Иван Дуйчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Иван Дуйчев
български историк
Роден
Починал
24 април 1986 г. (78 г.)
Научна дейност
Област История, византология
Образование Софийски университет
Работил в Софийски университет
Институт за българска история при БАН

Иван Симеонов Дуйчев е виден български историк и палеограф с интереси към българската и византийската средновековна история.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Дуйчев е роден в София през 1907 година. През 1932 г. завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ като ученик на проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников и проф. Петър Бицилли.

Специализира в Италия (1932-1936), където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По това време негов покровител и наставник е префектът на Архива на Ватикана кардинал Анджело Меркати.

По-късно Иван Дуйчев последователно става асистент и доцент по средновековна българска история в Софийския университет (1936-януари 1945). По убеждения ученият е близък до толстоизма и сп. „Възраждане“. След завземането на Македония от българската армия през април 1941 г. посещава областта многократно и се запознава с културата на местното българско население. От 7 юли до 17 август 1941 година Иван Дуйчев е командирован като преводач към италианската комендатура в Костур, намиращ се под италианска окупация. Защитата на местните българи от преследванията на гръцките власт предизвиква недоволството им и по искане на италианската страна Дуйчев е отзован.[1] Неговата малка книжка „Македония в българската история“ (1941) е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а самият Дуйчев е уволнен от университета и за няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език. През 1945 г. заради насочената в подкрепа на македонските българи просветителска и обществена дейност през войната новите гръцките власти несправедливо включват Иван Дуйчев в списък на български, италиански и германски военни и други лица, които трябва да бъдат съдени на процес в Атина като военнопрестъпници. Дуйчев по-специално е обвинен в „Кражба и изнасяне на гръцки културни ценности от Гърция в България“, каквато е трактовката на гръцките власти за българското културно наследство в Егейска Македония, което Дуйчев е спасил от разграбване от страна на антибългарски настроени гръцки партизани. Благодарение обаче на усилията на адвоката Стоян Бояджиев, който е бил ангажиран по линия на Р.О на Българската армия да защитава всички български военни и цивилни лица, обвинени на процеса, българският учен е спасен чрез дезинформация за мнима смърт[2], като впрочем успява да се укрие за няколко месеца в едно село във околностите на Велико Търново.

От 1950 година Иван Дуйчев е старши научен сътрудник в новооснования Институт за българска история (днес Института по история) при Българска академия на науките.

През 1981 г. е избран за член на Българската академия на науките. Участник е в международни конгреси и конференции, член на Академията на науките, литературата и изкуствата в Палермо, член-кореспондент на Британската академия (Лондон), член на Понтификалната академия по археология (Рим), носител на Хердерова награда (1974). Научната му продукция включва над 500 публикации.

След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в изследователски център.

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • 1977 г. – удостоен е със званието „Народен деятел на науката“[3]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Из старата българска книжнина. Кн. I. 1940.
  • Преписката на папа Инокентия III с българите. София, 1942.
  • Из старата българска книжнина. Кн. II. 1944.
  • Рилският светец и неговата обител. Библиотека „Златни зърна“, редактор-стопанин: Славчо Атанасов, 1947.
  • Миниатюрите на Манасиевана летопис. „Български художник“, 1962.
  • Летописа на Константин Манаси. Издателство на БАН, 1963.
  • Болонски псалтир. Издателство на БАН, 1968.
  • Българско Средновековие. Издателство Наука и Изкуство, 1972.
  • Пътеки от утрото. Очерци за средновековната българска култура. Издателство Отечество, 1985.

Други[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Божилов, И. Предговор, в: Дуйчев, И. Избрани произведения. Т. I. Византия и славянският свят. София, 1998, 7 – 25.
  • Ivan Dujčev, Biobibliographie. Verfasst von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I. София, 1985, с. 617 – 620.
  • Гюзелев, В. Проф. Иван Дуйчев и проучването на българското средновековие, в: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. София, 1980, 15 – 19.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Даскалов, Георги. Клио срещу Темида. Антон Калчев – хуманист или военнопрестъпник“, Военно издателство, София, 2013, с. 81.
  2. „Двете смърти на академик Иван Дуйчев“, в-к Македония, бр. 10, 10 март 1999 г.; той е почти единствен, заедно с генерал-лейтенант Иван Маринов, от лицата в списъка на Гърция, който оцелява, тъй като останалите са арестувани или предадени на Гърция и осъдени на смърт.
  3. Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.
  4. Вж. Николай Василев, „Проф. Николай Василев: Дисертациите на Людмила Живкова не са нейни, на Фол и Дуйчев са“, интервю, в. „24 часа“, 21.10.2012 г.; Вагалинска И., „Мемоари с часовников механизъм“, сп. „Тема“, бр. 14 (182), 11 април 2005 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]