Николай Павлович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския художник. За руския император вижте Николай I (Русия).

Николай Павлович
български художник
Николай Павлович 
Автопротрет
Роден: 9 декември 1835 г.
Починал: 13 февруари 1894 г. (58 г.)

Николай Павлович е български художник, майстор на живописта.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 9 декември 1835 г. в Свищов в семейството на възрожденския просветитeл Христаки Павлович.  Израстнал с преводите от гръцки на български език и с изданията на баща си, макар че на тринадесет години Николай остава сирак, той познава силата и значението на историческата памет, която е главна в творчеството му.  Като младеж Павлович живее при свои роднини, братя Цанкови в Румъния, които отсъждат за негово бъдеще професията на търговец. Просветени и интелигентни люде, те скоро разбират, че доходната търговска работа не е по душа на младежа и през 1852 г. го изпращат във Виена за предварително обучение в ателието на литографа Анастас Йованович.  През есента на същата година Николай Павлович постъпва в художествената академия във Виена, където една година по-късно, както той пише в своята автобиография, получава “матрикул” – документ за текущите му оценки.

Между 1852 и 1858 г. той учи в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската. Един документ от неговия архив от юли 1854 г. показва, че Павлович получава Свидетелство с оценки за учебната 1853/1854 г. и завършва подготвителното училище на Императорската и кралска академия във Виена.

В Свидетелството от учебната 1854/1855 г. е записано, че през съответната година Павлович е посещавал отново художественото-подготвително училище на Императорската кралска академия.

Документът с оценките за учебната 1853/1854 г. пояснява програмата, по която работят студентите в подготвителния клас, наречен “Maler-Vorbereitungs-Shule “, както и водещите за периода преподаватели. Павлович е посещавал рисуване по антични образци, рисуване по натура, анатомия, теория на перспективата, където има много добър и твърде добър успех, не е започнал да изучава рисуване с бои по натура, няма оценка по предмета рисуване по памет и не е посещавал история на изкуството и история. Документът е подписан от директора на императорската и кралската академия Кристиaн Рубен (Christian Ruben) и от професорите Петер Йохан Непомук Гайгер, К. Рьознер, Карл Майер, К. Блаас, Франц Бауер, Антон Ритер фон Пергер, Айтелбергер, Щринк (Pet. Joh. Nep. Geiger, C. Roesner, Carl Mayer, C. Blaas, Franz Bauer, Anton Ritter von Perger, Eitelberger/Eitel Berger, Strink).

От Свидетелството за втората година на подготвителното училище (1854/1855) на академията личи, че Павлович продължава да рисува по антични образци, по натура, по памет, изучава анатомия, перспектива и история на изкуството. С дисциплините, които посещава той се справя много добре, като особено ревностно посещава история и история на изкуството, но е занемарил рисуването по памет (“Die Gedächtnissproben im Zeihen”) и не е започнал предмета “рисуване с бои от натура”.

Според автобиографията, от лятото на 1855 до есента на 1856 г. художникът работи в парната мелница на роднините си. През 1856 г. той е поет от известния учен д-р Петър Берон, издържан е за негова сметка чрез банката на гърка К. А. Христомано във Виена и през есента на същата година продължава образованието си в Баварската художествена академия в Мюнхен.

В началото на календарната 1857 г. Павлович получава свидетелство, подписано от директора Вилхелм Каулбах (Wilhelm Kaulbach), че е завършил “античния клас” – това е класа за работа по антични гипсови модели, което му дава право да се запише като ученик на академията по рисуване.

Документ от април 1857 г. потвърждава, че през първия семестър на учебната 1856/1857 г. той е завършил техническия и “античния” клас (за работа с антични образци), но не дава информация да се е записал като ученик по рисуване.

През октомври 1857 г. Павлович подава молба до дирекцията на академията да бъде приет в класа по историческа живопис на проф. Карл Теодор фон Пилоти. Подписва се като ученик на академията и не посочва кой курс е завършил, а отговор на молбата му в архива му няма. Продължава следването си до август 1858 г.

Затрудненията на художника през януари 1858 г. личат от съобщението на дружеството “Юнг”, подписано от М. фон Хилц (M. v. Hieltz), с което той е приканен за по-активно участие в художествения му живот.

През юни 1858 г. Берон съветва Павлович да отиде в Русе и да помоли Хащик да му намери работа в Букурещ.

След август 1858 г. заминава за Дрезден за да разгледа галерията, посещава Прага и отива във Виена, където е брат му Димитър Павлович и очаква появяването на д-р Петър Берон от Париж.

