Асеневци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Асеневци
Второ българско царство
Герб
Информация
Страна България
Титли Цар
Основател Петър IV и Иван Асен I (първи известени)
Последен владетел Иван Асен III
Настоящ потомък няма
Основана 1189
Разпадане 1357
Националност българи
Кадетски линии Шишмановци, Срацимировци
Паметник „Асеневци“, посветен на Петър, Асен, Калоян (В. Търново)

Династията на Асеневци (Asseniden, Asseniter, във Византия са наричани Ασάνης, Asanes) управлява Второто българско царство между 1187 и 1280 г.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Произходът на династията е български според преобладаващо в българската историография мнение[1]. Основание за това дават обстоятелствата, че самите Асеневци се разглеждат като наследници на българските царе Самуил, Петър I и Симеон I, а своята държава – като продължение на Първата българска държава[2]. От друга страна в кореспонденцията си с папата Калоян използва титлата „император на българи и власи“ (imperator Bulgarorum et Blachorum).[3]

Според румънските медиевисти произходът на Асеневци е влашки, за което свидетелстват съвременни източници като Никита Хониат, Ансберт, Жофроа дьо Вилардуен и Робер дьо Клари.[4] В румънската историография преобладава възгледът, че създадената от тях държава първоначално има смесен българо-влашки характер и се българизира по-отчетливо с падането на династията в средата на XIII век.[5] Подобни възгледи имат и западни историци, като Константин фон Хьофлер, Роберт Рьослер и Робърт Лий Улф.[6]

Български автори, като Васил Златарски и Петър Мутафчиев се опитват да омаловажат свидетелствата на Никита Хониат. Мутафчиев развива теорията, че в този контекст „власи“ не е етноним, а неетническо наименование на мигриращи овчари,[7] а според Златарски Хониат дори използва името „власи“ с цел да обиди българите.[8] Подобни възгледи имат и небългарски историци, като Константин Иречек, Фьодор Успенски и Василий Василевски.[6]

За да оспори влашкия произход на Асеневци Мутафчиев развива собствена широка реконструкция на събитията по Долния Дунав, според която там се развива руско-куманска колонизация, част от която са Асеневци.[9][10] Златарски и Петър Ников говорят за смесен българо-кумански произход на Асеневци.[11] В полза на куманския произход на Асен и Петър говорят и техните тюркски имена, а някои автори дори свързват името Асен с много по-стария тюркски владетелски род Ашина.[12]

Някои ранни автори, като Паисий Хилендарски и Георги Раковски, тълкувайки буквално кореспонденцията Калоян с папата, смятат Асеневци за преки потомци на владетелите на Първото българско царство, но тази теза се отхвърля от съвременната историография.[13]

Предполага се, че родовите владения на Асеневци са в района на Търново[14].

Асеневци
Генеалогия на династията
Герб на Иван Асен ІІ, „Гелдернски гербовник“, 1370
„Св. 40 мъченици“ – гробната църква на Асеневци в Търново
България при Иван II Асен (1230 г.)
Фреска от Боянската църква

През 1204 г. се печели помощта на папата за една царска коронизация и за независима църковна организация. Чрез политиката на женитба Асеневци се сродяват с унгарската, сръбската и епирската фамилии, също и с латинците в Константинопол и с гърците в Никея. Асеневци измират с Калиман II Асен (1256 – 1257) в директна мъжка линия.[15]

Владетели[редактиране | редактиране на кода]

Петър IV (Теодор) 1185 – 1197
Иван Асен I (Асен) 1187 – 1196
Калоян (Йоаница) 1197 – 1207
Борил 1207 – 1218
Иван Асен II 1218 – 1241
Калиман I 1241 – 1246
Михаил II Асен 1246 – 1256
Калиман II 1256
Мицо Асен 1256 – 1257
Константин Асен (Константин Тих) 1257 – 1277
Иван Асен III 1279 – 1280

Разклонения[редактиране | редактиране на кода]

Родословие на Иван Асен I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Асен (родоначалник на династията Асеневци)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Асен I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Урош I
 
 
 
 
 
 
 
Завида
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Анна Диогениса
 
 
 
 
 
 
 
Стефан Неманя
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елена (Иван Асен I)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
наследник на Роман IV Диоген и Анна Алусиан ?
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ана Неманя
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
наследница на Роман IV Диоген и Анна Алусиан ?
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Византия

Българският цар Мицо Асен след бягството си във Византия основава византийския клон на фамилията Асеневци (Асани).

Деспоти на Морея с име Асен

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Божилов, Иван. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). Sofia, Bulgarian Academy of Sciences, 1985. OCLC 14378091.
  • Vasary, Istvan (2005) „Cumans and Tatars“, Cambridge University Press: pp. 34 – 42
  • Stephenson, Paul (2000): „Byzantium's Balkan Frontier – A Political Study of the Northern Balkans, 900 – 1204“ pp. 289 – 300
  • А. А. Василиев: History of the Byzantine Empire, 1935
  • Djuvara, Neagu. O scurta istorie a romanilor povestita celor tineri. Humanitas, 2008. ISBN 978-973-50-2591-5.* Stelian Brezeanu, Istoria Imperiului Bizantin, Bucuresti, MERONIA, 2007
  • Lexikon des Mittelalters (LMA). München 1980ff. Band 1
  • Edgar Hösch, Karl Nehring & Holm Sundhaussen: Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. Böhlau, Wien/Köln/Weimar, Böhlau Verlag 2004, ISBN 3-205-77193-1. S. 62 – 63
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Асеневци.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Божилов, Иван. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). БАН, ISBN 954-430-264-6., 1985, 1994.
  2. ↑ Дуйчев, Иван. Идеята за приемствеността в средновековната българска държава, в: Дуйчев, Иван. Проучвания върху средновековната българска история и култура, София, 1981, с. 74 – 78
  3. ↑ Даскалов 2015, с. 322.
  4. ↑ Даскалов 2015, с. 301, 324.
  5. ↑ Даскалов 2015, с. 301.
  6. ↑ а б Даскалов 2015, с. 350.
  7. ↑ Даскалов 2015, с. 303 – 304.
  8. ↑ Даскалов 2015, с. 321.
  9. ↑ Даскалов 2015, с. 303.
  10. ↑ Мутафчиев, Петър. Произходът на Асеновци, Избрани съчинения, т. ІІ, София 1973, с. 150 – 194
  11. ↑ Даскалов 2015, с. 322 – 323.
  12. ↑ Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185 – 1365, István Vásáry, Cambridge, University Press, 2005, ISBN 1-139-44408-5, стр. 41 – 42
  13. ↑ Даскалов 2015, с. 323 – 324.
  14. ↑ Дуйчев, Иван. „Идеята за приемствеността в средновековната българска държава“, в: Дуйчев, Иван. „Проучвания върху средновековната българска история и култура“, София, 1981, с. 73 – 74
  15. ↑ Edgar Hösch, Karl Nehring & Holm Sundhaussen: Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. Böhlau, Wien/Köln/Weimar, Böhlau Verlag 2004, ISBN 3-205-77193-1. S. 62 – 63
Цитирани източници
  • Даскалов, Румен. Вражда за Средновековието: българо-румънските историографски междуособици. // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 3. Споделено минало, оспорвани наследства. София, Издателство на Нов български университет, 2015. ISBN 978-954-535-902-6.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Асеневци&oldid=10978722“.