Иванко (деспот)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Иванко.

Иванко
деспот на Добруджа
Лични данни
Управление 1385 - 1389 1393-1400 (?)
Роден
?
Починал
след 1390
Предшественик Добротица
Наследник Мирчо Стари

Иванко (Ivanko) е български деспот, владетел на Добруджанското деспотство от 1385 до 1389 г. и отново от 1393 до 1399 Наследява го от баща си Добротица.[1]

Турците вече са нахлули в Балканския полустров, но християнските държави, вместо да се обединят срещу тях, продължават да воюват помежду си. Не прави изключение и Иванко. Той изпраща брат си Тертер с 5-хилядна войска срещу византийския деспот на Загорско - Михаил Палеолог, когото разгромява и присъединява земите му към владенията си.Иванко скъсва отношенията си с Търновската патриаршия и минава под върховенството на Цариградската патриаршия. По-късно започва да сече медни монети и сключва договор с Генуезката република през 1387 г.[2][3]В Пера, генуезкия квартал в Цариград, е подписан договор между двете страни, съгласно който на Генуа се предоставя колония в Добруджа (по всяка вероятност тя е до Карвуна), а на българите – колония на брега на Лигурско море. За Генуа се изнася главно пшеница, а от нея се внасят платове и оръжия. След битката при Плочник Иванко отхвърля васалитета си към султана, в резултат на което през 1388 година Али паша през 1387 г. нахлува с 40-хилядна армия през Ришкия проход и завладява Шумен, Мадара, Овеч, Свищов и други селища. С една част от войската си обсажда Карвуна, а начело на другата се отправя да превземе добруджанската столица Калиакра. Иванко разполага само с 6 хиляди бойци, но спира устрема на турците. След 4-месечна неуспешна обсада на двете крепости Али паша се оттегля. Иванко обаче знае, че това е временно и турците пак ще дойдат. Среща се с влашкия войвода Мирчо Стари, чиито владения са отвъд Дунав, и сключват съюз за взаимна защита.

Същият Али паша през май 1395 г. отново напада Добруджанското деспотство, този път с 50-хилядна войска. Съгласно договора, Мирчо Стари се притичва на помощ на Иванко. На 17 май източно от Тулча, в една силно заблатена местност, обединените сили на власи и българи дават сражение на турската войска. Али паша тръгва на юруш, като се надява, че с многобройното си числено превъзходство неговите  войници лесно ще се справят с противника. Голяма част от тях обаче затъват в блатата, някои се удавят, други са пронизани от стрелите и копията, с които власите и българите ги обстрелват.

Особено резултатни се оказват арбалетите, които са внесени от Генуа. Стрелите, изстреляни от тях, имат голяма поразяваща сила. В много случаи една от тях пронизва и по двама от настъпващите в плътни редици един до друг турци. Но битката е упорита, докато определеният за това отряд на брата на Иванко – Тертер, напада турците по левия им фланг и ги натиква в блатата. Войската на Али паша дава 8500 убити, 6000 ранени и 4500 удавени. Оттегля се позорно с оцелелите. Така, макар и временнно, опасността за Добруджанското деспотство е отстранена.

Иванко обаче знае, че ще има и следващи нападения. За да се подсигури, той създава резервна крепост в делтата на Дунав между средния и южния ръкав на реката. Отбива двете нападения през 1403 и 1408 г. При третото, през 1410 г., изоставя Карвуна и Калиакра. Жените, децата и старците са изпратени зад северния ръкав на Дунав, където основават селище. Вероятно върху него израства днешния град Сулина.

Според турски и арабски анали Добруджанското деспотство е окончателно покорено през 1414  г. Тогава се смята, че е умрял Иванко. Според други обаче резервната крепост в делтата на Дунав става столица, а селището на левия бряг – неин сателит. Техен владетел е братът на Иванко – Тертер. В приречието на Отвъддунавието има остатъци от прабългарски племена, които са били част от Крумовата империя през 9 век. Това е последното убежище на останките от българската държава и то просъществува до около 1430 г. Тогава се смята, че е умрял Тертер. За съжаление нито той, нито Иванко са имали наследници.


Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Веска Николова, Милен Куманов, Кратък исторически справочник, София, 1983
  • E. Oberländer-Târnoveanu, Quelques remarques sur les émissions monétaires médiévales de la Dobrodja méridionale aux XIVe-XVe siècle în RRH, XXVI, 1988, nr. 1-2, p. 107 – 122
  • P. P. Panaitescu, Mircea cel Bătrân, Ed. Corint, București, 2000, p. 127 – 128 și 254 – 257
  • T. Gherasimov, Монети на деспотъ Иванко, „Известя на български Археологически Институтъ”, XIII, 1939, p. 288 – 296

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Иречек, Конст.. Историята на българите съчинение. Търново, Н.Д. Райнов и З. Бояджиев, 1886. с. 430. Посетен на 07-15-2013.
  2. Златарски, В.Н., Кацаровъ Г.. Договоръ на княза Иванко, синъ Добротичевъ, с генуезците от 1387 година. София, Придворна печатница, 1911. Посетен на 12 май 2018.
  3. 630 години договор на княз Иванко с Генуезката република
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
Добротица владетел на Добруджанското деспотство (1385 – 1395) -