Очевидно е, че Павлович не се дипломира, защото подобни факти не са споменати в неговата автобиография, нито в архива му.

Между първия и втория семестър на 1856/1857 г. той получава документ за завършен “античен клас”, което със сигурност е така, съдейки от многобройните рисунки на антични гипсови глави и фигури, дори и учебни образци за пропорции на фигурите. И последния документ от юли 1857 г. е със същото съдържание.

Подадената молба за обучение в класа на станалия наскоро професор (1856 г.) Карл Теодор фон Пилоти за обучение по историческа живопис по нищо не личи да е била удовлетворена, а от 1858 г. самият той е в Италия, което означава, че Павлович не е учил при него, не е учил историческа живопис и дисциплини, свързани със създаването на многофигурни композиции.

През 1858 г. Павлович създава литографиите за Метеорологическия и Космобиографическия атласи на д-р Петър Берон, които са публикувани през 1860 г. в Париж.

През 1860 г. той е при големия български патриот и революционер Георги С. Раковски в Белград и създава илюстрации за изданието “Няколко речи за Асен І, великия цар български и сина му Асен ІІ”, издадено в Белград през 1860 г.

От есента на 1860 г. до късната пролет на 1861 г. той живее в Одеса за да разпространява сред българите първите си исторически литографии, а също така се надява там да открие извори за средновековните български облекла. Има намерение да посети Москва и да покаже своя творба в изложба.

През май 1861 г. по време на бурните събития по църковния въпрос Павлович е в Цариград – населената с будни българи столица на Империята, от които безрезултатно се надява да получи поръчки за работа.

От 1861 г. започва неговата борба за доказване на широка народна основа чрез разпространението на литографиите със сцени от средновековната българска история, които той създава по романа на Александър Велтман “Райна княгиня българска” и има силно желание да промени характера и облика на иконописта.

През 1864 г. той публикува съобщение да редакцията на в. “Съветник” в Цариград, в което обявява намерението си да създаде училище по живопис в гр. Трявна - сърцето на една от възрожденските художествени школи.

През 1867 г. издава програмния документ на институцията, наречен “Заведение за живопис как да се устрои в България”.

Откриването на отдел за изкуство във вестниците и замисленото от него списание “Български памятник” е другата задача, която художникът поставя в публичното пространство през 1871 г. в писмо до редактора на сп. “Читалище” в Цариград.

Отново през 1871 г. Николай Павлович пише обявление до в. “Право”. В него той съобщава програмата на изданието “Български памятник”. Ролята и мястото на списанието имат широки граници – литература, критика, фолклор, етнография, етнология, изкуство, при това да бъде издавано на два езика – български и немски. Не е пропуснат и приложния му характер - да съдържа репродукции, които да бъдат в подходящ вид за украса на домашния интериор.

През 1873–1874 г. се води общирна преписка за иконите на църквата в Тулча. Павлович настоява за равни условия – представяне на пробни икони от страна на неговия конкурент Станислав Доспевски. В споровете за изписването на иконите в Тулча, Павлович формулира своите възгледи за естетика. Тя преди всичко е свързана с високо качество на работата, а не в източната или западната художествена система на изобразяване.

От многобройните му опити да получи поръчки за църковна живопис във Велико Търново, 1861 г.; Свищов, 1863, 1866 г.; Цариград, 1866 г.; за църквата “Св. Крал” в София, 1869 и 1879 г.; Тулча в Румъния, 1872 г.; Одринско, 1872 г., той създава иконите за иконостаса на църквата “Св. Троица” в Свищов, и в църквите в селата Павел, Свищовско, 1869 г. и Малък Извор, Тетевенско, 1875 г.

През 1862 г. създава проект за иконостас на Преображенския манастир.

Павлович издава първата си историческа композиция “Срещата на Райна с братята й в Преслав” през 1865/66 г., която веднага е преиздадена от Георги Данчов в модерно обурудваното за времето си ателие на арменеца Исариан в цариградския квартал “Пера”.

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с преселването на прабългарите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.

