – превърнала се напоследък в официално приемана версия[17][18], въпреки някои възражения на Иван Снегаров[19] и Димитър Ангелов[20]. Българският владетел приема името на своя 24 годишен „духовен отец“ – византийския император Михаил III Пияницата. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторите и техните близки – общо 52 рода.[21][22] Според някои изследователи се касае само за „52-ма наказани със смърт“.[23] Същото четем и в Бертинските летописи: "... Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...".[24]

Българската църква[редактиране | редактиране на кода]

Миниатюра, изобразяваща княз Борис I. Руски препис на Учителното евангелие

Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I – 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски[25], епископ Павел Популонски[26] и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896 г.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд Полимартийски[27] и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Четвъртия Константинополски събор (869 – 870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870-ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Старобългарската писменост в България[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на царя-покръстител в първата българска столица Плиска

По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и МетодийНаум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.

След продължително 36-годишно управление, през 889 г. Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир. Той има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков и дъщеря Княгиня Анна Българска, също монахиня. За свой наследник Борис посочва първородния си син Владимир-Расате.

Неумелата антивизантийска политика на Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява че поставя Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

Значение[редактиране | редактиране на кода]

  • Борис I има голям принос за въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 885 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. [1] Пламен Павлов, анализ на средновековния текст „Чудото на Пресвета Богородица за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български“, 2007 г.
  2. Андреев, Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник Българските ханове и царе, Издателство „Абагар“, Велико Търново, 2004, с. 71 ISBN 954-427-216-Х
  3. История на България за 11 клас; Автор: Г. Бакалов; Урок 7: Покръстване на българите София, 2001, стр.51.
  4. Послание на патриарх Фотий, ИБИ, т. VIII, с. 77 – 78
  5. Бакалов, Георги, „Средновековният български владетел...“, с. 144 – 146
  6. Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. Съст. и ред. И. Божилов, София, 1983, с. 102.
  7. „Списък на българските архиепископи“ на охридския арх. Йоан Комнин, „Familiae augustae Byzantinae“, I, 174 – 175, Du Cange, 1680 (Дюканджов списък), „Български старини из Македония“, стр. 565, акад. Йордан Иванов, 1931 г.
  8. Joseph Genesius, ibid., p. 41; Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19 – 23; Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852). Б. Първо българско царство. II. Териториално разширение и политическо издигане. 2. Промяна във вътрешната и външна политика на България.
  9. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9. с. 29.
  10. 12 мита в българската история
  11. Страница за прабългарите
  12. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9.
  13. Моско Москов, „Именник на българските ханове-нов прочит“, 1988 г.
  14. Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852 – 1018). III. Национализация на българската държава. 1. Междудържавното положение на България и покръстването на българите“, София, 1927 г.
  15. Михаил Ласкарис, „Датата на покръстването на българите“, 1933 г.
  16. André Vaillant, Histoire et philologie. Langues et littératures slaves du Moyen Âge / André Vaillant / Paris : EPHE École Pratique des Hautes Études, 1965
  17. Петров, П. „За годината на налагане на християнството в България“. ­ ИИИ, т. 14 – 15, С., 1964, 588 – 589: „Покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.“
  18. Петър Петров, Христо Темелски, „Църква и църковен живот в Македония“, 2003 г.
  19. Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202
  20. Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865 – 927. 1. ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ“, София, 1971 г.
  21. Съдът над историците: българската историческа наука, документи и дискусии 1944 – 1950, Академично изд-во М. Дринов, 1995, ISBN 9544302476, стр. 246.
  22. Годишник На Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за Славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Том 10, София, стр. 89 .
  23. Георги Тодоров, Св. Борис и митът за избиването на 52-та рода, в. Култура, брой 2 (2441), 19 януари 2007 г.
  24. „Бертински летописи“. В Латински извори за българската история, том II, Институт за българска история, БАН, 1960 г.
  25. Portus – кардиналско епископско седалище от III в. в римското предградие Порто, обединено през 1986 г. с епархията на Санта Руфина
  26. Populonia – антично епископско седалище в Тоскана, в Сиенската митрополия
  27. Polymartium – антично епископско седалище в Лацио

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Пресиян
Печат на Първото българско царство
княз и цар на България (852 – 889)
Владимир Расате