Паисий Хилендарски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Паисий пренасочва насам. За други значения вижте Паисий (пояснение).

Паисий Хилендарски
Паисий Хилендарски.jpg
български будител и светец
Роден 1722 г.
Починал 1773 г. (51 г.)
Почитан в Православна църква
Канонизация 26 юни 1962
Празник 19 юни
Паисий Хилендарски в Общомедия

Паисий Хилендарски, често наричан още Отец Паисий, e български народен будител и духовник, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Информация за живота на Паисий имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 година в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. Най-сериозната научна хипотеза в българската историография казва, че Паисий Хилендарски е син на Михаил Хадживълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски от Банско.[източник? (Поискан преди 41 дни)] Различни краеведски трудове посочват други селища като родно място на Паисий Хилендарски, но тези предположения са малко вероятни.

Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в селището Амбелино (днес "Св. Георги" — квартал на Асеновград)[1].

Влияния и значимост[редактиране | редактиране на кода]

"Историята" на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ на Мавро Орбини. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци.

Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие. Важни аргументи са дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическото и културното процъфтяване на средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Създаването на "История славянобългарска" може да се смята за начало на българското Възраждане. [2][3] Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на Софроний Врачански (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович.[4]

Съвременна гледна точка[редактиране | редактиране на кода]

Първа страница от оригиналния ръкопис на Паисий на „История славянобългарска

Паисий Хилендарски е сред най-почитаните дейци на българското Възраждане. Пловдивският университет, Софийската математическа гимназия и други учебни заведения в България са наречени на негово име.

С постановление на правителството от 28 юли 2000 г. се определя годишна Държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“, която се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.

През 2008 г. в Банско, на мястото, където някога е стояла бащината къща на Паисий Хилендарски,[източник? (Поискан преди 41 дни)] е открит мемориален музей, посветен на него.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар. Подготвили за печат: Д. Пеев, М. Димитрова, П. Петков. Превод: Д. Пеев. Коментар: Ал. Николов, Д. Пеев. Научен редактор: Иван Добрев. Второ допълнено и преработено издание. Света Гора Атон. Славяно-българска Зографска Света обител, 2013, 448 с. [Първо издание – 2012, 416 с.]; трето поправено издание, 2015 г., 172+448 с. (в съавторство с Д. Пеев, М. Димитрова, А. Николов).
  • Стефан Попиванов – „Остатъци от паметта на о. Паисий“, публикувано във в. „Новини“, брой 62, Цариград, 3 май 1896 година
  • Тодоров, Ил. Паисий Хилендарски. Литература за живота и делото му. Анотиран библиографски указател. С., НБКМ, 2003, 172 с.
  • Златарски, В. Н. Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. – Периодическо списание на БКД, кн. 59, 1899, 723 – 757.
  • История славеноболгарская, собрана и нареждена Паисием иеромонахом. Стъкми за печат по първообраза Й. Иванов. София, 1914
  • Романски, Ст. Нов Софрониев препис на Паисиевата история от 1781 г., съпоставен с преписа от 1765 г. С., 1938.
  • Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. – Македонски преглед, 13, 1942 – 1943, № 2, 85 – 124 (Влад Гладичов).
  • Велчев, В. Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446 – 458 (Влад Гладичов).
  • Ангелов, Б. Ст. Преписи на Паисиевата история. – Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, с. 307-.
  • Ангелов, Б. Ст. Паисий Хилендарски – История словеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. С., 1961.
  • Стоянов, М. Преписи на Паисиевата „История славяноболгарская“. – В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, 557 – 596.
  • Харалампиев, Ив. Наблюдения върху морфологичните особености на Гладичовия препис на „История славянобългарска“. – В: Студентски изследвания, кн. II. Велико Търново, 1973, 17 – 28.
  • Харалампиев, Ив. Още за книжовника Влад Гладичов и за неговия препис на Паисиевата история. – Език и литература, 1978, № 5, 54 – 63.
  • Тодоров, Ил. Жеравненският препис на „История славеноболгарская“. – Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“. Т. 16 (22), 1981, 19 – 59.
  • Кенанов, Д., А. Петков. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – Литературна история, 1988, кн. 17, 58 – 66.
  • Караджова, Даринка. Два нови преписа на Паисиевата „История славянобългарска“. – Български форум, VI, 1997, № 3, 238 – 243.
  • Паисий Хилендарски. История славяноболгарская 1771. Самоковски препис. Фотот. изд. С., Сдружение „Демократична мрежа“ и сдружение „България 681“, 2004, 281 л.
  • Кенанов, Д. Мердански сборник от XIX век с непълен препис на „История славянобългарска“. – В: Същият. Българистични простори, Пловдив и Велико Търново, ИК „Жанет-45“, „ПИК“, 2007, 198 – 207.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.489 – 490.
  2. Преподобный Паисий Хилендарский – www.days.pravoslavie.ru
  3. Биографични бележки за Паисий Хилендарски на сайта на „Словото“.
  4. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.489 – 490.
     Портал „Македония“         Портал „Македония