Същественият въпрос, на който не е намерено обяснение досега, е за композиционните несъвършенства в неговата живопис. Историческите композиции датират от 60-те и 70-те години на ХІХ в., когато художникът не е възрастен, за да бъдат отдадени на творческа немощ. Историческите платна страдат от несъвършени пропорции и неточни ракурси. Останалите им стилови особености като маниерност и стафажност са резултат от академичните изисквания в Мюнхенската академия, които той познава, въпреки, че според документалния му архив не е изучавал пряко. Но в средата на ХІХ в. с тях е пропит духа на академията в Мюнхен. Той добре познава този разпространен в Германия и в Австро-Унгария съвременен стил, който е широко използван в изобразяването на религиозни и исторически сюжети. Той го използва историческите си композиции като съответстващ на времето и на европейските тенденции. Чрез него той изразява своята съпричастност към средното художествено равнище на изкуството. В същото време изкуството на Балканите не познава друг стил за художествено изразяване в областта на зараждащата се историческа картина. В Гърция и в Сърбия е възприет неокласицизма с характерните за героизиращите композиции романтизъм.

За историята на българското изкуство Павлович е първият художник, който работи по посока на изобразяване на сцени от родната история и е съвсем естествено, той като немски възпитаник да използва разпространения в Германия стил на назареите.

Живописта на Николай Павлович в България попада под регресивното въздействие на консервативните нрави, закостенелите възгледи и почти отсъстващия интерес към историческите сюжети, над които художникът започва да работи в Белград и в Одеса. Връщайки се в България, той е изпълнен с енергия да осъществява замислите си, подбудени по време на следването.

От огромната му кореспонденция личи, как той предлага своя труд и творчески възможности за работа, която би донесла на него прилично съществуване, а на народа познание за българската история и технически качествено изпълнена иконопис за храмовете.

Още в края на 70-те години Николай Павлович не вижда своята реализация като художник и прави постъпки да бъде назначен като училищен инспектор.

През 1879 г. той заема тази длъжност благодарение на неговия приятел от родния му град Свищов Димитър Атанасович, чийто брат д-р Георги Атанасович е министър на образованието. На тази длъжност художникът остава до края на живота си през 1894 г.

През 80-те г. Павлович повече не се връща към многофигурните исторически композиции. Той работи по теми свързани със съвременната българска история като “България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес”, “Съединението на Северна и Южна България”, българския герб. Тези композиции много бързо стават емблематични и са използвани за широк асортимент предмети за битова употреба като подноси, ковьори, шишета.

1886 г.  по свой проект построява ателие близо до Докторския паметник.

На 13. ІІ. 1894 г. Николай Павлович умира в София.

През 50-те г. на ХХ в. Художествената академия в София носи името “Николай Павлович”, а през 90-те г. то е премахнато.

През 1911 г., 1922/23 г. и 1939 г. Народния музей в София откупува неговите произведения.

През 1922/23 г. в художествения отдел на Народния музей в Пловдив постъпват едни от най-качествените творби на художника.

През 1925 г. племеника на художника подполковник Николай Павлович подарява литографиите от серията “Райна” за стаята на Николай Павлович в читалище Алеко Константинов в Свищов.

През 40-50 г. на ХХ в. останалите в семейството книги, фотографии и лични вещи на художника постъпват в Народния музей в Свищов.

През 1952 г. в СГХГ е организирана първата изложба на художника.

През декември 1975 г. е открита втората юбилейна изложба на Николай Павлович.

На 20. ХІІ. 2005 г. в Националната художествена галерия е открита Юбилейна изложба по случай 170 годишнината от рождението на художника.

Роден е на 9 декември 1835 година в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане и брат на лекаря Димитър Павлович.[1]

Първите опити на Николай Павлович като художник са илюстрации към книги на д-р Петър Берон. С парите от тези илюстрации той започва да учи във Виена, специалност „Илюстрации“. По-късно, през 1858 г., завършва Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен. Под влияние на немската школа Павлович става поклонник на детайла в живописта.[2] По тази причина портретите му имат фотографска точност, но в същото време са пропити с обаянието на хората, което той долавя безпогрешно. Умее да пресъздаде спецификата на всеки характер и това му носи изгодни финансови предложения за работа.[1]

След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град.[2] Става първият майстор на историческия жанр в България. Чрез историческите си картини успява да буди възхищение, да въздейства на хората и да ги кара да обикнат България още по-силно.[1]

Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. Рисува и известния портрет на доктор Петър Берон. До края на живота си остава скромен художник и патриот.[2]

Заминава за Белград, където се среща с Георги Раковски и илюстрира книгата му „Няколко речи о Асеню първому”. Раковски остава силно впечатлен от неговия талант и любовта му към Родината. След Освобождението Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата.[1] През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис.[2]

Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 година.[2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г ((bg)) Българска история/Николай Павлович – авторът на “Съединението”
  2. а б в г д ((bg)) Стефанов, П., Йером. Едно мнение за творчеството и мирогледа на Николай Павлович — Проблеми на изкуството, 1978, № 4, с. 48-52, 62, 21 ил.